Талантът му е като съкровищницата на Али Баба. Може по всяко време да извади подходящия скъпоценен камък, около който да извае необходимия образ. Иначе казано, владее изразните си средства до безупречност. В природата му е. Той е сладурът Жорко от „Два дипотъра далекогледство", Евтимчо от „Задача с много неизвестни". Носи елегантния белег на краля на просяците Клопен в „Парижката Света Богородица" и търпи стоически стягащото като юмрук на Терминатор тупе на Лука Лукич в „Ревизор". Татко е на Доли и Кити в „Анна Каренина", а в „Палачи" е Сид Армфийлд, партньорът в екзекуциите на Деян Донков. Той е отличник във всяко превъплъщение вече близо 30 години в трупата на Театър "София". Изигра и ченгето Бенишев от „Под прикритие".
Той е: Милчев, Михаил Милчев.
Любима работа му е ролята на Мадам Мишима – моноспектакъл, който си е висш пилотаж. Това е представление интелектуално, изключително текстово, на висок стил и език с безброй мъдрости, философски реения. Тук няма обичайните смешки, кривения и закачки за заглавия, наричани моно спектакли. Затова е работа нелека, но пък сладка. За душата, за ценители.
Роден за да бъде актьор - от групата, която сме приели да наричаме деца – звезди.
Кино
Веднъж както си бръчкал носле срещу слънцето в двора, с ръце в джобчето, чудейки се с каква пакост да си осмислят деня с приятелчетата, баба му Геновева, известна със стихоплетски дарби и заложби на кулинарна магьосница в махалата, тъкмо приготвяла специалитета си „Снежни патици". Шоколадов мус с плуващи белтъчени топки, избити геройски на ръка, чийто благоухания били известни и се носели по целия „Патриарх Евтимий". По едно време чула по телевизията, че тече кастинг за деца за филмова продукция. Викали ги във Френската гимназия, на един хвърлей от тях. Със скоростта на светлината се освободила от готварската престилка, взела три за едно стъпало по стълбите и грабнала Мишо като балонче, повеждайки го към славата и професията, от която няма отърване.
Бил на около 6 години, а режисьорката Мариана Евстатиева-Биолчева го помолила да изтича към нея с репликата „Моля, другарко, Димо се бие". И получил първата си роля – в „Тигърчето".
Биолчева подхождала много внимателно и почтително към малките си актьори и всяка вечер се обаждала у тях с думите "Да кажа на Мишо лека нощ". Водела ги и на Витоша, непрекъснато се занимавала с тях. В три нейни филма се разписал Михаил. Последвали заглавията „Задача с много неизвестни", „Два диоптъра далекогледство", „Талисман", „Преди всичко човек", „Федерацията на Династронавтите". В тях играели все обичани актьори - Парцалев, Коканова, Васил Михайлов... Всички били много мили с децата, с които снимали.
Вечер, в края на снимачния ден, доставяли дребосъците актьори по домовете и майка му чакала пред входа да спре волгата с нейното съкровище. Поемала го полузаспал в прегръдките си и той на мига се отнасял блажено в света на сънищата в скъпите обятия. Всъщност мама Вени има голям принос в превръщането му в творец. Филиолог и професионален пианист, възпитавала у него фин вкус към изкуството по всеки възможен начин. Криела го под шлифера си, когато бил на 6 и влизала тайно с него в близкото до тях кино „Одеон" да гледат френската класика „Особен урок" – много чувствена любовна история с Натали Делон. Филм, който той помни и до днес.
БГ лентите с негово участие се въртят и до днес, от БНТ ги пуснат от време навреме и по празници. В „Задача с много неизвестни" три хлапета си играят на детективи и трябва да хвърлят жребий кой ще влезе в някаква стая да разследва. Доброволци за такава страшничка работа няма и затова оставят случайността да определи. Асистира им сестричката на единия от тях и слага топче в една от три чаши с мляко, без те да знаят в коя е точно. След като ги изпиват, се оказва, че топчето го няма в нито една. Когато веднъж Мишо се прибирал от градска отпуска в казармата дежурния офицер се спуснал към него, току-що изгледал филма, и започнал да го муши с показалец по рамото и да се хили, като че мучи:"Абе, Милчев, ти защо глътнА топчето?".
