Юрий Дачев: Обичаме се в ролята на жертви

Юрий Дачев: Обичаме се в ролята на жертви | StandartNews.com

Юрий Дачев тази вечер ще раздели със звезди от Народния театър овациите след официалната премиера на "Виновният" - пиесата на Димитър Димов, която известният драматург режисира за сцената на четвъртия етаж в Народния театър. Дачев е поверил ролите на Емануела Шкодрева, Христо Чешмеджиев, Виктория Колева, Стоян Пепеланов, Павел Иванов, Ева Данаилова и Илияна Коджабашева. Те влизат в ролите на нашенци от средата на миналото столетие, когато всеки се оправдава с времето. Юрий Дачев продължава работа и по два проекта за кино - документалния "Госпожа Несъглание" за Екатерина Каравелова и игралния "Старите кучета". Ето какво сподели доцентът от НАТФИЗ в навечерието на поредната си премиера.

- Господин Дачев, с какво ви привличат героите на Димитър Димов - направихте драматизация на "Поручик Бенц", а сега и на "Виновният"?
- С това, че са хора с взривоопасна емоционалност. Саморазрушителни и обаятелни - обаятелни със своята саморазрушителност. У тях има някакъв „тъмен" магнетизъм, който ме привлича. Привлича и много от почитателите на създаденото от писателя. Работата ми върху „Поручик Бенц" и „Виновният" се различава много. В първия случай се опитах да намеря театралния вариант на белетристичен текст и промените бяха доста драстични. „Виновният" е пиеса и желанието ми е било преди всичко да направя по-лаконичен драматургичен вариант, с повече динамика в поредицата обрати.

- Споделете за емоциите и интригите във "Виновният" - има ли политика, след като Димов пише текста в доста неустановеното време на 60-те...
- "Виновният" е историята на един любовен многоъгълник. Три приятелски двойки се оказват здраво оплетени в лъжите си и в непознаването на другите. Да, пиесата не може да бъде напълно изтръгната от времето, в което е създадена. Време на ясна подредба на ценности -на опасност от санкции, ако не я признаеш. Само че емоционалният човек никога не може „да се подреди" , колкото и да се опита да заглуши с лозунги бурята в себе си. „Виновният" е много странна пиеса. Тя прилича в нещо на героите си: опитва се да смекчи силата на онова, което се крие зад думите. А зад изисканите фрази или характерните за времето клишета „гърми" чувственост и неизбежно крушение. „Виновният" е и много самотна пиеса в българската драматургия. В нея има нещо от духа на салонните пиеси. Само че през прозореца на аристократичния апартамент се вижда не Люксембургската градина или Булонския лес, а Парка на свободата.

- По какво си приличат днешните българи с тези от 30-те /"Поручик Бенц"/ и 60-те /"Виновният"/?
- Много ми е трудно да направя това сравнение. Често са обвинявали Димитър Димов в космополитизъм, размахвали са над произведенията му изискване за близост до характера на българина... Всъщност осъдените души нямат гражданство. Нито конкретно време, в което единствено може да ги откриеш. Просто различните конкретни времена по различен конкретен начин се справят с „осъдените".

- Защо все не успяваме да променим българския модел, въпреки че достатъчно мощни интелектуалци - в случая Димов - през десетилетията разкриват и анализират греховете и пороците ни?
- Защото не обичаме да приемаме греховете като наши. Защото сме царе в измъкването от признаване и плащане на вини. Защото се обичаме в ролята си на жертви. Защото винаги имаме прибрано някъде във вътрешния джоб някакво оправдание. Защото сме фатално сдобрени със самите себе си.

- Поставихте пиесата на Таня Шахова за Багряна и Дора Габе - вашето мнение за тези две лъвици на поезията и флирта.
- Трябва да призная, че в работата си върху пиесата научих много повече за тях, особено за Дора Габе. Радвам се на успеха на спектакъла, който неотдавна се изигра за стотен път. Честно казано, не го очаквах. Това, което ми хареса в текста на Таня е, че разпознах в тези жени нещо, което винаги ме е възхищавало. Съпротивата срещу времето. Осъзнато безсмислена, но въпреки това - възхитителна. Хората, които си обичал, оредяват. Книгите, които боготвориш, се ценят все по-малко, собственото ти време изтича... И въпреки това още се усмихваш предизвикателно на зимата. Това ми хареса в „Две", затова я и направих - не за да разкрасявам или развенчавам тези изключителни жени.

- Явно сваляте шапка пред могъщите дами в бг обществото през десетилетията - сега ще снимате документален филм за Екатерина Каравелова - каква е вашата истина за нея? Действително ли е толкова брутална към дъщерите си и техните любови?
- Тя е жена, чиято съдба изглежда наистина невероятна. Филип Панайотов беше казал, че животът на Екатерина Каравелова е като антична трагедия. Абсолютно точно! Да, тя е била сурова и властна, но това не може да обясни изумителния й стоицизъм. Иска ми се да „разчета" тази човешка сила. А и да припомня една фигура от българската история, която за много хора днес е само проклетата майка на Лора.

- Разкажете за "Старите кучета"...
- „Старите кучета" е наш проект с Иван Ничев и Татяна Гранитова, върху който работим отдавна и, който, надявам се, скоро ще влезе в етап на реализация. Група мъже, живеещи в неголям провинциален град, млади все още, но вече не толкова далеч от прага на съмнително хубавата зряла възраст, се опитват да намерят място под слънцето. Историята е смешно-тъжна, написахме я с много симпатия към тези достойни, опитващи се да се закрепят в живота хора.

- Какво е, според вас, дереджето на родния театър и родното кино - тук и сега?
- Ами аз вече започнах да се дразня на хронично киселите „мъдреци", които все са недоволни от българските театър и кино. Една година, в която добри филми имаха немалко публика: „Възвишение", „XII А", „Вездесъщият". Сезон със спектакли като „Пияните" и „Калигула". Не казвам, че сме цъфнали и вързали, просто доброто не бива да се подминава. Моите тъги са свързани с това, че българските театър и сцена не могат да предоставят достатъчно добро забавление на интелигентната, искаща да се забавлява публика. Това е голям и подценяван проблем! Тъй нареченият зрителски елит няма грижи. Той е прехранен от предлагани възможности. Друг е въпросът, че като всеки елит, той трябва да е постоянно недоволен.

- Коя е книгата, за която крадете време от съня си?
- „Зимата на нашето недоволство" от Стайнбек. Мъча се да я драматизирам - а тя, като всяка голяма литература, ми се присмива. А нощем този присмех е още по-отчайващ.

* * * * *

Юрий Дачев, който през 90-те работи в "Стандарт", е автор на хитовите пиеси "Пансион за кучета", "Вчерашни целувки", "Салон за плач", а неговите драматизации по велики автори - Съмърсет Моъм, Пушкин, Мопасан - са сред най-играните в републиканския афиш и най-вече в Малък градски театър "Зад канала", където е в железен дует с Бина Харалампиева. В киното го тачат още от времето на "Пансион за кучета" - филма, който сътвориха със Стефан Командарев. Дачев прави уважаваното от всички гилдии предаване "Рецепта за култура" за БНТ, преподава и в НАТФИЗ. За да издържи на доста безумния си на моменти работен и емоционален график, става в твърде ранни зори, плува, а през деня пие по десетина кафета.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай