Текстът е от бъдещата втора част на култовата книга на Никола Радев "Когато Господ ходеше по земята"
Мой колега и приятел написа съвременен разказ за обезлюдените балканджийски села. И тъй: умираща махаличка в планината, две-три баби изпълзяват сутрин от белосаните къщи, щъкат като хлебарки по плочника, наоколо - порутени дувари, буренак и къпинак като бодлива тел - гората превзема крайните дворове. И изведнъж, на втората страница: "През двора пребяга див глиган..." Питам го на другия ден: "Авторе, ти виждал ли си питомен глиган?" "Е, де! Е, де!" - брани се той. Е, де! Кой ще забележи тази прашинка в окото? Важното е да се пише и публикува. Вменено е - нито ден без ред!
Друг колега и той: "Невидими птици пееха в пролетните дървета". Чакай бе, човек, ти си писател и трябва да знаеш, че всяка птица пее различно, в различно време на денонощието, на сезона. И по песента й да отгатнеш каква е - кос ли е, сойка или синигер. Кога и къде пее авлигата и черният дрозд?
Защо на разсъмване пощуряват славеите
в пролетния злак? Това напиши и птичката ще стане видима.
Трети: "Цветята наоколо цъфтяха." Да цъфтят, но всяко си има име и цветът му се отличава от цвета на другото цвете. Билките също. Има писатели, които ги знаят и берат, и като четеш книгите им, ти замирисва на горска поляна... Стоян Бойчев е един от тях. Коста Златков - също.
Но важното е да се пишат и печатат книги. Дори и председателят Петев, макар да следи главно идейността, ще напише рецензийка - положителна и къса, не професорски дълга като чаршаф. Ако не сколаса да напише, ще ги похвали в словото си, като връчва Съюзните награди в графата: "И други".
Четвърти събрат: "Всяка сутрин артистът Коста Цонев сече дърва за загрявка и гимнастика". Абе, момче-диндиваче! Коста Цонев не сече, а цепи дърва. Те са чамови, нарязани на трупчета по трийсет сантиметра. Слага ги изправени на равния загладен пън и от един замах с острата брадва те се пръсват на четири. Това го правел всяка сутрин руският император Николай II, цепел по един кубик. Дърва секат в гората бракониерите, но и те вече се модернизираха - захвърлиха горобийките и тръгнаха въоръжени с резачки "Хускварна"...
Друг писател, абониран за всевъзможни национални и провинциални награди, пък написал разказ за едно куче и за неговия чорбаджия!... А стига бе! Кучето, ако не е безстопанствено (егати определението!), може да има стопанин, сайбия - турска диалектна дума, но пък точна. Думата чорбаджия има политикикономически привкус.
Чорбаджия - човек, който дава чорбата
който храни тези, които му работят. Но се случва покрай тях да храни и професионални хайлази. Макар че според наредбата на закона Божи всяка жива твар, която яде, си плаща. В книгата на Еклизиаста е казано: "Всички трудове на човека са за гърлото му, а душата не се насища."
Писателят трябва да пише точно, да бъде автентичен. Ама не е лесно. Не върви и не върви това пусто писане. А и мене като Кирил Гончев ме яде талантът. Трудно се работи с думите. С единствено точните думи. Не е за всеки, макар всички да пишем и да понапечатваме сегиз-тогиз. Но един я хваща думата и като чукан я троши с брадва върху дръвника - хвърчат трески, ще ти извадят окото! А друг, Кирил Гончев, например, я докосва нежно думата, гали я захласнат като хубаво женско дупе и тя сама се намества, сама се натаманява в изречението и то светва, ляга ти на душата, отеква в нея... Дарба.
И, значи, по славното тоталитарно време през миналия век, когато писателят можеше да се прехранва от труда си, седят в писателското кафене на ул. "Ангел Кънчев" 5 заместник-председателите на Съюза на писателите Емилиян Станев, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и Камен Калчев, стегнати в костюми като в калъфи, с копринени вратовръзки, високо подстригани и бръснати до синьо - заседавали са в Синия салон при председателя Левчев и сега отмарят, ще изплакнат уста с по едно малко уиски - поръчали са го и чакат Роси да им го донесе. С бучка лед. Тя се бави, старае се момичето, та това са любимите й писатели!
С цялото си достолепие на гений
в кафенето влиза поетът Кирил Гончев, походката му е леко нервна, а черните му блестящи от махмурлука очи проблясват. Той поспирва край тяхната маса, гледа ги намръщено от горе до долу и от долу до горе. Тези хора имат ли съвест? Направо се гевезят със своите малки уискита и развалят имиджа и реномето на истинския писател. Снощи той е водил спорове до малките часове и сега махмурлукът го цепи - една макар и плодова ракийка да имаше, но в джоба нищо не подрънква, а тези живи класици не са свикнали да черпят.
- Какво бе, Кирчо - извърта се пъргаво Емилиян Станев, захапал корекомско марлборо, като че седи на пружина. - Какво си се умислил?
- Щастливи хора сте вий - с убийствена ирония произнася през зъби Гончев. Същи Ботев пред калоферските чорбаджии, но без брада.
- Що бе, Кирчо? - проблясват очилцата на Емилиян Станев, обрамчени със златна тел.
- Нямате талант да ви мъчи!... А питате ли ме мене как замръквам и как осъмвам?!
Млъква, съзнава, че много се е открехнал и бавно потъва в горчивото пространство на таланта - в душата му се ронят стихове:
Човечество, ти имаш Гончев,
бой яде твърде много той!
Не го залъгвай със бонбонче -
не е последен този бой!
На Гончев като му се прииска да прочете нещо хубаво, сяда и го написва, след туй палва цигара и си го чете. Ще рече някой: ама тоя Киро е голям шегаджия! Но много често зевзелъците му направо сепват, защото ще се познаем в тях. Като в този например:
"Всички писатели страдат - бездарните напразно..."
След злополучното редакторство на "Фашизмът" на Желю Киро опра пешкира, изхвърлиха го от издателство "Народна младеж". Остана без работа, а три деца има сиромахът, да му са живи и здрави! Взех го на работа в "Профиздат", направо от улицата може да се каже. Нямах щат за редактор, назначих го коректор за няколко месеца, докато се освободи редакторско място.
"Профиздат" беше мощно издателство, почти всеки работен ден от конвейера му тупваше нова книга, топла като хляб. В една от поредиците печатахме книги очерци от около сто-двеста страници за изявени Герои на социалистическия труд. В тази поредица участваха и известни писатели като Вера Мутафчиева, Коста Странджев, Атанас Мандаджиев и други. И Съюза на писателите имаше Герои на соцтруда, трийсет и седем на брой, но за тях нашата трудова поредица беше възтесничка...
Но в един хубав пролетен ден преди Възкресение Христово, както бях отворил прозорците на директорския си кабинет откъм вътрешния двор на булевард "Дондуков", а от камбанарията на светия храм "Александър Невски" се носеше тържественото ехтение на камбаните и душата ми им пригласяше, при мен влязоха двама младежи, представиха се - лейтенанти от Държавна сигурност. Побеседвахме на тема Гончев, как тъй се е домогнал до "Профиздат" след зулумите в "Народна младеж". Толкова ценен кадър ли е, че българското книгоиздаване не може да мине без него. И пр., и пр. Тържественият камбанен звън заглъхна. От дума на дума изплюха костилката: имало изложение от една млада авторка, която дала за печат ръкопис за изграждането на първия магистрален тунел Витиня. Но редакторът Гончев, леко лъхащ на джибри, а не на скъп афтършейф, както отива на длъжността му, се държал направо неадекватно. Наплевателски й бил казал, че очеркът е слаб и измислен, че на обекта е работил и загинал там два пъти Героят на социалистическия труд Минчо Папасчиков (1934-1978) от с. Бяла, Русенско, а името му дори не е споменато в документалната повест. И симпатичната авторка го цитира точно какво казал за капак накрая:
"Крайно време е да се вадят кирливите ризи на социализма!"
Е, това е то поанта - силна като на стихотворение от Кирил Гончев.
А сега де! Заминаха си те, казвам на Правда, началничката на кабинета ми, да повика Гончев. Идва той, гледа ме кротко и главно - предано.
- Наборе - викам му. - Да си налягаш парцалите, че лошо ти се пише на задника! - снишавам глас и му шепна: - Внимавай къде, с кого и какво говориш! На разработка си от Органите, слагай си катинар на устата! Ясен ли съм...
- Шефе, гроб съм!
Но дебелата му трънска глава увира ли? Все едно на оная си работа съм казал. Киро си тръгва и право в дупката клюкарник, кафенето на Съюза на преводачите, пълно с ченгета и доносници.
На другата сутрин ония двамата юнаци ме чакат в издателството - този път строги, недостъпни, враждебни.
- Другарю Радев, ние вчера с вас разговаряхме служебно. Като комунисти.
- Винаги така разговарям - изрепчих се аз.
Другият извади едно касетофонче, по-малко от кутийка обикновен локум, натисна копчето. Силно пращене, гара-гура, аларма до Бога и чувам гласа на Киро:
- Мамка им... подслушват ме... и вкъщи телефонът не е в ред... ама моят шеф ме предупреди, че съм на разработка... Маце, донес още сто грама!
Ачик посрано положение. Иди обяснявай, че сестра ти не е курва, след като нямаш сестра...
Двамата станаха, прибраха си дяловския такъм и ни довиждане, ни сбогом. Така бе снето доверието и от мене. От този ден по служебни въпроси Държавна сигурност разговаряше вече с главната редакторка Христина Йосифова, Бог да я прости.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
