Парите от билети формират бюджета на "Мулен руж", но не и на националния театър, категоричен е някогашният шеф на "Сълза и смях"
Ние сме нация с къса памет и с манталитет на гето, казва известният режисьор, музикант и поет
Спектаклите на Бойко Богданов са обходили четири континента. У нас негови постановки са играни в 20 драматични и оперни театъра. Реализирал е над 120 заглавия от националната и световната класика, от съвременната драматургия, както и редица авторски проекти в поне три жанра. Композирал е опера, дирижирал е балет с "Арабеск". Девет години е директор на театър "Сълза и смях", след това става главен режисьор на операта в Русе. Нестандартна личност с чепат характер и интересни идеи. С дипломи от няколко специализации, включително от университета "Дофин" - в топ 4 на Париж. Кандидат за шеф на варненския театрално-музикален продуцентски център.
- Господин Богданов, набъркахте се във филм за Милчо Левиев - с какво ви привлече проектът?
- Всичко идва от авантюризма и любопитството ми към киното. Играя слепият акордьор на главния герой - нещо като алтер-егото му. Преследвам го по влакове, по аеропорти... Доста е мъчително да се правиш на сляп пред камерата - и да гледаш навътре в себе си. Но с Милчо е голям кеф. Работното заглавие е "Нямо кино" - игра между документалното и игралното, а всъщност е сън. Гледах част от материала - ще стане нещо много хубаво. В черно-бяло. За номадите, наречени пианисти и въобще за музикантите.
А за Милчо-Левиевия филм ще кажа така: някои свирят ноти, при това съвсем правилно. Идва обаче Милчо и цъква клавишче - с неговото невъобразимо и щедро чувство за хумор. Наопаки. Той започва винаги наопаки на стандартното очакване. Но когато цъкне клавишчето, от нотите започва да извира музика. И съм радостен, че се срещнах с този извънреден човек. Той умее да "обърка" - ама както трябва - пет осми със седем осми, после с единайсет шестнайсти, после с деветдесет и девет осемдесет и осми. Така умее да ги меша! Когато питали Моцарт - и това за мен е един от фундаменталните афоризми в изкуството - как така съвършено създава музика, отговорът му бил: Няма нищо по-просто: събирам звуци, които се обичат.
Милчо е от тази банда. Поклон
Сега, в процеса на заснемането на филма, може би малко е помъдрял, което според мен не му личи. Малко е понаучил нотите, въпреки че Панчо Владигеров не го бил донаучил достатъчно. Обаче когато седне зад рояла, независимо дали зад него има симфоничен оркестър или някоя джаз-формация... Изключителен е. Няма друг като него.
Всъщност с Милчо е втората ми филмова роля в живота (голяма забава). Първата бе във френска продукция за Далида. Режисьор бе снахата на Луис Бунюел - Джойс Бунюел, а готина италианка играеше певицата. Беше пътешествие...
- И вие пишете музика...
- Направил съм 131 представления - заедно с оперите и мюзикълите - за 130 от тях съм си написал музиката. Написал съм си и поставил седем мюзикъла - сам, защото писането е самотно действие. И една белкантова опера. Балетът "Възторг и крах на любовта" беше друго пътешествие... Нещичко разбирам от тези неща. Но повече ги обичам.
- Имате ли отговор на вечния въпрос: Кой трябва да финансира културата?
- Държавите. Цивилизованите в Европа - като Франция и Германия - субсидират 90 процента. Останалите 10 идват от спонсори. В Америка е точно обратното - 90 процента са частни инвестиции и в останалите 10, тук-таме, се намесва държавата. Спомням си разказа на мой приятел и колега, македонец - Любиша Георгиевски. (Той за малко не стана президент на Македония). По време на Студената война направил пиеса, поканили я зад океана. На пресконференцията Любиша казал, че е от Македонския народен театър и че това е национална институция. Журналист го питал: Какво значи национална институция? Най-важната, отговорил Любиша. Журналистът уточнил: А кой дава парите? Бюджетът, отвърнал Георгиевски. Репортерът се шашнал: Значи вие там, във вашата си Европа, и в Македония, допускате, че аз, който живея в Далас или в Калифорния, ще плащам данъци, за да играе някой, който е "национален", примерно, във Вашингтон?
Не твърдя кое е по-доброто. Впрочем твърдя - по-доброто, разбира се, е европейското. Според мен няма по-добра система за субсидиране и развитие на национална култура от немската - поне от тези, които познавам, а те са доста.
- Какви са аргументите ви?
- Заради диференциацията - централна, местна, спонсорска, все действащи - на огромните субсидии. Заради образователната мрежа и система, в която вместо предимно чалга и тъпа телевизия, децата от петгодишна възраст задължително научават що е то цигулка, обой, виолончело. Заради строгата дисциплина и рационалната структура на културните институции в цялата им палитра.
През февруари бях във Ваймар - да погостувам на Гьоте... Там ми се случи нещо изключително. Заради френската гимназия, предразсъдъците и неблагозвучността на немския език, имах малко небрежно отношение към тази нация. Впрочем по Гьотево време аристокрацията там е говорела предимно на френски. Не че не знам какво е немската философия, немската класическа музика... Та преживях нещо, което не мога да сравня дори с първия си цивилизационен шок, когато се качих на Айфеловата кула. Бил съм на четири континента, но
по-толерантни хора от германците не съм срещал
Да ме извинят франсетата, аз много ги любя - заради бохемщината, заради парижката кула, заради Мане, Моне, заради оня гений, дето си отряза ухото, заради Пабло, заради Пирандело, който отиде там да приключи земния си път, заради приютените от тях Йонеско и Питър Брук, заради Аполинер, Балзак, Бодлер... Няма край тоя списък ... Та слизаме на гарата във Ваймар и виждаме много полиция. А по улицата на едно място млади хора свирят в каросерията на камион, по-надолу - други танцуват аржентински танга. А пред сградата на съда - бариери, пак полиция. Срещаме организаторката на "феста", или както там се нарича, която казва: Правим мирен контрапротест. В града, който символизира Гьоте и Шилер, града на университетите, където всяко кьошенце издишва култура, дълбочина, разум и хубост, било обявено национално събиране на неонацистите в Германия. Настръхна ми козината - как е възможно. Слава Богу, дошли по-малко от сто от цяла Германия. Няма да го обяснявам. Това е модерният свят, но слагам модерен в кавички, защото светът си е свят. Не при 100, а и при 1000 неонацисти - на другата страна на везната в Германия стои будната съвест на културното национално самосъзнание. И тежи.
- Защо, според вас, през 90-те години у нас имаше взрив на неконвенционално изкуство, а сега замря? Комерсиалното ли е повече?
- 90-те години бяха гейзер. Не взрив. Защото топлата вода отдавна е открита. Просто тогава изби при нас. Не е замряло неконвенциалното изкуство. Всичко има бъдеще - от хлебарката до жирафа. Такъв е Божият промисъл. Въпросът е има ли акустика неконвенционалното изкуство. Отговорът е: няма толкова, колкото ми се ще. Но това не означава, че няма настояще и бъдеще. Винаги има. А с акустиката да се оправят акустиците. Аз не съм акустик, аз съм музикант и свиря. И нямам телевизор. Забранил съм в дома ми да присъства този предмет. С риск да засегна главния редактор на един от малкото смислени вестници в тази държава, какъвто е "Стандарт" - не чета българска преса. Акустиците са акостирали на пристана на алчността без съзнанието за мисия. Понякога зървам десния "Льо Монд" или левия "Либерасион", защото лявото пространство в белия свят е ляво. У нас лявото е някакво подобие на дясно, а дясното не знае какво е.
- Това ли ни липсва? Мисия?
- Да. Впрочем не. Не липсва. Доминиращата "мисия" е тъпотията и далаверата... Но всичко това го има във фейлетоните на Любен Каравелов и Христо Ботев. Те са събрани в една изумителна книга - дано Сашо Морфов да ми я върне, че първата ми я откраднаха. Тя се казва "Знаеш ли ти кои сме?" Издадена е петдесет и някоя година - на онази твърда и груба хартия, дето тогава завиваха саламите. (Има и още една със същото заглавие - с фейлетоните на Захарий Стоянов). Извънредно четиво. Но най-интересното е, че има и такива, които са започнати от Ботев и довършени от Каравелов. Вижда се къде е почнал единият и къде довършил другият. Еднакво ги обичам, независимо от еволюционния и революционния им спор. Но
няма да говорим за гениите - защото за тях се мълчи
Те са имали мисия. И са я изпълнили.
- Разкажете за най-големия скандал и за най-големия успех по време на вашето шефство на "Сълза и смях"!
- ВИС-аджиите завариха с електрожени вратите на театъра като в мафиотския филм "Кръстника". Без майтап. Имотен спор. И се събудих до жена в близкия хотел, а под възглавницата й - пистолет "Макаров". Готино гадже беше, ама те ми я бяха пратили... Тя обаче предпочете мен пред револвера. Не й помня името. А през въпросната епоха мой спектакъл получи награди на 11 международни фестивала. Бихме "Таганка" на Любимов.
- Защо трупата "приключи" със стачка и погребално шествие по "Раковска"?
- Защото комунизмът и тъпотията му са неизбежни.
- Как ще коментирате реформата в театъра?
- Не може бюджетът да се формира от продадените билети. Така се формира бюджетът на "Крейзи хорс" или на "Мулен руж". Но не и на институция, създадена за развитие на национална култура. На алтернативната на пазарната инерция култура - а не субкултура. Винаги е имало субкултура и винаги ще има, но идеята да се третира художественото събитие като стока е недомислица и варварство. Търговия в храма...
- От суета ли искате да станете директор на варненския театрално-музикален продуцентски център?
- Не. Нито пък от амбиция. Получих покана. Все пак започнах творческия си път във Варна. Вече имам достатъчно широк хоризонт, опит и яснота за големите перспективи. Този формат, тази структура на "центъра" - театър, опера, балет и филхармония в едно - са единствените в страната ни по немски образец. Знам как и мога да го сторя - защото го искам. А както казва Ницше, там, където има воля, има и път. Ще ми се да създам самочувствие на всеки музикант от оркестъра, на всеки хорист, на всяка балерина и оперна солистка. И, естествено, на всеки актьор. Начинът е прост. Най-важно за хората от нашата професия е да получават повече признание и аплодисменти. Деветгодишния ми опит като директор на "Сълза и смях" го доказа на практика. Нямах сезон, в който да не изведа поне един, а понякога и по три спектакъла на фестивали, на гастроли. Когато отидеш в чужбина, когато други хора, които дори не знаят езика ти, ти ръкопляскат, когато получиш 11 международни фестивални награди, ти щръква гребенчето - като на петле. Вторият начин не е по-маловажен. Знам как и ще го направя - по-добри възнаграждения, далеч от мизерията, преглъщана от артистите заради утопията и обичта към изкуството. Не е трудно. Учи се. Надявам се този път властите да проявят здрав разум, а не партийно-партизански неразум. Дум спиро, сперо. Иначе резервацията ми за "Луфтханза" е готова. Обаче не би ми се искало да я потвърдя.
- Бил сте на четири континента - що за люде сме ние, българите, на фона на другите нации, с чиито представите ли сте имали вземане-даване по-отблизо?
- Ние сме равна нация с къса памет. С ниска дисциплина и с манталитет на гето.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
