Повече грижа за психично болните вместо контрол

Повече грижа за психично болните вместо контрол | StandartNews.com

В преобладаващите случаи те са жертви, а не агресори, казва проф. Георги Ончев

Проф. д-р Георги Ончев е завеждащ отделение в Клиниката по психиатрия в Александровска болница. Пред "Стандарт" той коментира ситуацията с психично болните у нас и обществените митове, които са свързани с тях.

 

- Проф. Ончев, неотдавна по повод на нападение от психично болен вътрешният министър призова тези хора „да бъдат задържани и озаптявани". До каква степен у нас цари неразбиране на природата на тези заболявания ?
- Милиционерската лексика не е изненада; по-изненадващо щеше да бъде, ако бе призовал за адекватна грижа за „тези хора". Защото това е основата на репресивните нагласи към психично болните – стръв за контрол, а не грижа. Публичното говорене и реалните здравни политики (не пожелателните) са обсебени от идеята за контрол, а не за същинско помагане и приучване към автономност. Тази обсебеност периодично се възбужда от инцидент, идеи за бележки за учет и други подобни и е омерзителна по две линии: веднъж, като измества проблемите на обслужването на психично болните в полето на авторитарния контрол, и втори път, като предлага фалшиво алиби за обществени проблеми. Неспособността да „озаптиш" същинската престъпност (което ти е работата) изглежда някак по-извинима, ако внушаваш, че част от нея се дължи на това, че лудите не са въдворени там, където им е мястото. Варварски възглед и подличко измъкване. Да не би психично болните да са в основата на битовата или организираната престъпност или да притежават бързи коли, с които да се избиват по пътищата? Да не би мафията да е организирана от психично болни?
- Понякога и у самите близки присъства нежелание да признаят, че техният роднина има психичен проблем и твърде късно търсят лечение. Сблъсквали ли сте се с подобни ситуации и какво обяснявате в подобни случаи. За какви симптоми трябва да следят близките, за да преценят, че има заплаха за психичното здраве на човека до тях ?
- В повечето случаи близките са чувствителни към проявите на психопатология, а понякога и свръхзагрижени. Обяснимо е, особено в началото на боледуването, да се търсят алтернативни причини като наркотици, психични драми, неврологична болест, които изглеждат по-приемливи или отстраними от страшна и неразбираема психична болест. В хода на боледуването обаче те – както и повечето пациенти – се научават да разпознават ранни белези на рецидив, например безсъние. Но извън това не е необходимо да шпионираш близките си за психиатрични симптоми. Това често е белег на несигурност, например при тревожни майки. Ние живеем в култура на нарастваща хипохондрия – здравословни храни, и така нататък. Ако човек е в хармония със себе си, има смислени връзки, умее да се доверява и да се радва, и се занимава с нещо, не е нужно да се гадае дали му няма нещо. Ако му има, то ще се прояви и без допълнителните усилия на вторачването. При съмнения, разбира се, винаги може да се търси консултация.
- Какъв процент от нападенията и агресивните прояви се извършват от подобни болни? Правена ли е подобна статистика?
- Опасно боледуващите са малък дял от всички психично болни. Около 2% от убийствата по света се извършват от тежко психично болни.
Агресията при психично болните може успешно да се предскаже от клиничната картина, личностовия профил, съпътстващи фактори и с ред оценъчни инструменти – и се предсказва! На един „неозаптен" се падат стотици лекувани с успешно предотвратена агресия, включително с правна принуда. Но това остава невидимо за разлика от кресливото воайорство при непредотвратена лична драма. Стотици успешно лекувани не са новина, но ако някой полети от Моста на влюбените, си е топ заглавие. Не знам да има статистика за нападенията и злоупотребите над психично болни – защото те в повечето случаи са жертви, а не агресори. Дали са „озаптени" онези храбреци, които пребиха безпомощен психично болен в мол?
- Нараства ли броят на психично болните спрямо предходни години и, ако да, на какво се дължи това?
- Болестността от депресия у нас е около 5-6%, от тревожни разстройства е около 12% (най-честите психични разстройства) по данни на епидемиологично проучване, а от шизофрения от десетилетия е устойчиво около 4 на 1000 в популацията по данни от друго проучване и „засичащи" източници. Картината на психичната болест се променя, тя не е статична и зависи от културни, екологични и други фактори. Някои класически картини стават по-редки за сметка на нарастване на проблемите с вещества, хомеостатичните реакции на стрес, нови форми на зависими поведения (не само към вещества), нови форми на алиенация и тревожност.
- До каква степен трябва принудата трябва да присъства при лечението на хора с психични заболявания? Как трябва да бъде доказано, че те са опасни за себе си или за околните, за да се задействат институциите, и случва ли се това в действителност?
- Принудата е краен, а не първи избор, но при опасно боледуване и липса на критичност няма алтернатива. Степента, в която се прилага, е пропорционална на степента, в която не се прилага психообучение, говорене, разясняване. Но да се избегне изобщо е клинично нереалистично. Споменах добри инструменти за оценка на риска и да, експертиза се прилага, и то ефикасно. Механизмите са уточнени в Закона за здравето, а след извършване на опасно деяние – в Наказателния кодекс. Няма развита общност, в която тези механизми да действат съвършено, уверявам ви. Говоренето на ангро, че те не работят, и бесовското нашенско охулване са израз на безпомощност и драматизиране (оттам и желанието за контрол). Европейско проучване върху принудата в психиатрията преди около 10-на години показа, че у нас тя не е принципно различна от другите европейски участници. Тя изисква труден баланс между човешки права и безопасност.
- Отдавна се говори, че няма механизми за контрол върху вече изписаните болни за това, дали пият медикаментите си. Имате ли предложение какво би могла да направи държавата в подобни случаи? Каква е практиката в Александровска болница?
- Проблемът е, че няма мрежа за грижа, а не за контрол. Болните в повечето случаи си пият хапчетата, но ще се възстановяват по-успешно, ако освен хапчета им се предлагат и други услуги, от истински центрове за психично здраве (които не функционират само като стационари), и то по район, с финансирана адекватна извънболнична помощ: водене на случай, активно издирване, обучение в социални умения, помагане за усвояване на социални роли, които болестта е отнела. След като питате, в дневния стационар на нашата клиника в Александровска имаме собствени разработени програми за психообучение – метод, който подобрява разбирането за болестта и съдействието за лечение. Много добра работа се върши и в Дневния център в Слатина. Но това са бели лястовици. Истинското решение е мрежа от центрове с отговорности за конкретни райони, покриваща страната, с адекватен финансов ресурс. Не на проектен принцип, а с държавен ангажимент.
- Публична тайна е, че психиатричното лечение у нас е недофинансирано. Какво е състоянието на психиатриите като цяло? Бягат ли лекари и сестри заради ниско заплащане, има ли недостиг на санитари?
- Не само, че е недофинансирано, но и диспропорционално при това. Финансират се болничните престои, липсва изобщо финансиране за споменатите извънболнични услуги. Психиатричният бюджет е 2% от държавния здравен бюджет, а според международни експерти, познаващи ситуацията у нас, той трябва да е 10%. Извънболнично се реимбурсират единствено лекарства и изписването им, не и рехабилитация или други дейности. На думи сме за обслужване в -общността и авотномност, на практика стимулираме пасивност и хоспитализации, защото лечебните заведения имат приходи единствено от тях. Поради ниското заплащане и недалновидно уредената специализация сме донор на кадри за развитите страни. Най-трагично е положението със сестрите, не достигат в пъти за добър стандарт.
- Нараства ли броят на деца с психиатрични проблеми или зависимости и имат ли готовност болниците да се справят с това?
- Да, има данни за нарастване на тревожните и поведенческите нарушения, както и на зависими поведения, включително на такива, свързани с кибер активност. Има проучвания, които показват, че всъщност началото на повечето психични разстройства в зряла възраст е в детството, макар по-ярките прояви да са по-късни. На този фон, специалистите по детско-юношеска психиатрия у нас се броят на пръсти, а службите – на три-четири пръста, при това проблемът с липсата на извънболнични програми там е по-остър, защото патологията в тази възраст в повечето случаи не изисква лечение в болница, а среда, близка до дома.

Стела Стоянова

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай