"Проектантът" от Георги Зарев е оригиналното предложение на издателство "Слънце", което наистина стои предизвикателно на актуалния книжен пазар. Защото това е истинската история на амбициозен и трудолюбив човек от краен софийски квартал. Действието ни връща назад в безметежното време на 70-те и 80-те години на миналия век, когато всичко е ясно, подредено и с точни правила. Главният герой с желание и упоритост следва мечтите си – да бъде все по-добър в професията, да се доказва и да постига целите си. Започвайки работа като млад специалист в голям проектантски институт, той извървява дългия път от първите плахи и несигурни крачки до върховете на инженерната мисъл и реализация, превръщайки се в един от хората, създали новото лице на индустриална България и разгърнали инженерния потенциал на страната. Но „Проектантът" е и книга за любовта - за всички, които са открили голямата и истинска любов и живеят с нея. Чак досега, казва Жорж Писателя.
- В какъв момент от живота си усетихте, че имате необходимост да се превърнете от Георги Зарев в Жорж Писателя?
- Бях отличникът на класа. Започнах с журналистика. Един ден брат ми ме извика на разговор. Той е с десет минути по-голям от мен - и много умен. През 2016-а стана инженер на годината със седем изобретения и патенти. Но тогава директно ми каза: "Журналист? Да пишеш за другите? Стани инженер - добър инженер, да пишат другите за теб". И станах инженер, добър инженер проектант. После работих във френската фирма от Гренобъл "Мерлен Жерен". И се превърнах в Жорж. През целия си живот съм писал непрекъснато. Преди много време дори спечелих два литературни конкурса - за поезия на студентската бригада в село Глава, Врачанско, и в казармата за есе. После, вече в частния бизнес, бях пет години редактор на техническо списание, а през 2015-а - съавтор и редактор на антологията „Хроники от един фирмен живот". Има много писатели, но малко инженери писатели. Затова зад Жорж трябваше да има пояснение.
- Казвате, че животът в България през 70-те и 80-те се движи по точни и ясни правила – какви бяха те и създаваха ли ви проблеми?
- Тогава всичко беше ясно - в прав и тесен коловоз, определен от партията. Заплата за начинаещ проектант - 110 лева. След пет години стаж - 135 лева. За началник - 155. Как работиш - не е толкова важно. Всъщност колкото по-добре работиш, ставаш незаменим - тоест трябва да работиш все повече и повече и нищо друго. Не можеш да отсъстваш и ден. Не можеш да се разболяваш. Не можеш да обменяш опит в Съветския съюз, нито в ГДР, не можеш да учиш чужд език. Ти си необходим тук и сега. Чужд език и обучение за другите, които не работят толкова - да отидат, тук и без това само са в тежест. А заплатата еднаква при всички обстоятелства. И ако това не са точни и ясни правила...
- Каква беше София през онова време? Липсва ли ви днес?
- Живеех в квартал "Хаджи Димитър". Казваха му краен и беден - и наистина беше. Но истински, като старото българско село. Хората се познаваха. Имаше махала, имаше обща история, съпричастност в радост и скръб. Когато валеше много сняг, се събирахме в дома на някой приятел и четяхме Карл Май и Джек Лондон. Много е малко да кажа, че ми липсва сега.
- Имаше ли мафия в годините, в които се утвърждавахте в професията?
- Не. Тогава нямаше никаква мафия. Въобще тази дума беше мръсна и капиталистическа. Отнасяше се за Америка и Италия. Ние си имахме Българска комунистическа партия - тя ни пазеше и определяше как да живеем. Беше доста спокойно. Можехме да се разхождаме в Парка на свободата и през нощта. И го правехме без страх. Това беше хубаво.
- Във вашите среди усещахте ли дългата ръка на Държавна сигурност?
- През цялото време ни беше страх. Сега даже не мога да си обясня защо. В института нямахме официална Държавна сигурност. Само когато ходихме в командировка, винаги някой от нас беше таен агент. Като професор Божидар Димитров, който станал таен агент, защото иначе нямало да може да посети Ватикана. Какво ли са си мислили останалите участници при посещението за него и какво ли той е докладвал за тях при завръщането? И при нас сигурно беше така - след всяка командировка. Но мен не са ме докладвали. Никога.
- Как се почувствахте, когато за първи път попаднахте в Западна Европа?
- Бяхме тръгнали в командировка за Никарагуа, за да модернизираме старите златни мини в района на Бонанса, в северната частта на страната. Даниел Ортега беше дошъл на власт и смяташе, че досегашната канадска експлоатация не е модерната социалистическа. И извика нас чрез Булгаргеомин да оправим нещата. Ако питате мен, те си бяха много добре оправени и всъщност така си и останаха. На летището в Мадрид, пътувахме с Иберия, имаше голям престой. Оказахме се в друг свят - невероятен, ресторантите без врати, всички магазини корекоми. Сбърках се до степен, че купих на жена ми Валя мъжки парфюм. И досега го помня - Акуа Неро или нещо подобно. Тя го хареса, поне в началото.
- Как ви приеха французите – като екзотичен балкански субект или като равноправен експерт?
- В началото си мислех, че просто ни проучваха и смятаха, че трябва да ни обучават и съветват за всичко. Но за тях тогава, а и сега, най-важното са цифрите - какви ще са продажбите? Какво ще спечелят? Мисля, че от мен те спечелиха много. Защото вече бях главен проектант на богатите минни предприятия и бях вградил огромно доверие и приятелство. Вярваха ми - на мен, а не на великите западни, пък макар и френски специалисти. И всичко вървеше добре до момента, в който шеф на френската фирма в България стана френският арабин Жером Месюд. Извика ме един ден и каза: "Добре работиш и добри договори подписа. Но не се мисли за голяма работа - фирмата е западна и на това дължиш успехите си. Знай, че най-добрият български инженер е по-лош от най-слабия френски техник". Напуснах веднага - и голямата френската фирма загуби сериозна част от пазара. После и Месюд си отиде, но не по негово желание.
- Каква е вашата истина за България до 1989–а?
- Беше някак по-човечно, по-истинско. И въпреки това - по-лошо. Имаше много притаен страх - от всичко и от всички. За разлика от сега, когато страхът е явен. Работехме с невероятен хъс - незнайно защо и за кого. Знаехме, че някои живеят много добре, изцяло на наш гръб. Че разпределят всички общи блага основно за себе си. Но нищо не предприемахме. И въобще си мълчахме. Колкото са решили, толкова ти дават. И ти си доволен, нали си жив и нахранен. Може би ни беше страх от Сталин, макар че отдавна беше умрял. Винаги ще бъда благодарен на Надежда Михайлова, защото за един ден и една нощ преобърна мислите на европейците от пълно отричане до приемане в Европейският съюз. Макар, че СДС, в който всички вярвахме и се надявахме, се оказа некоректна работа. Бяхме много подведени, а после и обезсърчени. Загубихме вяра във всичко. Та чак досега.
- Какво от ценностната система на нацията изгубихме безвъзвратно след 1989–а?
- Всичко.
- Винаги сте бил проспериращ технократ – имаше ли политически покани към вас?
- Бях на 40, когато станах член на БКП през септември на 1989-а. Три месеца преди демократичните промени и не съм платил нито един лев членски внос. Не че не съм искал, просто не ми беше излязло досието. Но това е една друга и дълга история. Никога не съм имал желание да се занимавам с политика - нито преди, нито след. Но има един момент за създаване на инженерна партия, който сега за първи път ще споделя с вас. Извика ме вече покойният Лъчезар Цоцорков, директор на Асарел Медет, един от най-видните и титулувани минни инженери, носител на орден "Стара планина" първа степен.
"Инженерите и индустрията крепят държавата. Какво мислиш за създаване на партия от изявени експерти от бранша? Искам ми се по-честни хора да дойдат на власт - които знаят колко струва хлябът и как се изкарва. Помисли и поговори с някои от тях", каза той. Срещнах се с директори от Девня и с други колеги, с Кольо Добрев от КЦМ, който беше и продължава да бъде от най-авторитетните инженери в България. Той обаче ми каза: "Ние сме инженери и политиката не е за нас". Това ми беше достатъчно. Исках да помогнем на страната си, защото мислех - и сега го мисля - че всичко, което създадохме и безрезервните труд и желание, които отдадохме, са ни направили по-стойностни, по-честни. А ако бяхме станали политици, дали пак така щях да мисля и действам. Добре, че не станахме.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
