Лев­чев, кой­то не из­бя­га от Пом­пей

• В сти­хо­ве­те му про­зи­ра стра­хът от лип­са­та на мо­рал­на из­дръж­ли­вост
• По­ве­че от шест де­се­ти­ле­тия по­е­тът се опит­ва­ше да раз­га­дае тай­на­та на из­ми­на­лия ХХ век

В на­ча­ло­то на ав­густ 2001 го­ди­на в двор­че­то пред къ­ща­та на Лю­бо­мир Лев­чев (1935-2019) в ро­доп­ско­то се­ло Пол­ков­ник Се­ра­фи­мо­во съ­зер­ца­ва­ме как же­га­та въз­ди­ша ка­то чо­век. Зад гър­ба ни изу­ми­тел­ни­ят ху­дож­ник Сви­лен Бла­жев се е тран­сфор­ми­рал в по­е­ти­чен сте­но­пис. С ин­то­на­ция на бу­дис­тки мо­нах по­е­тът из­ри­ча:

Ако све­тът е из­ре­че­ние, ако ос­та­на­ло­то

е без­край­на тай­на кни­га,

те­зи бук­ви са зъ­би на мъл­ча­ни­е­то,

с ко­и­то прег­ри­зах ве­ри­га­та.

За Лю­бо­мир Лев­чев не­ви­ди­ми­ят свят оче­вид­но е без­край­но из­ре­че­ние, а ви­ди­ми­ят свят е аре­на, на ко­я­то по­е­тът е гла­ди­а­тор с меч от здрач. Ос­ве­тен от про­жек­то­ри­те на вре­ме­то, той се под­ви­за­ва на сце­на­та за дра­ми и фар­со­ве, гро­тес­ки и тра­ге­дии, во­де­ви­ли и пан­то­ми­ми. Ду­ша­та ми е "бе­рач­ка на бил­ки за бол­ки" - твър­ди по­е­тът в кни­га­та си "Се­ле­на. Ля­во­то око на бо­го­ве­те".

По­ве­че от шест де­се­ти­ле­тия по­е­тът Лю­бо­мир Лев­чев се опит­ва да раз­га­дае тай­на­та на из­ми­на­лия ве­че ХХ век. Той съ­зер­ца­ва сто­ле­ти­е­то ка­то "проз­ра­чен стък­лен съд". И неп­ре­къс­на­то виж­да пус­ти­ня­та в соб­стве­ния си глас, пус­ти­ня­та в гла­са на раз­миш­ля­ва­щия чо­век.

В ав­гус­тов­ския мис­ти­чен сле­до­бед в Пол­ков­ник Се­ра­фи­мо­во той под­хвър­ля:

- Ка­то че ли се ка­ни да ва­ли.

Но то­ва не е са­мо фраг­мент от не­гов стих. То­ва е жиз­не­на фи­ло­со­фия. Ка­то че ли жи­ве­ем, ка­то че ли сме ис­тин­ски, ка­то че ли раз­би­ра­ме пос­ла­ни­я­та на вре­ме­то.

Лю­бо­мир Лев­чев е от най-по­ли­ва­лен­тни­те фи­ло­соф­ски ли­ри­ци и плас­ти­ци в съв­ре­мен­на­та бъл­гар­ска по­е­зия. Той пос­то­ян­но наб­лю­да­ва дра­ма­та на епо­ха­та, той е хро­нист на епо­ха­та и се опит­ва да раз­бе­ре за­га­дъч­нос­тта на ос­нов­но­то раз­де­ле­ние - меж­ду пос­ве­те­ни и вън­шни, меж­ду виж­да­щи с вът­реш­но­то си зре­ние и слеп­ци с очи.

Ня­кои от кни­ги­те на Лев­чев - "Не­бе­сен срив", "Пръс­тен и дру­ги при­го­тов­ле­ния" и "Се­ле­на. Ля­во­то око на бо­го­ве­те" - са уди­ви­тел­но раз­гъ­ва­не на вът­реш­ни­те обе­ми на ли­ри­чес­ки­те на­шеп­ва­ния. Там той се вслуш­ва в ехо­то на Ор­фе­е­ви­те мис­те­рии и с тях по­е­ти­те на бъ­де­ще­то бла­гос­ла­вя "със здрач и сол на пя­съ­чен под­нос".

Езо­те­ри­чен и кон­кре­тен, ек­зис­тен­ци­а­лен и ос­тро­со­ци­а­лен е по­е­тът в "Се­ле­на", къ­де­то ни под­на­ся тра­гич­ния об­раз на сме­ня­ща­та се кар­та на Бал­ка­ни­те - "как­то се сме­ня прев­ръз­ка на ра­на". Лев­чев знае, че жи­во­тът на кон­крет­но­то оте­чес­тво е от­дел­на­та пул­са­ция, без ко­я­то не мо­же да жи­вее све­тов­на­та ду­ша. Ето за­що не е па­ра­док­сал­но, че той е ед­нов­ре­мен­но аб­страк­тен и кос­мо­по­лит­но из­ви­сен и съ­щев­ре­мен­но тол­ко­ва дъл­бо­ко по­то­пен в оте­чес­тве­ни­те ра­бо­ти.

В пър­ва­та си кни­га "Звез­ди­те са мои" той бе ро­ман­ти­чен, на­и­вен и въз­тор­жен. В "Се­ле­на" той е тра­ги­чен, мъ­дър и със­тра­да­те­лен.

"Сър­це, не раз­бра ли, че звез­ди­те са дру­ги?" - въз­клик­ва по­е­тът в "Кап­риз Х 21". По­ве­че от шест де­се­ти­ле­тия Лев­чев из­би­ра при­чуд­ли­ва­та фор­ма на кап­ри­зи­те, за да из­лее сво­и­те фи­ло­соф­ско-ри­ту­ал­ни въз­диш­ки.

По­ве­ли­те­лят на от­въд­ни­те съ­ни­ща Лю­бо­мир Лев­чев вър­ви от плас­ти­чес­ко­то ви­де­ние към сти­хо­ви­де­ни­е­то, към сло­вес­ния пей­заж, или от му­зи­кал­ния мо­тив към из­след­ва­не­то на за­га­дъч­ни­те обе­ми на ду­ми­те и тех­ни­те не­ве­ро­ят­ни съ­че­та­ния в раз­гър­на­ти ме­та­фо­ри.

По­е­тът на­ми­ра пря­ка връз­ка меж­ду пул­са­ци­и­те на ис­то­ри­чес­ко­то вре­ме и ос­къд­ня­ва­не­то и еро­зи­ра­не­то на вя­ра­та. Той е раз­дво­ен да­ли вре­ме­то под­ко­па­ва вя­ра­та, та­ка как­то вя­ра­та тъ­че вре­ме­то и се са­мо­раз­гол­ва в ре­то­рич­ния въп­рос "За­що се кри­еш/ в удоб­на­та не­раз­би­ра­е­мост на сти­хо­ве­те". В но­во­то вре­ме вя­ра­та е не са­мо от­слаб­на­ла, тя, уви, е поч­ти из­чез­на­ла, по­ли­ти­ка­та все по­ве­че от­вра­ща­ва хо­ра­та, псев­дос­вет­ци ку­пу­ват и про­да­ват на­род­ни гла­со­ве, и чо­ве­кът по­губ­ва без­смър­тна­та си ду­ша. Ав­то­рът ужа­сен виж­да, че от вис­ша пот­реб­ност и ве­нец на при­ро­да­та, Чо­ве­кът се прев­ръ­ща в са­мо­до­во­лен пот­ре­би­тел и чо­веш­ка­та ево­лю­ция е зас­тра­ше­на да прик­лю­чи в аб­сур­да на ко­ли­чес­тве­на­та ра­зюз­да­ност.

Лю­бо­мир Лев­чев е ав­тор на по­ве­че от 40 ори­ги­нал­ни сти­хос­бир­ки. Те са пи­са­ни в про­дъл­же­ние на 6 де­се­ти­ле­тия и вся­ка от тях но­си час­ти­ца от ду­ха на кон­крет­но­то вре­ме, ко­га­то са се раж­да­ли сти­хо­ве­те. Уди­ви­тел­но е, че има яс­но прос­ле­ди­ма кон­цеп­ту­ал­на връз­ка меж­ду всич­ки те­зи кни­ги. Ниш­ка­та на по­е­ти­чес­ко­то вдъх­но­ве­ние се раз­ви­ва от ро­ман­ти­чес­ко­то, от мла­деж­кия па­тос, на­ив­нос­тта, вя­ра­та в съ­зи­да­ни­е­то на един нов свят, не­об­ре­мен­нос­тта от те­жес­ти­те на ми­на­ло­то и ед­на поч­ти по дет­ски на­ив­на прос­то­душ­ност при из­граж­да­не­то на об­ра­зи­те ("Звез­ди­те са мои", "За­ви­на­ги", "По­зи­ция", "Но пре­ди да ос­та­рея").

Пос­ле ид­ва пе­ри­о­дът на сгъс­тя­ва­не­то на ме­та­фо­рич­но­то мис­ле­не, раз­гръ­ща­не­то на мно­гоп­лас­то­ви об­ра­зи и срав­не­ния, в ко­и­то се преп­ли­тат мо­ти­ви от све­тов­ни и бъл­гар­ски по­е­ти, мно­гоб­рой­ни кул­тур­ни ре­ми­нис­цен­ции, ал­ю­зии, ми­то­ло­ги­чес­ки по­зо­ва­ва­ния, ис­то­ри­чес­ки срав­не­ния, а ня­къ­де и ди­рек­тен по­ли­ти­чес­ки па­тос ("Лък", "Зак­ли­на­ния", "Са­мо­съд 83", "Ба­вен марш и дру­ги сти­хот­во­ре­ния").

И ето че в на­ча­ло­то на XXI век вдъх­но­ве­ни­е­то на по­е­та ро­ди се­рия ли­ри­чес­ки сбир­ки, в ко­и­то влас­тва глож­де­що­то съм­не­ние, ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то, пок­ру­са­та от за­гу­ба­та на ед­ни иде­а­ли и лип­са­та на но­ви, на­рас­тва­що­то от­чуж­де­ние в об­щес­тво­то, кри­за­та на всич­ки цен­нос­ти и пе­си­мис­тич­ни­те раз­съж­де­ния с ес­ха­то­ло­ги­чес­ки прив­кус. Осо­бе­но ос­тро се усе­ща то­ва след по­е­ма­та "Ос­тро­вът" и сти­хос­бир­ки­те "Не­бе­сен срив" , "Пръс­тен и дру­ги при­го­тов­ле­ния", "Кон със зе­ле­ни кри­ла", "Кап­риз­на­та иг­ра на вре­ме­на­та", "77 сти­хот­во­ре­ния", "В не­ви­ди­ма­та ку­ла". И то не за­що­то с нап­ред­ва­не­то на въз­рас­тта по­е­тът ста­ва все по-мъ­дър, а за­що­то се изос­тря вът­реш­но­то му зре­ние. Той за­поч­на да виж­да все по­ве­че със сър­це­то и ин­ту­и­ци­я­та си, с все по-от­ва­ря­що­то се тре­то око на про­миш­ле­ни­е­то. Та­ка е и в пос­лед­на­та кни­га с ори­ги­нал­ни сти­хот­во­ре­ния на Лю­бо­мир Лев­чев - "Са­мо­сън".

И в пре­диш­ни­те кни­ги на то­зи ав­тор сме от­кри­ва­ли по ня­кол­ко прог­рам­ни и зна­ко­ви твор­би, ко­и­то са оп­ре­де­ля­ли важ­ни за по­е­ти­чес­ка­та фи­ло­со­фия на ав­то­ра тран­сфор­ма­ции, но в "Са­мо­сън" виж­да­ме, че по­е­тът е офор­мил ка­то че ли окон­ча­тел­но своя ор­фи­чес­ки въз­глед за неп­ре­къс­ва­е­мос­тта на би­ти­е­то, за дву­е­дин­ство­то жи­вот-смърт, за пре­ход­нос­тта и веч­нос­тта, за свръх­пред­наз­на­че­ни­е­то на от­дел­на­та лич­ност ка­то вмес­ти­ли­ще и съ­съд на про­ти­во­ре­чия и хар­мо­нии, на въз­тор­зи и съ­зер­ца­ния, на апо­те­о­зи и пок­ру­си.

