Добрият боец се познава по мустака, окопа и точния мерник
Защо, по дяволите? Защо си го причиняваш? Влади, какво ти стана, нормален си беше. Както и: "Ама ти сериозно ли!?!" и "Ама ти какво правиш там???". Това бяха малка част от въпросите, които получих както вербално, така и виртуално във Фейсбук след началото на курс "Начална военна подготовка" във Висше военноморско училище "Никола Й. Вапцаров" във Варна. На част от тях отговорих по най-различен начин и със същата шеговитост, на други нямаше смисъл да отговарям. Въпрос в този смисъл имаше и в анкетната карта, която 23-мата доброволци за военна служба трябваше да попълним след края на курса и полагането на военна клетва. Там отговорих: чл. 59 ал. 1 от Конституцията на Република България гласи, че "защитата на отечеството е дълг и чест за всеки български гражданин. Измяната и предателството към отечеството са най-тежки престъпления и се наказват с цялата строгост на закона." И тъй като дебатът в обществото "за" и "против" казармата и задължителната военна служба все още пали страсти и нерядко се използва за политически, конюнктурни и популистични цели, предпочетох да разкажа от първо лице на какво учи и какво може да преживее и изпита всеки, преминал през този организиран ежегодно от Министерство на отбраната курс. И нека тези записки помогнат на читателя да формулира за себе си някои отговори, както и, може би, въпроси.
Един от най-горещите дни на лято 2016. Час преди пладне на 22 август. Централния вход на Морското училище във Варна. Група млади дами и господа, всичките студенти в различни университети, пристъпят от крак на крак цивилни и смутени в очакване да преминат портала, за да станат войници поне за малко. Никъде в този разказ няма да бъдат посочени с имената им. Не само защото някои не искат медийна известност, а защото може да е всеки на тяхно място и името няма значение. Пък и настоящите герои си знаят кой кой е. Всеки от тях е дошъл тук с различна мотивация и аргументи, но с една и съща цел - да премине през военно обучение, а после - каквото сабя покаже.
Униформеният, който после ще разберем, че е мичман (съответства на старшина в пехотата) ни приканва да го последваме. Прекрачваме прага, понесли чанти и куфари с дрехи.
Жегата е неописуема, но ние вървим и пак вървим
Та чак до петия етаж, където живеят и служат курсантите новобранци.
Оказва се, че ще живеем по трима във всяко помещение, в което преди идването ни е направен основен ремонт и всичко е чисто ново и модерно -от ламината до баните и душовете. Малката подробност е, че трябва да ги изчистим от строителен прах и да си внесем мебелите, които преди това акробатично заобикаляхме. За пръв път действахме в екип, самоорганизирахме се, помагахме си един на друг и в крайна сметка сами си създадохме комфорта на това, което щеше да е до средата на септември наш втори дом. Не мина и без аварии. Един от нас - силно мускулесто момче, настъпи перваз и един от пироните в него се заби в петата му, та се наложи да се запознае и с лечебницата, където му сложиха инжекция против тетанус.
Вторият път, в който действахме екипно, бе малко по-късно, когато раздаваха камуфлажни униформи. Две представителки на групата ни, която щеше неусетно и неизбежно да се превърне във взвод, вадеха от един куп панталони, ризи и шапки, преценявайки размера на всеки, след което избираше кубинки от друг куп, а трета дама старателно ги зачисляваше срещу всяко име. Още по-вълнуващо обаче беше едно друго зачисляване малко по-късно. Вече в униформа всеки от нас получи индивидуалното си оръжие - автомат АК-47 "Калашников", щик за автомата, четири пълнителя и сумка, в която да се носят и ЗИП (запасни инструменти и принадлежности - масленица и накрайници за шомпъла, с който се почиства цевта на автомата). Естествено, не липсваха и някои комично-забавни моменти като този например, след като сме се въоръжили (много важно е да се отбележи, че в нито един момент в Морско училище не сме имали боеприпаси и оръжията никога не са били заредени!), някой даде идеята да броим до три и едновременно да произведем онова характерно за зареждането на автомата, макар и празен, щракане. Екстазът беше пълен, но
за беля точно в този момент иззад ъгъла се появи мичманът
Не по-малко вълнуваща беше първата сутрин в казармата. Където денят започва в...05.00 часа ! Звучи страшно за повечето тийнейджъри и млади мъже и жени. В 05.50 ч. вече се строяваш с останалите си колеги на големия плац. Започва физзарядката. Куп упражнения, но голямата мъка са лицевите опори. Защото не е майсторлък при "еднооо" да си долу, а при "двеее" - горе, а в темпото. И когато то е много бързо е цяло чудо да не забиеш нос в асфалта. Все някой не издържа, все на някого (от курсантите, тъй като курсистите, макар и униформени, не са на чак такъв строг режим - б.р.) командирът, който е безупречен, се кара, прави забележки, заповядва и нарежда. Следва 1 км крос или пет обиколки на плаца. Пак не изглежда много трудно. Но, както стана дума - майката му е темпото. Като е бързо - издъхваш на средата на третата обиколка. Но до края на обучението всички ще могат да се справят. Свикваш и с армейския хумор, например "Иванов!" - Аз!, "Ще раждаш ли?" - "Съвсем не!", Тогава, тичай!".
След физзарядка следва бърз душ, бръснене и в 07.00 ч. е закуската в стола на училището. Напълно прилична, нито малко, нито много.
Половин час по-късно на малкия плац пред стола е церемонията по вдигането на знамето. Зазвучава химна и тук е мястото на съответния отговорен курсант да покаже умения и сръчност - така да върти макарата на пилона, че знамето да се издига равномерно и достигането му на върха да съвпадне с края на химна. Заредени в патриотизъм поемаме към следващите занимания.
А те са теоретични и практични. Няколко дни имахме лекции по ядрена, химическа и биологическа защита (ЯХБЗ) при легендарен и с голям житейски опит полковник. Който наред с устройството на ядрените оръжия, пораженията, които предизвикват, степените на радиационно облъчване и ударна вълна, ни учеше и на практически поуки и знания за живота.
Като например, че
ако трябва да купиш една ракия, купуваш минимум три
тъй като една може да не стигне и в полунощ по средата на тържеството да се наложи да обикаляш да търсиш денонощен магазин". С полковника са свързани и
заниманията във военната зона "Карантината", от другата страна на пристанището във Варна. Затворен за цивилни плаж, изцяло на наше разположение. Пристигаме сутрин с автобус, в който сме натоварили сандъци с учебни мини и шанцови инструменти (специални войнишки лопатки, на въоръжение още от 1915 г.). Първо трябваше да усвоим изкуството да направим окоп за стрелба лежешком. Звучи като да изкопаеш дупка в пясъка, ама не е ! Окопът е дълъг 170 см, широк е 60 см и е дълбок 30 см. А отстрани се оставя заравнено пространство от около 20 см, което се нарича мерма и целта му е да не позволява пясъка или пръстта да се сипят обратно в окопа. И именно лопатката е от съществена важност. Тъй като заедно със сапа е дълга точно 50 см, а "активната" й част е 20 см, с нея хем копаш, хем мериш.
Друго упражнение на "Карантината" беше залагането на противотанкови и противопехотни мини. Лошото е, че после трябва и да ги изровим и почистим от песъчинките, преди отново да приберем в сандъците. По-забавната част обаче беше втория ден, когато отново бяхме на "Карантината", този път с автоматите. Полковникът беше взел ръчно задвижвана сирена, която известяваше въздушно нападение или отбой. Взводът беше разделен на две отделения от по 11 души, всяко от които имаше командир, картечар, минохвъргач и автоматчици. Първо отблъснахме въздушно нападение - стреляхме по въображаеми прелитащи самолети, легнали по гръб в окопите.
След което трябваше да отблъснем десант на противника откъм морето.
Накрая поставихме щика на автоматите и се понесохме напред
с мощен вик "урааа". Последното упражнение беше защита при химическа атака - за целта полковникът носеше няколко военни димки, които, след като ни строи в една редица, активира и изкомандва "газ". При тази команда трябва да поставиш противогаза за 6 секунди, да поставиш защитния плащ, след което защитните чорапи и ръкавици, да грабнеш отново оръжието (много е важно да знаеш къде точно си го оставил до себе си, защото димът е наистина жълт-непрогледен) и отново да си готов за бой. И всичко това да се случи в рамките на минута и половина. Това ни беше и първия изпит от курса, който положихме успешно. Разглобяването, почистването и сглобяването на автомат АК-47 "Калашников" също щеше да бъде част от изпитите. 10-годишно дете може да се научава да борави с това гениално просто оръжие само за 5 минути. И така, както винаги ще помним серийния номер на зачисленото ни оръжие, съм сигурен и, че ще помним и, че автоматът с празен пълнител тежи 4,3 кг, а с изцяло пълен, т.е. с 30 патрона калибър 7,62 х 32 мм - 4,8 кг, както и, че ефективната му далекобойност е 800 метра, но куршумът е с поразяващо действие и на 1500 метра, а пределното разстояние на проектила е 3000 метра, както и, че изстрелян от това оръжие, може да пробие и жп релса.
Наред с тези и други теоретични обучения, сред които и оказване на първа медицинска помощ и CPR (Cardiopulmonary resuscitation), т.е. прилагане на сърдечен масаж, изкуствено дишане и поведение при спасяване на пострадал в кома, в безсъзнание или в шок, паралелно ежедневно се провеждаше и обучение по строева подготовка. Най-труден се оказа синхрона - все някой притропваше с неправилния крак. Понеже няма взвод без старши и точно за такъв беше назначен най-високият и авторитетен, но парадоксално - най-младият от нас. Той имаше и други таланти като това да имитира рев на слон и да обяснява, че е от село Табадъбково, което било след "Дишпидак, Лопушна и нагоре от там, където берат мамула".
И тъй като всички всички тези упражнения със строевата крачка и хватките с оръжие - на ремък, на рамо, на гърди и за почест, както и поздравяването на командир, приемащ строя ("здраве желаем, господин мичман" беше лесно, но с господин капитан трети ранг беше малко по-особено, тъй като трябваше да прозвучи "здраве желаем, син тан трети ранг") не са някакви произволни измислици, а залегнали в устава., изучавахме и някои други елементи от него.
Като това например, че заповед не се оспорва
какви са дисциплинарните наказания и поощрения на военнослужещите и при какви случаи се прилагат, както и що е то денонощен наряд и какви са военните звания. Върху тези разпоредби също имахме изпит при завършването на курса.
Но, естествено най-вълнуващият изпит и въобще за мнозина най-запомнящият се момент от целия период на военната подготовка бяха стрелбите със съвсем реални боеприпаси и хвърлянето на учебни гранати дни преди края на обучението. Преди да отпътуваме до полигона в местността Дивдядово край Шумен, на около 100 км от Варна, бяхме отработили почти до съвършенство всички процедури преди дърпането на спусъка.
Когато всички са готови, командирът дава заповед: "Огън!".
Пръстът им на спусъка трябва да е много лек
- докато се усетиш и си изстрелял два или три куршума. А и откатът, колкото и да е лек, ти измества прицела, освен че трябва да пестиш боеприпаси, тъй като мишените са три вида - първо се вдига тази тип "картечар", в права линия от теб и най-трудната, защото е най-малка, на разстояние от около 200 метра, следващата е пехотинец вляво от теб, на около 300 метра, а последната е отново пехотинец, на около 150 метра. Всеки пълнител беше лентован с по 12 патрона и се полагаше на всеки да стреля два пъти, т.е. общо 24 патрона. Следващите практически упражнения са хвърляне на учебни гранати, на друг съседен рубеж. Учебни, учебни, ама все пак макар и без основен заряд, инициращият си е съвсем истински.
Държиш спусковия механизъм докато изтегляш предпазния шплент - една халка, която го блокира и без да пускаш нито за миг механизма, чакаш команда "Огън".
Получиш ли я, хвърляш надалеч и залягаш веднага в окопа
тъй като имаш между 3,2 и 4,3 секунди до взрива. Който си е вълнуващо мощен и пръска корпуса на осколки. Е, понякога се случва да подпалиш тревата на полигона, но тогава с отговорници с гумени тупалки тичат към пламъците и ги гасят.
Най-после стигнахме и до клетвата. В този ден имаме три изпита - по строева и физическа подготовка, като и по теоретични познания по ЯХБЗ. Още предишния ден по време на стрелбите полковник от комисията ми е задал с цялата строгост на чина си въпроса как ще се явя на клетва с това катинарче на лицето. Не може, трябва да се обръснеш, ми казва той. Дръзвам да попитам как, господин полковникът, който говори досущ като известен и уважаван български адвокат, е с мустак. "С мустак може", отговаря ми той. И добавя, че дамите много обичали да ги гъделичка мъжки мустак. Още на другата сутрин изпълнявам заповедта - двама от нас, Старшият и съквартирантът ми влязоха в казармата с бради и не чакаха заповед, а ги обръснаха още първите дни. Е, аз пък оставих мустак - и заради заповедта, и заради съвета на полковника. Който по време на изпита по физическа подготовка, на който се справих сравнително задоволително - все пак не можах да направя 70 лицеви опори и 90 коремни преси за една минута, нито пък да пробягам 1 км за 3,20 минути, а за малко над 4, което пак е добро постижение според нормативите, ми даде и друг съвет. А именно как добра физическа форма се поддържа не просто с редовен секс, но в който има вложена и емоция. С което съм повече от съгласен, но друго е да прибавиш към знанията за живота и уроци, научени в казармата.
И ето, че неизбежно и, колкото и да не ни се иска, идва последния ден от курса ни. Денят, в който ще положим военна клетва и от този момент всеки от нас ще бъде произведен в матрос 1-ви клас. Предишната вечер сме се подготвили старателно за този миг. Изпрахме униформите, с риск да не изсъхнат, после си изгладихме, пооправихме си стаите. Остана ни да измием само коридора на етажа. Речено-сторено, ама нали войнишкият дух ни е обладал....Един от бъдещите матроси атакува друг с бутилка вода. Последва цяло сражение, като в арсенала влязоха туба и леген. На финала всички бяха като мокри кокошки. Сутринта половин час преди клетвата вече бяхме въоръжени и строени пред паметника на Вапцаров. По-развълнувани от нас са нашите родители, които присъстваха на този тържествен миг, когато пред очите им техните деца - някои по-малко или повече пораснали, стават големи мъже и жени. И как изричат съкровеното изречение: Заклех се!
После
всеки от нас целуна знамето и се подписа в клетвения лист
След като отдадохме чест за последен път (засега поне) в Морско училище на химна на България, трябваше да сдадем оръжието, униформите и с удостоверенията за завършен курс да се върнем в цивилния живот. "Вие трябва да се гордеете, че имате такива синове и дъщери", обърна се към близките ни полковник от Министерството на отбраната. След като ни похвали за отличните резултати, офицерът завърши речта си с: "И нека с Божията воля Българската армия да пази майка България".
Въпросите "защо" не спряха. И тъй като ги очаквах и след излизането от казармата, попитах някои от моите колеги от взвода какви са били мотивите им. Някои от тях отговориха, че са в духа на тръпката, любопитството, възможността да стрелят с автомат, но и, за да израснат. Както и действително стана. Не бяха онези небрежни младежи, които видях на 22 август. Други отговориха, че били поощрени от родителите си, които пазят много хубави спомени от времето, когато казармата беше задължителна. Други, като съквартиранта ми, разсъждават, че едно време казармата е била вододелът между детето и мъжът. И той, както и мнозина други изразиха мнение, че трябва да има подобен вид обучение, макар и не като онова от две години, а по-скоро за месец или за 40 дни, за всички, за да са подготвени за ситуации както от военен, така и от природно-бедствен характер. И изтъкна на какво учи едно такова обучение - дисциплина, организираност, екипност, унифицираност, сплотеност, солидарност. Но също и самочувствие. И на това, че има конкретни и ясни правила и, тъй като принципът е, че ако един сгафи - наказанието е за всички, в един момент колегите му го принуждават да спазва правилата. А знаем много добре - където няма правила и, когато те не важат за всички, има хаос. Както във всяко нещо в живота. И понеже въпросът дали да се върне казармата или не все още поляризира обществото, и понеже чух и аргумент, че сме си загубили времето, понеже нямало държава, ще цитирам колегата на свободна практика Мария Касимова, чийто материал прочетох в УебКафе след курса - "Защото да си имаш нация и държава, първо трябва да имаш граждани".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
