Мария Шарапова обяви оттеглянето си от тениса по начина, по който искаше – далеч от камерите и въпросите на журналистите. Тя направи своята изповед пред любимото си списание „Vogue”, в което написа какво е довело до решението да сложи край на кариерата си на 32 години, пише dsport.
"Как оставяш след себе си единствения живот, който някога си познавал? Как се отдалечаваш от кортовете, на които си тренирал още като малко момиченце тази игра, която обичаш? Играта, която ти е донесла безбройни сълзи и неописуеми радости. Спорт, чрез който си намерил семейство, заедно с фенове, които са били зад теб повече от 28 години.
Нова съм в това, затова те моля да ми простиш. Тенис, казвам ти сбогом!
Преди да стигнем до края обаче, нека да започна отначало. Спомням си, че първият път, когато видях тенис корт - баща ми игра на него. Бях на 4 години в Сочи, Русия. Бях толкова малка, че мъничките ми крака висяха от пейката, на която седях. Толкова малка, че ракетата, която взех, беше два пъти по-голяма от мен.
Когато бях на шест преминах цялото земно кълбо, чак до Флорида с баща ми. Тогава целият свят ми изглеждаше гигантски. Самолетът, летището, голямата шир на Америка... всичко беше огромно, колкото жертвата на родителите ми.
Когато в началото започнах да играя, момичетата от другата страна на мрежата бяха винаги по-големи, по-високи и по-силни, а тенис великаните, които гледах по телевизията, изглеждаха недосегаеми и недостъпни. Но малко по малко, с ежедневни тренировки на корта, този почти митичен свят ставаше все по-реален.
Първите кортове, на които някога съм играла бяха от неравномерен бетон с избледнели линии. С течение на времето те се превърнаха в кален клей и най-разкошно оформената трева, на която краката ми някога могат да стъпят. Но никога, и в най-смелите си мечти не съм си и помисляла, че някога ще спечеля едни от най-големите първенства в спорта и то на всякакви настилки.
Уимбълдън изглеждаше като добро място за начало. Бях наивно 17-годишно момиче, което все още колекционираше пощенски марки. Не разбирах измерението на победата си, докато не пораснах и се радвам, че не съм го направила. Да, спечелил си нещо огромно, но животът продължава.
Моето предимство обаче никога не е било в това да се чувствам превъзхождаща над останалите играчи. То се криеше в това, че се чувствах, така, сякаш съм на ръба да падна от скала. Затова постоянно се връщах на корта, за да разбера как да продължа да се катеря.
US Open ми показа как да преодолея разсейването и очакванията. Ако не можеш да се справиш с вълнението на Ню Йорк - добре, летището е почти в съседство. Довиждане!
Откритото първенство на Австралия ме отнесе на място, което никога досега не е било част от мен - към изключителна увереност, която някои хора наричат...Наистина не мога да го обясня, но това беше добро място.
Клеят на откритото първенство във Франция разкри почти всичките ми слабости - за начало неспособността ми да се плъзгам по него - и ме принуди да го преодолея. Два пъти. Това беше добре.
Тези кортове разкриха моята истинска същност. Зад фотосесиите и красивите тенис рокли те разкриха несъвършенствата ми - всяка бръчка, всяка капка пот. Те тестваха моя характер, моята воля, способността ми да кoнтролирам своите емоции на място, където да работят за мен, вместо срещу мен. Между техните линии уязвимостта ми се чувстваше в безопасност. Каква късметлийка съм аз, че открих начин на земята, чрез който се чувствах толкова открито и също толкова удобно?
Едно от ключовите неща за моя успех беше това, че никога не се обръщах назад и никога не поглеждах напред. Вярвах, че ако продължа да давам най-доброто от себе си, бих могла да се подтикна към невероятни места. Но не можеш да подчиниш тениса - трябва просто да продължиш да се съобразяваш с исканията на корта докато се опитваш да подтиснеш непрекъснатите задни мисли в ума си. Като например:
- Направи ли достатъчно, и повече, да се подготвиш за следващия си съперник?
- Взел си си няколко почивни дни - тялото ти губи своята увереност.
- Това допълнително парче пица? По-добре го компенсирай със страхотна сутрешна тренировъчна сесия.
Слушайки този глас толкова близо до мен, предчувствайки всяко негово излияние, е начинът, по който приех тези негови сигнали, когато те дойдоха.
Един от тях дойде миналия август на US Open. Зад затворените врати, 30 минути преди да изляза на корта имах процедура, която беше задължителна за рамото ми, за да изкарам мача. Контузиите в рамото не са нещо ново за мен. С течение на времето сухожилията ми се изтриха. Няма как да ми стигнат страниците, за да обясня през какво трябваше да премина, за да изляза на корта и да играя.
По време на кариерата ми претърпях няколко операции и прекарах безброй месеци във физиотерапия. Споделям това не със съжаление, за да обрисувам своята реалност. Тялото ми се беше превърнало в развалина.
Струваше ли си всичко това? Никога не съм си задавала този въпрос. Моята психическа устойчивост винаги е била най-силното ми оръжие. Дори и моят съперник да е бил по-силен физически, по-уверен или дори просто по-добър - успявах да надделея.
Всеки спортист разбира неизречените жертви, които прави, за да успее. Но докато се впускам в следващите си цели, искам всеки, който мечтае за превъзходство над всичко, да знае, че съмненията са неизбежни: Ще се провалите стотици пъти и светът ще види това. Приемете го. Вярвайте в себе си. Обещавам ви, че ще го превъзмогнете.
Дадох живота си на тениса, а тенисът ми даде живот. Ще ми липсва всеки ден. Ще ми липсват тренировките и ежедневните ми рутини: събуждам се на разсънване, връзвам лявата си обувка преди дясната и удрям първата си топка за деня. Ще ми липсват екипът и треньорите ми. Ще ми липсват моментите, в които сме седнали с баща ми на скамейката на корта. Ръкостисканията, когато печелиш или губиш. И спортистите, които без да знаят, ме накараха да бъда най-добрата.
Поглеждайки назад осъзнавам, че тенисът е моята планина. Пътят ми беше изпълнен с долини и отклонения, но гледките от върха на планината бяха невероятни. След 28 години и 5 титли от Големия шлем съм готова да изкача друга планина - да се състезавам на различен вид терени.
А тази неуморна гонитба на победи? Тя никога няма да намалее. Без значение какво предстои, ще влагам същия фокус, същата работна етика и всички уроци, които съм научила по пътя си.
Ако трябва да погледна към бъдещето, ще си кажа: „Имаш да извървиш дълъг път и да формираш още много невероятни спомени в живота си. Ще има върхове и падения, така както през последните 28 години. Но не забравяй коя си по време на дългото пътешествие. И добрите неща ще продължат да се случват. Защото обикновено става така“.
Тенисът ми показа света и също така от какво съм направена. Чрез него се тествах и отчитах развитието си. И каквото и да избера за своя следваща глава в живота, ще продължавам да се боря. Ще продължавам да се катеря. Ще продължавам да раста.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