То­ва е кни­га на пос­то­ян­но­то се­бев­глеж­да­не, се­беп­ре­о­цен­ка, на на­рас­тва­що­то съм­не­ние от ра­ди­кал­ни­те ре­ше­ния по из­ми­на­лия път, за не­яс­но­то бъ­де­ще и смът­но­то усе­ща­не за кру­ше­ни­е­то на един свят, как­то и за пла­ше­ща­та не­из­вес­тност на ид­ва­що­то. По­е­тът в ед­на от пре­диш­ни­те си кни­ги има ге­рой, кой­то за­ги­ва, но не из­бяг­ва от Пом­пей. Пом­пей в слу­чая е сим­вол на един прив­ле­ка­те­лен с пат­ри­ар­хал­нос­тта и ве­ли­чи­е­то си свят, уви из­чез­нал без­въз­врат­но. И в "Са­мо­сън" има та­ки­ва вну­ше­ния. Прив­ли­чат го све­ще­ни­те сен­ки на ми­на­ло­то и в съ­що­то вре­ме го пла­ши без­дън­на­та са­мо­та. Пос­то­ян­ни­ят въп­рос, кой­то при­със­тва в поч­ти вся­ко сти­хот­во­ре­ние и про­низ­ва ця­лос­тна­та тъ­кан на кни­га­та е: кой ден сме днес, коя епо­ха.

В дру­ги сти­хот­во­ре­ния при­със­тва под­тек­сто­во­то вну­ше­ние - всич­ко е вът­ре­шен страх. Страх от лип­са­та на мо­рал­на из­дръж­ли­вост, страх от уни­що­жи­тел­на­та власт на все­кид­не­ви­е­то, ко­е­то пре­кър­шва по­ле­ти­те на по­е­тич­на­та фан­та­зия, страх от все­об­ща­та лу­дост на чо­ве­чес­тво­то, вър­вя­що към сво­е­то са­мо­у­ни­що­же­ние.

За по­е­та ти­ши­на­та на без­вре­ми­е­то, в ко­е­то жи­ве­ем, при­ли­ча на ти­ши­на­та на храм без кам­ба­ни, къ­де­то се по­я­вя­ват заб­ра­ве­ни бо­го­ве, къ­де­то се мер­же­ле­ят съ­се­че­ни ис­ти­ни, мъл­ча­ни­е­то е зло­ве­що ка­то ехо­то в дъ­но­то на из­стре­ла. Ако в пър­ва­та си кни­га Лю­бо­мир Лев­чев гор­до дек­ла­ри­ра­ше, че звез­ди­те са не­го­ви, се­га при­ми­ре­но наб­лю­да­ва па­да­щи звез­ди, ко­и­то му на­шеп­ват, че:

Апо­ка­лип­сис и Ар­ма­ге­дон

са две­те ос­три­е­та

на един и съ­щи край.

Но има ли ис­тин­ски край?

Въ­об­ще ця­ла­та ли­ри­ка на Лю­бо­мир Лев­чев е за­ре­де­на с тре­вож­ни и мъ­чи­тел­ни въп­ро­си.

Об­яс­ни­мо е и сис­те­ма­тич­но­то ге­ро­и­зи­ра­не на ис­то­ри­я­та в по­е­зи­я­та на Лю­бо­мир Лев­чев или най-мал­ко на лич­нос­ти­те, ко­и­то дви­жат ис­то­ри­я­та.

Чо­ве­кът е част от ис­то­ри­я­та, той е тух­ла в ней­на­та ог­ром­на пос­трой­ка. И съ­щев­ре­мен­но ис­то­ри­я­та има чо­веш­ки об­лик, ней­но­то раз­гръ­ща­не е бе­ля­за­но от чо­веш­ки­те страс­ти и про­ти­во­ре­чия. За­що все пак чо­ве­кът не се по­у­ча­ва от соб­стве­на­та си ис­то­рия? За­що той не мо­же да ос­мис­ли и по то­зи на­чин да пре­дот­вра­ти пос­то­ян­но пов­та­ря­щи се тра­ге­дии? За­що вли­за в ед­ни и съ­щи тра­ги­чес­ки ка­па­ни? В по­е­зи­я­та на Лев­чев то­ва са не са­мо ре­то­рич­ни въп­ро­си. В ме­та­фо­рич­ния под­тек­ст той тър­си от­го­во­ри, ди­ри скри­тия сми­съл на чо­веш­ко­то дви­же­ние в ис­то­ри­я­та и на ис­то­ри­чес­ко­то дви­же­ние на чо­ве­ка.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com