Джордж Стайнър e може би най-обаятелният, емоционален и близък ерудит на съвремието. В "След Вавлион" - вероятно най-значимата книга, посветена на превода, 85-годишният автор задава въпроси от типа: "Какво прави възможен /или невъзможен/ преноса на текст от един език на друг?" и "Къде са неговите предели?". Разширил максимално обхвата на превода, той неизбежно достига до темата за границите на езика и неговото отношение към света - и отстоява тезата, че всяка реч и общуване са превод. За да достигне до другия, смисълът трябва да бъде не само преведен, но прехвърлен във времето, различните контексти, условности, пронстранства и култури.
Сам повелител на 4 езика, Стайнър носи дългата хуманитарна европейска традиция, в която се чувства у дома си - движи се в нея със завидна лекота и финес. Почти загърбил мозаичното парцелиране на съвременната хуманитаристика, той черпи смело и ерудирано от разнородните извори на западноевропейската мисъл, като изобщо не се притеснява да провокира: няма теория на превода, а само поетика на превода; езикът е средство за комуникация, но и средство за блокиране на комуникацията; лъжата носи творческия потенциал - а не истината.
В "Моите ненаписани книги" Стайнър предлага седем блестящи есета - дълбоки, мъдри, многопластови. Невероятни размишления за любовта, ероса, образованието, еврейството, думите, завистта. Първото е посветено на Джоузеф Нийдам, човек, за когото изобщо не бях чувал. В интернет за него има половин изречение - определен е като историк на науката. Няма окончателна и пълна биография или описание на творчеството му. Всеки, който е чувал за него, знае само за част от заниманията му - лекции, статии, монографии, книги, над триста заглавия. Обхватът и мащабът на неговата дейност обаче парализират: химия, биология, биохимия, сравнителна морфология, кристалография, религия, поезия, диалектически материализъм, технически дисциплини... Страниците му населяват философи, поети, икономисти, теолози, социолози, архитекти и инженери... Сякаш Нийдам е искал да събере на едно място цялата човешка мисъл. През 1937-а, още като изследовател биохимик, той посява семето на най-мащабния си труд - "Наука и цивилизация в Китай". Първоначалният замисъл е за том - после стават 7, които се превръщат в 18... Нийдам изчислява, че може да ги напише сам за около 60 години непрекъснат труд. Тогава той е на 47 - трябвало да твори до 107. С помощта на 15 асистенти от Китай Найдам стига до 30 тома - конкурирайки обхвата на Волтер и Гьоте. Стайнър сравнява труда на Нийдам с този на Пруст - като памет, реконструкция в мисълта, реализирана форма на модерност. Според Стайнър тъкмо томовете на Нийдам и Пруст са двете най-всеобхватни "архитектури на времето", които възкресяват наситено и заплетено по фантастичен начин минало. Много от написаното от Нийдам е наука, но много от хилядите страници, преливащи от аналитична ерудиция, статистически таблици, диаграми, схеми, странни езици, библиографии с монографични мащаби и илюстрации са в известен смисъл фикция. Този искрящ бумеранг топи границите между факт и фикция, между емпирични дадености и въображение, между емоция и практическа директност. Разбира се, демаркационните нишки между измислица и факт имат епистемологическия статут на извечна нестабилност - като се почне от древността и Херодот. Това е ценното. В това се крие близостта, приобщаващото и безкрайно стимулиращо въздействие. Подходът, мисълта и наблюденията на Стайнър следват същата крива на "концептуалния епос". Той е умелият плувец в междудисциплинарните полета на литература, философия, поетика и език. Не оставя място за безразличие - прави те съучастник. С него се чувставаш уютно, сякаш си у дома. Независимо от огромния принос и световна слава на Умберто Еко аз съм на страната на Стайнър - той грабва, емоцията му блика от всеки ред, любовта се предава. Тя е заразна. Заради всичко това му простих една грешка. В интервю на тема "памет" Стайнър говори за изказване на Пастернак на среща в Русия през 1937-а, на която авторът на "Доктор Живаго" цитира наизуст сонета на Шекспир, посветен на паметта. Стайнър твърди, че Пастернак го бил превел - и че на руски звучал по-добре от оригинала. Проверих къде ли не, но никъде не се твърди, че Пастернак някога е превеждал сонет номер 30 на Шекспир. Но според Стайнър е важна емоцията - тя взема превес над факта и изобщо не ни пречи. Чувството за него е по-важно от сухата статистика. А липсата на документална доказаност изобщо не е грешка.
Фикцията е покорила Стайнър /както и мен/, създавайки една тоталност на духа. Това е удивителното. Обогатяващата уютност е по-истинска от фактите - духът на интелекта, духът на творбата е различен от духа на статистиката и инвентарния опис. Оттук и твърдението на Аристотел, че "фикцията" е по-вярна от историята. Затова може би и до ден днешен в Англия прочитът на собственото им минало минава и се формира под въздействието на "историите" на Шекспир. Да не говорим, че никоя формална история не може да има достоверността на "Война и мир". В крайна сметка ние не се занимаваме с археология, а с литература, с паметниците на неостаряващия дух и интелект.
Джордж Стайнър (1929) е професор по сравнително литературознание, писател, философ и критик на културата. Преподавал е в университети в Европа и Америка, днес живее в Кеймбридж. От първата си монография - Tolstoy or Dostojewsky (1959), до последната - The Poetry of Thought (2011), е написал близо трийсет книги. Сред тях са разкази и роман, в които се занимава с културно-философски проблеми, с връзките между литература и общество, с история и политика. Сред най-коментираните му и нестандартни творби е "Моите ненаписани книги" - тя се появи на родния пазар със знака на "Изток-Запад". Книгата е един от животите, които бихме могли да изживеем; едно от пътуванията, които сме пропуснали. Стайнър споделя защо не е написал седем книги - интимните подробности и недискретности са били твърде рисковани; темата е била твърде болезнена; емоционалното или интелектуалното предизвикателство се е оказало не по силите му.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
