Неделя,

Живко Колев на 60: Отношенията в гилдията винаги са били ледени

От: Администратор -
A
A
A

Звездоманията не пощади почти никого, казва артистът, сътворил над 1000 текста за попшлагери

Живко Колев полива 60 на 23 юли. Той е от онези мъже в арт пейзажа на родината, които наистина умеят да празнуват. Въпреки че се справя съвсем добре и с делниците. Сътворил е повече от 1000 текста за поп парчета. Между тях са "Клоунът", "Ключ от чужда стая", "Накъдето ми видят очите", "Големият кораб минава", "Джалма", "Да чукна на дърво"... Един от създателите на "НЛО", чиито звезди пеят над 100 хита по негови думи. Живко печели "Златният Орфей", "Мелодия на годината", конкурса на БНР "Пролет"... Пише сценария за 10-те серии на детския филм "Тайните на чичо Астор". Издава книги със стиховете си - "Бурята в сърцето ми", "Забранено за ученици", "Не плачи за мен, България". Режисьор е на вариететни програми и концерти.

- Живко, защо се отказахте от тежката тога, за да се отдадете на лекия жанр - при това в толкова различни роли?

- Най-хубавите неща стават случайно. Ако не бях срещнал композитора Светозар Русинов, никога нямаше да понауча този занаят и да вадя хляба си с тази работа. Но така било писано. После случайностите продължиха. И вече 35 години съм в музикалната гилдия - надявам се да ми е донесло повече положителни емоции, отколкото тревоги и тъга. Правото е суха наука - не позволява импровизация, фантазия, защо не и еротика. А аз съм чувствителен почти до болестно състояние. Е, ако трябваше да бъда "насила" практикуващ юрист, както искаха родителите ми, сигурно щях да стана. Но животът се разви по различен начин. Докато следвах, се появи възможност да замина като певец с група във Финландия. Дилемата имаше много трудно решение. Останах, за да завърша и после се гмурнах в шоубизнеса. Тиражите на "Балкантон" бяха космически - един път на три месеца ходех с торба да си взимам парите. От концерти и заведения, радио и телевизия - от така наречените малки права, взимах около 50-60 средни работни заплати. Сега 83% от българските автори от същите тези "малки права" получават под сто лева на година. Трябва да караш такси, примерно, за да си плащаш парното - и ако те човърка отвътре, да пишеш през нощта. Но така и двете неща няма да се получат.

- Вашата версия за това защо "Златният Орфей" се получаваше - въпреки всички зад и пред кулисни интриги и групировки?

- "Златният Орфей" беше епохално събитие за онова време. За него и за новогодишната програма на телевизията се говореше най-много в държавата. Макар че във всички соцстрани имаше подобни фестивали - в Брашов, Сопот, Рощок, Братислава, Дрезден - нашият бе най-авторитетен и се продаваше най-скъпо в рамките на Интервизия. Идваха световни звезди с рецитали - а това си беше като оазис в пустинята.

Борбата и ударите под кръста бяха най-вече между композиторите

Защото основният конкурс бе за песен. За руснаците, които го предаваха на живо, беше като Уудсток. Всеки руснак, участвал в "Златният Орфей", на другия ден бе суперзвезда в Русия. Затова може би и днес носталгията в бившия Съветски съюз е по-голяма, отколкото е при нас. Лъскаво, луксозно, светът ни идва на крака. Хари де Гроот (Хари до гроб), Вили Казасян, Муслим Магомаев, Жилбер Беко, Лили Иванова - и аз около тях в паузите зад кулисите. Разберете ме правилно - все едно на връчването на "Оскарите" да се отъркам в Сандра Бълок и Дженифър Анистън. Оставах просто без дъх. И моя песен е печелила "Орфея" - през 1995-а, когато вече бях много в играта и почти всяка година взимах награда. Последният фестивал бе през 1999 г. По времето на кризата, гладните години и голямата инфлация "Златен Орфей" имаше - макар че винаги бе на косъм поради липса на пари. След това Летният театър бе купен, като Дариана казваше, че собствениците са й обещали да не бутат театъра и фестивалът да се възобнови. Но не би. Сега се говори за възраждане на "Орфея", за откупуване от руснаци, за ново начало... Няма да се получи. Изключено е. Няма и къде. Всичко е много различно. Прекъснахме традицията, от 1999-а мина много време. Сега не могат и да се намерят средства, би струвало много скъпо. Е, "Сан Ремо" си върви почти без промяна, в стария стил, с песни като за фестивал, от седемдесетте години, но там италианската музика е култ.

- Имахте ли подобни приключения в БНТ - бяхте много близки с Иван Славков...

