„Владимир Зарев пише с толстоевска мощ", казва професор Михаил Неделчев. „Той е българският Балзак", категоричен е Мартин Ебел в „Берлинер цайтунг". „Не само заслужил герой на българската литература, а разказвач от европейски ранг", добавя „Франкфуртер алгемайне цайтунг". Вечер с Владимир Зарев ще събере на 6 октомври в Градската галерия арт елит от различни жанрове. Сбирката е посветена на юбилея на автора, чиито романи отдавна качват цената на бг литературата извън границите на Отечеството. Ще бъде представена и книгата на професор Николай Димитров „Владимир Зарев. Литературна анкета".
- Господин Зарев, помните ли онзи първи авторски текст, подсказал бъдещето ви на писател?
- В юношеството си усещах особена, постоянна, някак възторжена възбуда, която не ми даваше покой и навярно тя беше причината да пропиша стихове. Това несекващо напрежение ме държеше буден нощно време, когато в утешителното спокойствие на късните часове, отърсен от бъбривостта на деня, оставах сам със себе си. В единадесети клас бях написал доста стихотворения - някои от тях бяха различни за времето си, интересни и повече от „модерни", но се срамувах да ги покажа. После ми хрумнаха няколко разказа. Жаждата за изказ, вътрешното ми напрежение, напливът на думите бяха толкова яростни и засипващи, че едва успявах да запиша фразите. Втората година в казармата бях разпределен като старшина школник на границата на заставата „Асен Илиев". Там, заобиколен от величието на природата и охраняван от самата безлюдност на границата, написах цикъл от разкази, които по-късно дадоха началото на първата ми белетристична книга „Неспокойни чувства".
- Баща ви, прочутият критик и професор Панталей Зарев, как реагира на дебютните ви писмени творения? А на вече „зрелите" ви книги?
- Бях първа година студент - помня, че бяхме на нашата вила в село Бистрица, беше късно лято, ухаеше на билки и на сенокос, нямаше луна, небето бе тъмно и дълбоко, звездите ярки и безразлични. Тогава той се опита да ми обясни, че се заемам с трудно, прекрасно, но и мъчително дело, че за да стана писател, трябва да обичам не себе си, а човека величието, посредствеността, дори мерзостта на човека, безкрайността на човека. Че трябва да чета много и да опозная неизбродимия и прекрасен свят на големите писатели, за да постигна свой личен стил, следователно - свой познаваем, но единствен и неповторим свят. Към първите ми опити той се отнасяше търпеливо, с внимание, но и доста критично. Никога не се опита да се намеси грубо или да ми внуши собствените си естетически представи и предпочитания в художествената словестност. А що се отнася до зрелите ми книги... На 30 завърших „Битието": епичен роман от 900 машинописни страници, в който се опитах да разкажа историята на моя видински род - по-късно той прерасна в трилогията „Битието", „Изборът", „Изходът". Баща ми завърши книгата в една мрачна ноемврийска вечер и ме извика в своя кабинет. Седеше във фатерщула, сивата, оловна светлина навлизаше от прозореца, беше се увил в ярко родопско одеало, сякаш в скута му тлееше жар. Мълчахме, дълго мълчахме. „Облечи бяла риза!" – това бяха единствените му думи, но очите му бяха изпълнени с топла влага, с нескривани и щастливи сълзи.
- Израснал сте в средата на най-известните родни писатели – разкажете някоя забавна или драматична случка от вашето юношество покрай титаните на словото...
- В младостта си се прекланях пред творчеството и личността на Емилиян Станев. Помня живите му, проблясващи и пронизващи очи зад кръглите очилца. Състоянието му на постоянна възбуда, на някаква трескава мисловна вглъбеност, което предаваше на събеседника си. Умението му да приковава чуждото внимание, неспокойствието на духа му, непоносимостта му към пошлото и тривиалното. С особена неприязън го изпълваше човешката посредственост, нахалството на всяко бездарие. Емилиян Станев беше слаб, жилав и сух, дребен човечец, който притежаваше удивителното свойство да изпълва. В неговото постоянно творящо присъствие нашият просторен хол ставаше тесен и незначителен, светлината в полилеите помръкваше, а едрите, излъчващи физическа сила и надмощие мъже, в това число слагам и себе си, сякаш се смаляваха. Неговата плашеща понякога духовност, дълбината на мисълта му, рязкостта, с която изразяваше мнението си, начинът му на изказ - словото му бе винаги метафорично, необикновено и задържащо вниманието - отнемаха реакцията на слушателя. Лично мен често ме оставяха без дъх. По това време беше излязъл сборникът ми с разкази „Неспокойни чувства". Струваше ми се, че всичко, което пиша с толкова опияняваща леснина, с въображение и духовен възторг е съвършено. Емилиян ме прие във вилата си в Бояна. Беше извадил пушките си, прицелваше се с тях към прозореца, радваше им се като дете. Съпругата му Надя направи кафе. Подарих му сборничето с разкази. След две седмици големият писател ме извика, беше седнал зад бюрото и пишещата си машина. „Хайде да почерпиш по един коняк", каза той на съпругата си, а към мен прибави: „Може и да станеш писател". Върна ми „Неспокойни чувства". Емилиян доста беше „нашарил" първите два разказа. Неговите бележки ми се видяха несправедливи и предизвикаха моето категорично несъгласие. „Няма усет към модерното", помислих си. Преди няколко години случайно открих същата книжка, забутана в библиотеката ми, разгърнах я и с удивление забелязах, че всичките бележки на Емиилян Станев бяха абсолютно уместни и се опитваха да поправят моята донякъде нахална юношеска несръчност.
- Каква беше младостта ви в руслото на социалистическия реализъм, какви бяха личните ви бунтове?
- Моето поколение белетристи приемаше идеите на социалистическия реализъм не само с нескривано отрицание, но и с насмешка. Загърбвахме всички опити да ни внушат, че не трябва да пишем за „малката правда" - всъщност за истината, а за „голямата правда", т.е. за лъжата. За голямата, красива и повтаряща се лъжа. По тази причина нашето поколение, за разлика от „априлското", например, остана несправедливо пренебрегнато от критиката и вниманието на властта. Ще прибавя още, че колкото и измислено да звучи добрата литература от това време - независимо дали беше българска или преводна - донякъде играеше ролята на опозиционна партия. Хубавата книга събираше хората, опасно ги обединяваше. Да четеш хубава книга беше форма на несъгласие със скодоумието, форма на протест. В момента на пазара има десет мои романа - половината от които са писани преди демократичните ппромени през 1989 година. Но хората продължават да ги купуват. Това неудържимо ме радва, изпълва ме със самочувствие, защото означава, че те са част от истината за онова време, че продължават да са нужни и вълнуват читателя.
- Каква е истината за вечните – според градските легенди – раздори и ревности сред най-известните ни писатели през втората половина на миналия век? Вие работите в „Съвременник" от 73-а, а после ставате и главен редактор на списанието – няма начин да не сте бил в окото на бурята...
- По онова време Съюзът на писателите беше разделен на различни по естетическите си възгледи и най-вече по своето влияние в обществото и в литературата групи. Имаше група на партийните поети и белетристи, на дошлите от селото писатели, ярка и отличаваща се беше групата на Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров. В основата си обаче напрежението и конфликтите идваха от несекващата агресивност на посредствеността и бездарието към тези, които наистина творяха хубава и достойна литература. В средата на 80-те се поведе борбата срещу „сивия поток", но именно сивият поток погълна в своята мътилка всички тези напразни усилия. Ще споделя само, че посредствеността, бездарието, завистта /съществува в литературния ни живот и днес/ бяха най-значимата част от цензурата, която неуморно подпомагаше партийния апарат.
- Каква е вашата истина за поп Богомил?
- Написах романа си „Поп Богомил и съвършенството на страха", защото се опитах да отговоря на няколко важни, вярвам съдбовни „философски" въпроси – и защото отдавна ме занимаваше проблема за ересите и нашето несигурно познание на Бог. Ние не можем да надникнем в Извечната, Безкрайна, Несвършваща, Непрестанно творяща и Пустинна същност на Бог, както налазилата ни мравка не е в състояние да прозре безкрайната дълбина на човека, нито може да надникне в усещанията, чувствата, мислите, стратегиите, морала му. Ние единствено можем да създадем идея за формата на Бог. Да го опишем по някакъв начин – наивно, елементарно, пределно сложно, понякога дори с помощта на чисто научни представи. Ето защо, според мен всяка ерес не само, че не обижда Бог, а Го разширява, добавя нещо в представите ни, в познанието ни за Него. Всяка ерес всъщност е въпрос, отправен към Бога чрез въпрос, отправен към формата.
- В немската преса ви нарекоха „българският Балзак", а според „Дойче веле" „Разруха" е най-успешният български роман – с какво в Германия са се почувствали близки до родната действителност след 1989-а?
- Бях силно развълнуван, направо смаян от тази щедрост, с която ме дари големият немски литературен критик Мартин Ебел. Не ми е удобно да го спомена, но в някои от над седемдесетте отзива и рецензии, излезли в немскоезичния свят за преведените на немски роман „Разруха" и за трилогията ми „Битието", „Изходът", „Законът" бях сравняван с Булгаков, с Томас Ман и дори с Достоевски. Наричането „българския Балзак" обаче доби популярност, защото го повториха доста от немските критици и защото Втора програма на немската телевизия ZDF направи едночасов документален филм за мен със същото заглавие, който беше излъчен неколкоратно в програмата за култура „Фьоникс".
- Представихте „Разруха" и в Москва – при това не на какъвто и да е панаир, а на интелектуалната литература – с какво романът е близък до постсъветската публика?
- В множеството изказвания и интервюта в Русия беше подчертано, че „Разруха" разказва историята и злощастията на постсоциалистическия период не само в България, но и в целия бивш социалистически лагер. Обаче ясно бяха назовани две отличия –първо в мащабите на кражбата и корупцията в България и Русия, второ – че в съвременната руска литература тези проблеми се разглеждат повече в техния развлекателно-приключенски вид, докато „Разруха" е сложно сюжетен и повече психологически роман.
- Дали някога, според вас, така нареченият преход ще приключи за нацията – щастливо или не?
- В нашия наистина безкраен преход се случиха ужасяващи, но и прекрасни неща. Цялата държавност, всички институции успешно бяха корумпирани от посредствената, продажна политическа класа, от пропилата във властта олигархия и нефункциониращата съдебна система. Така беше окрадено, раздадено на партийни послушковци и разхитено огромно национално богатство, беше узаконена несправедливостта и ненаказуемостта на хилядите отявлени и овластени мошеници. В същото време бяха възстановени безценните свободи на словото и личността. Можем да пътуваме навсякъде по света, магазините и животът ни са преизпълнени със стоки и с предлагани услуги. Аз съм умерен оптимист, дълбоко се надявам, че сме на правилния път, но трябва да се случат три неща – най-сетне да се озапти корупцията, кражбите да се сведат до не повече от тридесет процента от националното богатство и да създадем ония възмeчтани условия, за да се върнат поне половината от интелигентните и образовани наши деца, които безмилостно прогонихме в годините на прехода.
- Над какво работите в момента?
- С нетърпение, но и с известен уплах започнах да пиша новия си роман „Забрава", в който искам да разкажа за духовните проблеми, за физическите притеснения, но и за величието на старостта. Искам да разкажа една възторжена, невъзможна, направо безмилостна любов между затънал в самотата и старостта си писател и млада, болезнено красива и интелигентна журналистка. Дано да ми стигнат силите, безсънието и въображението, за да го завърша.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