Репродукция
Макар че има натрупан кино стаж в крехка възраст и до днес почитателите на седмото изкуство го помнят. „Я, момченцето от „Два диоптъра далекогледство"! Как така не е пораснало?!", гледал с ококорени очи все едно, че е в машина на времето възрастен господин в Борисовата и сочел към Михаил и хлапето до него. А приликата между сина му Матей и екранния герой на таткото била поразителна. Като две капки вода. Тогава Матей бил десетинагодишен, а сега е интересен тийнейджър с кичара като на Робърт Плант, но никак не се изкушава от актьорския занаят. Поне за момента, въпреки че и двамата му родители (майка му Росица Гевренова е възпитаничка на ексцентричната Възкресия Вихърова) да го изповядват, ами по-скоро се оглежда за приключения в необятния компютърен свят.
Когато Мишо бил в гимназията, съучениците му чинно се стрижели първи номер, а той като нафукан хашлак най-необезпокоявано се разхождал с коса до раменете. Имал светлосин документ от СИФ (Студия за игрални филми) „Бояна", че му е забранено да се подстригва за нуждите на киното и ролите. След гимназията Михаил не се втурнал към ВИТИЗ, защото не се чувствал подготвен. Замислял се да кандидатства право, донякъде и защото дядо му бил върховен съдия. След казармата бачкал една година като сценичен работник в Народния театър и тогава се пробвал в академията. Завършва класа на професор Николай Люцканов. Михаил и още петима негови колеги попадат в трупата на Театър "София" малко преди да завършат. Тогава театърът се разделя на „Зад канала" и големия „София", който останал без млади актьори и бил благодатен момент за младоците. Този театър се славел не само като един от най-интересните, но и някак дисидентски. „Така ми тръгна, че завърших с пиеса на Булгаков - „Зойкина квартира", силно антикомунистическа творба. Първите една-две години на 90-те бяха време, в което ни се струваше, че всичко започва наново, че всичко потръгва. И след това разочарованието беше огромно.
Всичко заби. Може би не беше само въпрос до пари, истината е, че нямаше идеи. След 94-та бяха едни мрачни години, играли сме 13 човека на сцена пред 15 души публика в салона. По-късно започнаха да се връщат", разправя той. И добавя: „Имал съм няколко изключителни срещи с духовни пътешественици - Стоян Камбарев, Бойко Богданов, Елена Цикова, бяха от друго измерение. Не бяха тук и сега. Те обитаваха духовно пространство, където им е мястото. Сядахме на маса за репетиция, времето спираше и ни беше все едно колко ще работим. Никой не си гледаше часовника. Тези хора ни омагьосваха. Те вече го бяха гледали това, което искаха да направят. И с цената всичко вървяха към него".
„Мадам Мишима" - reborn
„Казват, че човек бил млад, докато духът му останел млад. Глупости. Духът остарява пръв. Накрая само тялото има значение. В противен случай козметичната индустрия изобщо не би съществувала", твърди от затворническата си килия пленителната Мадам Мишима. Кой или коя е тя е сред приятните занимания за ума след представлението. Кимоното на загадъчния персонаж от едноименния моноспектакъл той ще облече съвсем скоро след кратка пауза, а ветрилото й ще развее така, че ще се усети чак до Битоля - на 2 май ще посрещне публика в Открита арт сцена на Шипка, (РКИЦ) на „Шипка" 34. На 14 май ще очакват постановката с целия й екип на фестивала за монодрама в Македония.
Преди година го аплодираха японският посланик и служители посолството, които се насладиха на разказа с английски субтитри. Авторката на пиесата Елена Алексиева, получи „Икар" за брилянтния, изискан, остроумен текст, който не само малко жени биха съчинили, но писатели изобщо.
Историята е за крайно ексцентричен персонаж, носител на крайно екзотична (поне спрямо нас) култура - японската. Юкио Мишима е известен писател, поет, бохем, създател на своя частна армия. "Първоначално се уплаших от този текст, защото ми се стори недостижим. Неизкачваема планина. Разбрах, че има много мрачни неща у мен, някои от тях са ми пречили, други са били основни мотори за това, което ми се е случило. Много тежки неща, които съм преживял, са били на мястото си и са били важни. Трябвало е да се случи точно това, точно така и точно тогава. Всяко нещо е било част от пътя ми. Тази пиеса обърна и представите ми за смъртта. Защото японците разсъждават по съвсем друг начин от християнския. При тях е път към освобождаване", спомня си той.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