- С Батето сме били заедно стотици пъти. Написах за него хумористично стихотворение, по което почти светкавично се родиха четири различни песни. На два конгреса на Футболния съюз Славков започваше изказванията си с цитати от него: "Който иска да го сваля, по-добре да сваля Валя..." Славков беше неповторим, несравним с никой, уникален. Щедър човек, голямо сърце и душа. Приемаше живота като на шега, беше дисидент - колкото и чудно, дори абсурдно да звучи. Най-вече с това, което направи в телевизията - без страх и послушание. Приятелите му бяха най-обикновени хора, държеше се като равен с всички, а те го обичаха заради това, което е, не заради неговия сан. Още се говори за юбилея му в Дипломатическия клуб в Горна баня - дойдоха 4000 души. От седем часа започна да посреща гости и да получава подаръци. В девет му стана лошо, защото остана прав през цялото време. Отдъхна за половин час и после церемонията продължи - опашката се виеше на стотина метра. Тръгнах си към полунощ, а имаше още хора да го поздравяват.

- Написахте истинско стихотворение и за Гого от "Тоника"...

- Много се радвам, че в близките дни формация "Тоника" ще запише песен по този текст и по музика на Краси Гюлмезов. С Гого никога не съм бил в твърде близки отношения - още повече, че той не живееше в София, а и аз не съм писал текстове за "Фамилията". Виждахме се лятото по морето. Беше слънчев, усмихнат, лъчезарен, добродушен. Смъртта му обаче ме покърти, въпреки че беше предизвестена и можеше да се очаква след тежката болест. Трудно ми беше да повярвам, че този човек повече няма да го има, повече няма да пее. Затова му посветих стихотворението. Ето една случка, която съпругата му Ева ми позволи да разкажа.
При пътуване със самолет за преглед и лечение в израелска клиника настаняват Гого на първия ред.

Българите, които се качват след него, спират и му целуват ръка

Всички. До един. Екипажът и стюардесите от израелската авиокомпания разбират, че този човек по някакъв начин е събрал любовта на хората в България - и след кацането в Тел Авив му се покланят.

- Има ли автентични приятелства в гилдията?

- Отношенията между нейните членове винаги са били ледени. С малки изключения. Макар че лицемерието скрива това от публиката и феновете. Когато сме заедно, всички се целуваме и се радваме, сякаш едва сме живели един без друг. Но тръгне ли си някой, зад гърба му се говорят много грозни неща. Звездоманията не е пощадила почти никой. Смешно ми е, като чуя за някой певец, че бил много земен, не се реел в облаците, че бил приятел с някой от простолюдието. Да бе, да. За пред камерите. Изял съм почти по една торба сол с всеки и знам как е.

Всички мислят само за пари - независимо колко имат

Никой не се и сеща за благотворителност. Може да носи в сърцето си една партия, но за двеста лева ще отиде да пее на митинга на другата. Но все едно не съм го казал аз, да не ми се разсърдят.

- Последната песен на Чочо "Плачете, момичета, той се ожени" също хваща за гърлото. Защо, според вас, той се превърна в поредната жертва на шоуто, театъра, телевизията, киното - родният "ентъртеймънт" периодично изяжда децата си...

- Сега ми идва продължение на припева: "Плачете, момичета, той се ожени... за смъртта". Чочо беше много сложен характер - непредсказуем, движеше се по острието, по ръба на живота. Тотално отрицаван заради ироничното си отношение почти към всичко, тотално боготворен заради буреносната творческа енергия и завладяващия талант... И в същото време - наивитет и стеснителност по детски, будещи респект и умиление. Винаги ме е било страх за този човек - ей така, подсъзнателно. Винаги съм си мислел, че смъртта му подхожда и нещо ще се случи. И се случи. Той играеше роля в живота, а живееше на сцената. Но Бог не му прости за малките прегрешения и божествената осанка. Бог не му прости, точно когато се бе събрал в себе си и след дълго лутане бе намерил своето щастие.

- Всички казваме: Нищо не е като едно време - това носталгия по соца ли е или по младостта?

- По младостта е. Фройд пише много за това. Ако има носталгия по соца, то въздишат главно пенсионерите, защото сега тяхната мизерия е неописуема. Абсолютно неразбираемо е как различните правителства подминават този проблем и оставят хората да си отиват от глад, от липса на лекарства. Пари могат да се намерят от сто места - дори да се вземат непрекъснато заеми, както правеха гърците. Всички са наясно, че със 170 лева не може да се живее, че тези пари не стигат само за парното, но никой не променя нищо. Дори опит не се прави. Лудост е това.
А преди изкуство се правеше "въпреки всичко". Всеки си упражняваше автоцензура. Пишеш за 10% от това, което става около теб, другите си ги спестяваш. За да не ти ги спестят цензорите. Но и тогава се раждаха шедьоври. И ми е мъчно, че сега се опитват да оплюват личности с гениално творческо наследство от онова време. Ама Светлин Русев, Стефан Данаилов, Любомир Левчев, Михаил Белчев били комунисти... Какво точно означава това, аз не знам. Ако са убивали, насилвали, попречили на някого - разпнете ги. Но не отричайте създаденото от тях. А не им е било леко, сигурен съм. Струва ми се, че онова време е било само сън. Сега не мога да си представя, че на някой са му забранявали да пътува в друга държава, че е бил в затвора, защото е разказал виц, че животът му е разбит заради дядо му, който е имал фабрика... Всъщност - греша. Имало го е онова време - преживял съм го. Но е добре, че децата ни няма да го видят. Това е сигурно. А носталгията е чувство, което може да ти попречи да се развиваш и да вървиш напред. Не е добре да си в настоящето, а да живееш само с миналото. Така оставаш и без бъдеще.

