Неделя,

Иван Ланджев: Поезията е по-уютна от живота

От: Администратор -
A
A
A

Иван Ланджев (1986) е бакалавър по философия и магистър по културология в СУ „Св. Климент Охридски". В момента е докторант по руска класическа литература (ХІХ век). Победител е в Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев" (2009), първата му стихосбирка „По вина на Боби Фишер" (2010) печели Националната награда за дебют „Южна пролет" и е номинирана за наградата „Иван Николов".

Негови стихотворения са публикувани в повечето водещи списания и вестници в България, както и в чуждестранни издания, превеждани са на английски, немски, испански, словенски, хърватски, словашки. Участвал е в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Австрия, Словения, Словакия, Унгария. Работи като сценарист. Преди дни Ланджев представи втората си книга "Ние според мансардата".

- Има едни съмнителни опити поезията да се дефинира някак: като бягство, като терапия, като сълза, като самозащита, като любов, като вик и т.н. Какво би казал за писането на стихове, и то твоя личен мотив, отвъд установените клишета?

- Във всички тези клишета има нещо вярно, но, освен, че звучат сълзливо и банално, трябва да се каже още нещо – че поезията е повече от това. Повече от личните ти бягства, плач, защити, изстъпления и всякакви прищевки на егото. Тя е Memorable speech, както казва Одън. Има ли нещо по-голямо от речта, от езика, особено ако е запомнящ се?
Може би поезията е това сетиво в човека, което отговаря за несъгласието. Тя е нахалство и смирение едновременно. Очевидно е, че писането на стихове върви срещу всякакъв прагматизъм, в тази работа няма личен интерес. Става дума за нещо далеч по-дълбоко, за личната ти естетическа йерархия: кое е хубаво, кое е ценно и устойчиво във времето, измежду всички разпадащи се неща на тоя свят. Езикът по моему не може да достигне до нещо по-високо от поезията. Добрата поезия е таванът на всеки един език.

Колкото до личния ми мотив: освен всичко казано, може би най-важното е, че изпитвам някаква нужда да го правя, която не съм се опитвал да дефинирам сам за себе си. Ако спра да изпитвам такава нужда, ако изчезне тая неизбежност, ще престана да пиша стихове. И сигурно ще си живея много добре.
Но засега в поезията се чувствам и по-уютно, отколкото в живота, нещата са ми по-ясни. Като излезеш навън, започват едни проблеми – как да постъпваш, какво да говориш с хората, особено с тези, на които искаш наистина да кажеш нещо, а не глупости? Колкото повече време минава, толкова повече виждам, че не знам. Толкова повече ми е ясно, че разни неща не са за мен.

- Иван Теофилов е редакторът на книгата, какво си говорихте с него и как всъщност се намерихте?

- Знаех, че има положително отношение към моите стихове и това ме накара да се осмеля да му дам ръкописа си. Исках да ми каже какво мисли, защото, няма какво да крия, на съвсем малко хора в литературата ни имам такова безрезервно доверие в естетическия критерий.

След като прочете книгата, той не само я хареса, но и предложи да ми стане редактор. Изключително съм му благодарен и няма да се уморя да го повтарям. Самите разговори с него са нещо много обогатяващо. Оказа се и че имаме сходни литературни вкусове, думата която ти използва, е точна - ние наистина се намерихме. Несравнимо удоволствие е да слушаш от него истории за други автори, от които се възхищаваш, кумирите ти, които вече ги няма тук - хора като Иван Методиев, Георги Рупчев, Константин Павлов, Биньо Иванов...

Освен един от големите ни поети, какъвто всички знаем, че е, Иван Теофилов е и в чистия смисъл на това определение достоен човек. През всичките тези години е успял да запази това свое достолепие и достойнство, това високо поведение - колко хора са успели да го направят? В литературните ни среди се подвизават най-различни характери, всеки със своите си странности, но още при запознанството с Иван Теофилов разбираш, че става въпрос за друга класа. И това, че пожела да дойде на премиерата и да говори за книгата ми, наистина ме трогна. Не съм си представял такава чест.

Тъй като правих ръкописа в последните четири години, аз сам вече бях редактирал доста, бях махнал много неща, бях поправял. Ние се съгласихме, че книгата е това и неговите редакторски намеси не бяха радикални, а фини. Мъдри, като всичко, което ми каза.

- Стихотворенията са от последните четири години: как се подреждат, при положение, че всяко от тях е родено от момент, а трябва накрая да застинат в стройна система?

- Думата "стихосбирка" има конотация, която винаги ме е смущавала - сякаш е нещо различно от книга, някакви стихове, които просто са събрани ей така и издадени. Не съм съгласен с това и се опитвам действително да пиша книги - с начало, среда и край. В подредбата на стихотворенията вътре няма нищо случайно, стремя се да намеря вътрешната логика, която ги обединява. Такава не може да няма, защото все пак ти си авторът и си ги написал всичките, не може да не са свързани по някакъв начин, просто трябва да го намериш. В случая разделих ръкописа на три части: "Скосявания", "Интериорни решения" и "Сводове". За заглавие използвах едно от стихотворенията вътре - "Ние според мансардата". Но докато то е любовно и под "ние" се има предвид "аз и тя", то в заглавието на книгата контекстът се разширява - имам предвид "всички ние". Според мансардата, според това обединено време-и-простанство - двете категории, които ни променят, подхвърлят ни и правят с нас каквото си искат. Ние нямаме с какво да се борим срещу тях, те си вземат своето.

- Имам такова усещане, без претенцията да е изчерпателно, налучквам: източникът на поезията ти идва от някакво чувство за разпад, в който обаче има колкото тъга, толкова и скрито удоволствие, понякога дори триумф. Откъде иде второто?

- Имаш право, но триумф е гръмка дума, по-скоро удовлетворение от разбирането. До такова внушение за "триумф" се стига, само ако нещо съм се шегувал. Иначе, ако усещаш, че ти се е удало да разбереш самото нещо, за което пишеш, да разбереш разпада, както го нарече, да видиш къде е красив – това значи, че наблюденията и преживяванията ти са дали някакъв плод. Дори много по-умни хора, като Боеций например, се утешавали с мъдрата Дама Философия. А поезията е по-хубава от нея.

„Скритото удоволствие", което виждаш, е ефект от хумора. Той ми е нужен (без него ще полудеем) – не се страхувам или срамувам да изглеждам смешен, любимите ми автори също не са се притеснявали да се шегуват и насред най-тежките си редове. Провалът ме интересува и вълнува, защото ние го познаваме по-добре от успеха. Освен тъжен, той е и много смешен. Наистина има нещо забавно във всичките ни умувания, колебания, стъпки тук и там, последващи угризения и т.н. Защото те хем са напразни, хем не са. Нашите напъни ни правят много нелепи същества. Затова е и началният епиграф на книгата, взет от стихотворението на Кавафис „Намесата на боговете" – „Сега ще се случи това, после друго". И толкова. Това изречение е ключ към цялата книга, струва ми се.

- Особено е отношението ти към Ню Йорк, за което не остана време да разкажеш на премиерата, а няколко стихотворения са посветени именно на този град. "Не е важно колко си видял, а как си го видял", според Хемингуей. Как го видя ти?

- На Ню Йорк в книгата е посветен един цикъл от 4 кратки стихотворения, озаглавен „Пресечки". Никъде другаде, където съм пътувал, не съм се чувствал толкова свободен.
Впечатлен съм от усещането, че градът никога не е завършен. В имперските украшения на Европа например, има някаква застиналост и статичност, тези градове са вече готови. Виена и Париж (особено Виена), сякаш ти казват: „заповядайте, разгледайте и след това си тръгнете, защото тук всичко вече е готово, можем и без вас". Ню Йорк, естествено, също е имперски, но усещането е по-различно. Дори с неприятните неща в него, този град изглежда по-жив и, да, по-честен. Той не се отнася снизходително с теб. Изобщо, градовете са нещо много по-интересно от държавите. Държавата е властова машина, а градът се доближава много повече до живото, органичното. Културата се формира от своите градове, мисля, че Дерек Уолкот го казваше някъде.

- Докторантурата ти в Софийски университет е за Лев Толстой. Защо се спря на него?

- Преди време си мислех, че в гениалността не може да има мерило, мащаби и т.н. Оказва се, че това не е вярно. И Хемингуей, когото спомена, и Толстой са гении, но Толстой е по-голям. Безбрежен е, въпреки всичките морализаторски залитания, художникът накрая пак надделява. Преди години обичах повече Достоевски и все още го обичам много. Но човек пораства, вижда, че не всичко е безсънни нощи и неистови терзания. В Толстой сега ме привлича чистото съвършенство. Никой не може да пише така, с такова познание за хората и мислите им, сякаш Бог лично му е говорил на ухо. Като четеш Толстой, имаш чувството, че ни е татко, на всички. И на повечето от писателите. Когато хванеш книга на някой друг след него, тази книга неизменно ти олеква в ръцете.
Мащабът на такива гении те успокоява, дава ти стабилност в света, в който посредствеността царува. Прочее, няма такъв сценарий в историята, в който утре Толстой или който и да е от великите писатели, да се окажат нелепи и бездарни. Просто няма. За царете, президентите, управниците, това е възможно – за творците не.
Ако тук задълбаем повече, ще стигнем до нещо любопитно – оказва се, че естетическите принципи са по-устойчиви от етическите. Имам предвид следното: историята и конюнктурата променят това, което се счита за добро и за зло до голяма степен. Героите стават омразни, омразните стават герои, постъпките се интерпретират от позицията на някаква власт. Властта редовно се опитва да се докопа и до изкуството, да го облече идеологически, само че тия й опити са тромави и нескопосани като самата нея, не издържат много дълго време. Просто красивото трае повече. Произведенията на Толстой не губят красотата си, те са велики образци през XIX век, велики са през XXти, и продължават да са велики през XXI-ви. Или отиди съвсем назад, вземи римските поети, гръцките...Естетиката остарява по-добре от етиката.

- Обикновено считат талантът за божа работа с непроследим процес. И все пак: кога и как усети, че това, писането, ще е, а няма да е друго.

- Първия път, когато установиш, че можеш да измисляш някакви неща, изпитваш непознато дотогава удоволствие. И ти харесва. И искаш да ставаш по-добър. Има нещо детинско в цялата работа.
А за втората част на въпроса ти „че няма да е друго" – в момента наистина не знам какво друго да е. Нищо не ми е дало толкова. Не, почакай – с изключение на четенето, то ми е дало много повече от писането, разбира се, какво говоря: образование, възпитание, стил, начин на поведение, мисли, утеха, когато се чувствам ужасно, решение, когато не разбирам нищо наоколо...Всичко това е от книгите. Някой би казал – житейския опит. Разбира се, трябва да се живее интензивно, да ти се случват много неща, аз вярвам в това и го следвам. Но съм забелязал, че без четене, ти няма как сам да филтрираш случките си и да разбираш кое ти е важно и кое не – тоест, един добър читател е по необходимост и по-опитен, защото осъзнава какво се случва. Та така за четенето. А писането – то е плод на тези двете – на четенето и на другия ти опит. След което и то започва да дава своите плодове.

Още от категорията

Валутни курсове

По курса на БНБ
Валута Лева (BGN) Обратен курс за 1 лев
CHF 1.70725 0.585737
GBP 2.24388 0.445657
USD 1.71204 0.584099
Виж всички