Христина Богданова е пра-пра-племенница на Васил Левски по линия на най-малката дъщеря на сестра му Яна и зет му Андрей Начов – Елена и нейния съпруг Стефан Красев. Богданова е една от 28-те живи родственици на Апостола на свободата.
- Госпожо Богданова, на 18 юли се навършиха 182 г. от рождението на Васил Левски. Какви спомени се разказват за него в семейството?
- Сестрата на Левски – баба Яна, и неговият другар и съратник – дядо Андрей, имат многодетно семейство, но само три от дъщерите им оставят поколения до наши дни. Това са Гина, София и най-малката Елена. Те и техните деца и внуци съхраняват през годините истории за живота в семейството на Гина и Иван Кунчеви, за детството на Васил, Яна, Христо и Петър, за отношенията и атмосферата в дома им, за трудните събития, през които преминават и отпечатъците, които оставят върху тях като ценности, убеждения и дела. Тези истории ни разкриват Левски, който помагал на майка си като дете, но и лудувал с другарите си. Проследяват годините на служба при вуйчо му - архимандрит Василий. Разкриват страстта и всеотдайността му, докато се обучавал и сражавал в легията на Раковски, когато бил знаменосец на Панайот Хитов, когато учителствал във Войнягово и Еникьой, когато организирал мрежата от революционни комитети и обикалял България надлъж и нашир.
- Какво дете е бил Васил?
- Васил бил буйно, любопитно и умно дете, имал огромна жажда за знание и от малък осъзнавал, че просвещението разширява хоризонтите, дава избори и възможности. Отгледан в семейството на честни и достойни хора, той се научил да чува и уважава какво имат да кажат околните, но и да има мнение, което можел да изложи и отстои. Израснал като решителен и прям човек, но в същото време уважителен към другите. Бил непреклонен пред неправдите. Според една от родовите истории, когато бил на около 10 години, Васил отива с майка си Гина да връзват лозята.
Баща му вече бил сериозно болен и той, като първороден син с изключително силна връзка с майка си, й помагал в тежката работа. На връщане били нападнати от заптиета - хулени и бити били майка и син, накрая оставени безпомощни край пътя.
Прибрали се в дома си, излекували раните, но болката от унижението и преживяната неправда тормозела душата на Васил. Няколко дни след тази случка той се изправил пред майка си и казал със сълзи в очите: „Един ден, мале, ще отмъстя за това!“ Вероятно случката се оказала повратен момент за него.
Левски обожавал децата и всячески се стремял да провокира любопитството им, да ги научи да не се страхуват, да бъдат подготвени и смели. Винаги, когато отсядал в хана на вуйчо си Генчо, който бил през пътя срещу родния му дом, отделял време да погледа играта на племенниците си на двора. А когато се срещал с тях, току ще качи племенницата си Гина на конче и ще я хване за плитките, докато тя щастливо се смее. Или ще сложи в скута си другата си племенница София да му попее, а после ще я целуне по челото, похвалвайки я за хубавото пеене. Или ще привика децата на свой съратник и ще им говори благо, че те някой ден ще доживеят свободата, но никога не трябва да се страхуват, защото страхът е онова, което сломява и превръща хората в роби.
- Какво е обичал да прави?
- Имал весел и закачлив нрав, обичал радостите, които срещал в живота си – задушевната раздумка с приятели, хората на мегдана. Сред най-големите му страсти били песните и пеенето. Васил имал изключителен глас и умеел да пее прочувствено и завладяващо. Песните често се превръщали и в „оръжие“ да привлече хора за каузата или за да поддържа духа на другарите си. Пеел и патриотични, и народни песни. В спомените си Панайот Хитов разказва за него: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски певец“. Обичта си към музиката Васил наследил от майка си. Племенникът й Васил Караиванов споделя в своите спомени за нея: „Тя знаеше много народни песни, някои от които бе предала на сина си Васил, който също ги пееше при най-различни обстоятелства, особено по време и във връзка с неговата организационна революционна дейност“. И майка, и син често намирали утеха в песента. София, една от внучките на баба Гина, която живяла при нея след смъртта на сина й Христо, разказва:
„Често пъти я чувам, че пееше песните: „Искам, мамо, да те видя и вси мили у дома“ и „Вятър ечи, Балкан стене“. Аз я слушам и пея с нея. Кога съгледах – платът от тъканото мокър от сълзи. Това ставаше често, сигур е намирала облекчение в песента“.
- Как гледате на книгата на Станислава Рудолф, посветена на жените на Левски? Имал ли е той жена в живота си?
- Левски прави съзнателен избор да посвети себе си на освобождението на отечеството. Записването му в легията на Раковски през 1862 г. било в изпълнение на решението му да се отдаде на борба за освобождаването на България, взето още по-рано: „... аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во лято, да му служа до смърт и да работя по народната воля.“ И вече през 1864 г. окончателно се отказва от всичко друго в живота си.
През нощта на първо Възкресение дякон Игнатий служил за последен път в храма „Св. Богородица“. През деня на Великден с приятели отишъл в местността „Алтънчаир“, на запад от Карлово. Левски им заявил, че от този ден престава да носи калугерското расо. Помолил приятеля си х. Георги поп Христов да му отреже косата, но той отказал.
Тогава Дякона взел предварително приготвените ножици и сам я отрязал, а после я прибрал в пазвата си. По-късно същия ден предал тази коса на майка си с думите: „Мале, мене ме призовава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество; затуй аз не мога вече да изпълнявам духовната си длъжност и се отказвам от нея... Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе. И кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопеян и непогребан.“
Правейки този избор, той се отрича не само от свещеническия, но и от светския си живот. Съзнавайки отговорността, която поема, както и опасностите, които вървят с този избор, той никога повече не пристъпва прага на родния си дом, рядко и след специална организация се вижда с близките си. Неговото дело е опасно за техния живот, затова полага усилия да ги предпази. В историите, съхранени в рода ни, няма такива, които да предполагат дори, че в живота на Левски е имало жена. И аз го вярвам – моралът и ценностите не биха му позволили да обещае на жена нещо, което не може да изпълни. А за него било немислимо да създаде семейство, защото вече се е посветил на по-голяма от него кауза – свободата на България.
- Какво Ви питат за Левски децата?
- Децата са наистина спонтанни в реакциите си към историите, които им споделям, и във въпросите си. Питали са ме с коя ръка е пишел, имал ли е домашен любимец, какво е било любимото му ядене, на какво е обичал да играе като малък, дали съм го виждала.
Отговарям им, че не знам с коя ръка е пишел и че не е имал домашен любимец като малък. Но пък като даскал във Войнягово заедно със своите ученици се грижели за куче, котка и агне – три разнородни по нрав животни, които в началото се страхували едно от друго, бягали или се нападали. За няколко месеца ги приучили не само да се хранят заедно, но и да бъдат неразделни. По този начин Левски възпитавал учениците си, че различието помежду ни не е повод да страним един от друг. Напротив, различието не бива да ни разделя, а да ни обединява, за да може да разполагаме с възможностите на повече от нас и така да направим живота си по-добър.
Не е запазена в родовата памет специфична информация за храната, която е предпочитал, но най-вероятно в дома му се е приготвяла традиционната за българската трапеза от онази епоха храна. Като дете, а и като млад мъж, много е обичал да се включва в пехливански боеве, макар че те били по-голяма страст на брат му Петър.
Дядо Андрей (един от внуците на баба Яна) ми разказваше как на един събор в плевенско село Левски дошъл с неколцина приятели, а в сакото му били скрити комитетски книжа. Як, гол до кръста, намазан с мас турски пехливанин приканвал смелчаци да го преборят за няколко гроша. Левски веднага приел предизвикателството и се приближил до пехливанина. Приятелите му казали да свали поне сакото, за да не изпаднат опасните документи, но Васил им отговорил, че нямал намерение да се търкаля. При ритуалното здрависване с противника той изкълчил пръстите на турчина, вдигнал го високо над главата си и го метнал в калта. Селяните закрещели от възторг – не били непобедими пустите му турци! А Левски поизпънал дрехите си, доволен от спечелените още няколко гроша за борбата.
Жилав, физически здрав, силен и много издръжлив бил от малък.
И това било едно от нещата, на които също учел своите ученици. Като дете често предизвиквал другарите си да го преборят, но те все не успявали. С лекота прескачал потоци, дувари, докато обикалял или тичал със своите другари из горите край Карлово.
А на въпроса дали съм го виждала, понякога се опитвам да им обясня, че когато разказвам за неговия живот, ме обзема едно особено усещане, като че ли се връщам назад във времето и наблюдавам отстрани едни много съкровени мигове. Как гори като в треска от вълнение и нетърпение да тръгне на училище. Как прегръща майка си след дълга разлъка или на последната им среща, когато я пита, изненадан от сълзите в очите й: „Защо плачеш, мале?“, а тя, тази горда и силна жена, му отвръща: „От радост, синко, от радост!“ Как играе на хорото на селски мегдан, а устните и очите му греят в усмивка. Как безкрайни часове върви по опасните пътища на империята, по-често из гори и планини, далеч от удобните пътеки, в повечето случаи сам, във всякакво време, в един дълъг период и с незарастваща рана. И още стотици такива, които го оживяват в сърцето и съзнанието ми, карат ме да притихна и просто да се смиря.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