- Как оценявате това, което се случва около нас?

- Политиката ме вълнува колкото всеки друг гражданин в България. Но нищо повече. Не желая да навлизам в нейните дебри, камо ли пък да я коригирам с творчеството си. Но не заради липса на отговорност. По-скоро не ми се ще да давам съвети. Не знам дали аз съм човекът, който ще оправи държавата и света. Политиците са преходни. А за Иван Вазов, Валери Петров или Владимир Димитров-Майстора ще се говори и след сто години. Те обединяват нацията. Страшно е, че вече

25 години оставаме озлобени, нещастни, негативисти

Хейтъри, готови на всичко, за да провалим кариерата или благополучието на ближния си.

- Говорите за обединението на нацията. Но има много дати от новата ни история, които разделят българите.

- Важната дата е 10 ноември 1989 г. Тя беше преломната. Всичко, което последва, е резултат от нея. Нашите празници напоследък все повече се превръщат в делници. Сега дори 3 март минава незабележимо. Хората се настроиха нихилистично към всичко - към нацията, към близките си, към изкуството.

- Нима ще останем без устойчиви ценности?

- Нихилизмът смазва наред. Последните години показаха, че трябва да се простим с илюзиите си за бързо и лесно благоденствие. За съжаление се оказа, че за прехода ще ни трябват поне още 45 години. Или 100.

- Какво ни пречи, за да вървим напред?

- Разединението. Непрекъснато се делим. Докато не започнем да мислим в една посока, няма да има оправия. Милион и половина българи вече не живеят тук. Препитание за всички няма. Така че още ще напускат страната. Преходът в съзнанието е най-важното, което трябва да ни се случи. Трябва да изкореним миналото от паметта и сърцата ни.

- А културата?

- Хората спряха да четат по най-различни причини. Страшни са не новите посредници като интернет, а това, че никой не се интересува от културата.

Тоталният колапс на културата е по-драматичен от срива в икономиката

Навсякъде по света изкуството е субсидирано. Дори в Америка, където всичко е шоу. Без подкрепа на държавата сериозните културни ценности не биха могли да се утвърждават. Инвазията на западната музика и кино уби всичко родно. Вижте колко големи наши творци мизерстват. Не стига, че пазарът ни е много малък, а той се диктува от чужди разпространители и фирми. Тук държавата трябва да се намеси, ако ще и със задължителен процент български произведения.

- С Верджи, жената в живота ви, обикаляте света - има ли място, което ви навява хипотези за прераждане?

- Не си падам много по окултното. Реалността ме държи здраво за тази земя и в това време. Пътуваме често в чужбина не за да търся мястото, където съм бил в минал живот, а заради желанието да видя докъде е стигнал разумът. Но неволните сравнения в стандарта, в инфраструктурата, в настроението по лицата на хората ме побъркват. Само така обаче можем да видим къде сме ние, кой живее в миналия век и кой е с век напред. Но ние сме виновни - не 200 политици, не 15 министри, не 7 партии. Това трябва да се разбере от всеки - не неопределеното "те", а определеното "ние". Познавам стотици, които денонощно псуват държавата и крещят срещу корупцията. Но те са първите, които срещу 100 лева ще предадат приятелите си и честта си. Това е манталитет. Не можеш да наложиш демокрацията като начин на мислене, ако имаш друго съзнание.

 

Вместо сбогом

Така си тръгна, просто изведнъж,
потъна твойта сянка нейде в здрача.
Защо ли плача, уж съм силен мъж,
нали мъжете никога не плачат.

Светът внезапно сякаш стана друг
и Бог отсъди някак много рано
в сърцето ми пулсира само звук
и вместо кръв - акорди на пиано.

Приятелю, свещта ми догоря,
а още си говорим и сме двама,
едва ли някога ще разбера,
че всъщност теб те няма, теб те няма.

Ти тихо се отрони като лист,
след себе си вратата не затвори,
сега, ако ти трябва пианист,
повикай ме и аз ще дойда горе.

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички