Ядрената сага на Корейския полуостров

Не е градивно Пхенян да се ползва като плашило

Ядрената сага на Корейския полуостров | StandartNews.com

През последните седмици светът живее с надеждата за пробив относно Северна Корея. След срещата на севернокорейския лидер Ким Чен-ун с президента на Южна Корея Мун Дже-ин дойде новината за предстоящ разговор и с президента на САЩ Доналд Тръмп. Той обаче отложи срещата, след което пък стана ясно, че такава най-вероятно все пак ще има. Сагата на Корейския полуостров продължава.

Изненада няма, има само дълготрайни стремежи и амбиции. Ако погледнем от самото начало (1953 г.) до днес, става дума за две поколения. Аз съм връстница на този конфликт. Помня като дете новините, помня и кварталния ОФ клуб, в който с червени и сини знаменца отбелязваха на картата на Корейския полуостров победите на братските армии (на Съветския съюз и на Китай) срещу „империализма". Това помня. След промените в Русия и официалното признаване на Република Корея за редовен член на ООН през септември 1991 година, като жест на новото време, президентът Борис Елцин разсекрети и подари архивите от Корейската война на Сеул. Това всички съвременници помнят.

Споменавам тези факти, защото са част от ядрената сага на Корейския полуостров. Без съмнение, всяка държава – богата или бедна, има потребност от енергия – за своите граждани и за икономиката, която отново е за гражданите. Също така ядрената енергетика е сила, може да бъде и заплаха, а от друга гледна точка е гаранция. Това, което крие ядрената сага е още гордост и предразсъдъци. И двете Кореи по свой начин се борят за уважение и признание. Южна изгражда благоденствие чрез демократизация, Северна налага своя свят чрез идеологията чучхе и военната доктрина сонгун.

Няма да припомням статистиката за създаването и разрушаването на севернокорейските ядрени обекти. Макар добре да помним ритуалното взривяване на централата край Йонбйон и как след това оживя наново, защото беше не толкова отдавна. Днес вълнението е как излиза от историята важен военен полигон и дали този ритуал ще възвърне доверието към скритата Корея. С края на полигона край Пунгери ще започне ли така желаното от всички, подчертавам от всички, разведряване? Всеки избира сам колко да вярва. Защо така мисля - защото ако не допуснеш доверието, ще те измъчва съмнението, до сега 65 години. В тези години научихме толкова много невероятни неща. Но изглежда има още ненаучени уроци.

По-старото поколение знаем, че образно казано почти няма азиатска държава, за която да не се говори, че притежава втора мини държава. Под повърхността на земята има живот за скривалище, където се развиват авангардни и затова строго секретни технологии и нови модели на живеене. Както и средствата за това, в областта на отбраната, например. Ето защо, ако се оставим само на тези знания, никога няма да можем да повярваме, винаги ще остава едно „ако".

Тази уговорка беше необходима, за да припомня за ненаучените уроци. Буквално часове преди демонстративното разрушаване на северния полигон на КНДР, САЩ започна военните учения „Блу лайтинг". След това, под въздействието на Сеул ги отмени. Междувременно, да не кажа светкавично, Северна Корея се раздразни и заяви, че ще анулира срещата на върха, насрочена за 12 юни, ако не ги уважават. А после от Вашингтон заявиха, че ще се повтори Либия, а Пхенян излезе с декларация за ответни мерки. Ето

така се завихря спиралата на безсмислената демонстрация на стереотипи

гордост и предразсъдъци.

Предизвикателно е, дразнещо е и някак егоистично. Нали маневрите спряха по време на Олимпийските игри в Пьонгчан. Е, трябва ли да минат 2500 години, за да разберем силата на демокрацията или съвременната цивилизация има пречки? И ако има пречки те са в какво – личностни, национални, геронтологични? Или още по-досадно, стереотипи и военна индустрия?

От известно време Пентагонът подготвя варианти за съкращаване на броя на американските военни в района на Далечния изток и по-конкретно в Южна Корея. Президентът на САЩ и в качеството на бизнесмен е осведомен, че заявка за съкращаване на 28-хилядния контингент е правена и преди. Сигурно заради това е заръчал да се преизчислят разходите, които надхвърлят, казват, 800 милиона долара годишно. За Доналд Тръмп Вашингтон не получава адекватна компенсация срещу тези разходи, а това е само половината от необходимото. Другата половина поема Република Корея, което пък отдавна не прави щастливи корейците. Още по-дразнещо за тях е, че военното присъствие е приоритетно за защита на Япония.

Днес много правилно се отчита и фактът, че въпреки скъпоструващото военно присъствие, въпреки санкциите и подтискащото отношение към Северна Корея, режимът в Пхенян не бе възпрян да се превърне в ядрен фактор, в незаобиколим фактор при решаването на съдбата на Корейския полуостров. По този начин ядрената заплаха остава. Дали тя ще е предизвикана от най-прецизната съвременна технология или от риска на допустимата грешка е все едно, заплахата от конфликт е реална и всички трябва да знаем това. Анализаторите трябва да са научили, че не е градивно Северна Корея да се ползва като плашило, особено ако има решение да се сяда на една маса за преговори.

Междувременно в края на тази година изтича срокът на споразумението между Съединените щати и Южна Корея за споменатите 800 милиона долара. Американската страна настоява Сеул да поеме почти цялата финансова тежест за базите. А тези бази, влизала съм, доколкото е възможно за цивилен журналист, са си истински крепости. Както се изрази един от домакините, там дори и солта се доставя от Съединените щати. Казвам това, за да потвърдя непристъпността на правилата. А и да напомня, че всеки в един момент си прави сметка на парите, колкото и богат да е.

Процесът на бавно, но сигурно еманципиране на Корея от силната американска военна зависимост

кара Япония да се безпокои

Те по разбираеми исторически причини смятат, че са най-уязвими в района. Вече 65 години Япония калкулира риска от промяна на Корейския полуостров. Основание дава Доналд Тръм, съзрял ползите от съкращаването на огромни американски разходи за военно присъствие.

Мнозина американски президенти са коментирали огромния потенциал, който би имал районът при една нова ситуация с повече доверие, повече сътрудничество, повече движение на хора, пари и стоки. Колко хубаво би било, ако се даде воля на надеждата разведряването да се състои. То вече е изговаряно. В началото и от двете страни на 38-я паралел го произнасяха с известна неловкост, натежало от предразсъдъци и предубеждения. Днес има основания да очакваме не просто приятни изненади сякаш от случаен флирт, а добре обмислено и убедено легитимиране на нов стил в отношенията между двете Кореи и приближените като САЩ, Китай и Япония.
И като ги споменах, да отделя малко внимание и на съседите –най-въвлечените в 65-годишната сага, наречена Корейски полупостров.

През годините едни лидери са били силни в района, после силата им отслабвала. Като Съветския съюз, който вече не съществува, но е имал решаваща роля. Други са губели доверие, като Китай, заради политически причини. Многократно Южна Корея е подавала ръка на Северна Корея заради различни причини – роднински болки, носталгия по насила разделените семейства. Япония е била винаги най-дистанцираният съсед най-вече заради различните политически системи и наслоените исторически нетърпимости.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай