Преди време мой познат, преподаващ в ромско училище, ми разказа слeдния случай. Влязла касиерката на училището в класната стая, за да го уведоми, че дават заплати. Ромчетата го погледнали с блеснали очи, а едно попитало "Господине, хубаво ли е да получаваш заплата?"
Спомних си тази история покрай доклада на Световната банка, който класира България сред страните с най-високо социално-икономическо разслоение в образователната система. Иначе казано - с училище, в което бедните са втора ръка ученици. Как наистина можем да мотивираме да се учат деца, за чиито семейства думата "заплата" е екзотична дума? Класната стая, в която пребивават те, е съвършено различна от тази на връстниците им. При това става дума не само за децата на гетото, макар че при тях това е видимо в най-голяма степен.
Разговаряла съм с директори на професионални гимназии, които са казвали "При нас са бедни деца, и по левче да им плащаме на час, в който карат практика, за тях това са пари". За да има цели училища, в които децата да се групират на базата на социалното си положение, значи в образованието ни наистина е заложена бомба. При това - още от първи клас. Тя става особено видима около шести и седми, когато на практика в училището ни започва да работи паралелната образователна система. Тази на частните уроци. Повечето родители са наясно, че както и да се промени приемът за гимназии, с каквито и тестове или съчинения да бъдат приемани децата, не държавното училище е това, което ще ги научи да пишат. Попитайте колко от учениците, приети в гимназиите от топ 10, са влезли в тях без частни уроци. И колко от тях очакват да си вземат матурата с висок резултат, без да са ползвали услугите на частен учител. Знаят го включително и учителите, които преподават в тези училища - и нерядко се възползват от това, че някой друг ще им свърши работата. Така на практика в уж безплатните ни добри училища влизат само ученици, чиито родители могат да си позволят да плащат за подготовката им.
Проблемът обаче не е в това да забраним частните уроци, както всяко ново управление започва да мечтае. Те например съществуват съвсем легално в страни като Япония и никой не оспорва тяхната легитимност. Стига да си плащат данъците. Номерът е в друго - да направим училището си такова, че то да може да дава необходимата базова подготовка на всички деца. Дори и на тези, които не могат да си позволят частен урок. За да го направим, преди всичко трябва да променим финансирането по такъв начин, че то да позволи на учителите, вместо след часовете да тичат, за да бачкат частно, да се занимават с изоставащите ученици. Без да се притесняват, че няма да могат да си платят парното. Кой знае защо, за това никой не говори.
Правим какви ли не проекти за привличане на учителски кадри, измисляме им длъжности от типа "младши", "старши", "главен учител" и други финтифлюшки, а за това им плащаме по трийсетина лева на нашивка. Ако финансирането се коригира така, че част от парите в трудните райони и училища да се дават на базата на напредъка на децата, това ще стимулира учителите много повече, отколкото ако след 10 години изхабяване пред дъската ги направят просветни старшини. Не можем и да очакваме от тях да се раздават по възрожденски срещу заплати, с които не са в състояние да издържат собствените си деца. Ако парите за тях са поне малко по-високи, това вероятно ще реши проблема и с качеството на педагозите, което сега на доста места е спорно. Както и ако се промени подборът им, който сега на практика е без всякакви критерии - явят се 50 души, отговарят на произволно избрани въпроси като на тото и накрая директорът избира този, за когото някой му се е обадил отгоре. Българското училище в момента има проблем със самото себе си и не е нужно Световната банка да му го казва. Въпросът е, че не е наясно с решението. Или по-скоро - че иска и самото решение да му излезе евтино. Такова, като за бедни.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
