Кой доведе Иржи Менцел в България

Рангел Вълчанов е първият нашенец, с когото чехът се сближава

Кой доведе Иржи Менцел в България | StandartNews.com

„Вечеря за тъпаци“ от Франсис Вебер – супер хитът на Сатиричния театър от 20 години насам,  на 8 септември ще бъде посветен на Иржи Менцел. Великият режисьор, който почина в Прага, през 2001-а поставя един от най-смешните спектакли в репертоара на трупата с Калин Сърменов, Христо Гърбов, Иван Бърнев, Йорданка Стефанова, Ани Вълчанова, Веселин Ранков.  „Това е най-дълго играната роля в кариерата ми. Точно този герой не е от най-любимите ми, защото да си гадняр не е твърде симпатично. Персонажът е резоньорски - не създава ситуации, а попада в собствените си капани. В крайна сметка не той, а тъпакът, изигран от Иван Бърнев, става много по-симпатичен на публиката и се превръща в главно действащо лице. Иржи Менцел е майстор на простите, но смислени комедийни гегове, което се постига много трудно“, сподели  Христо Гърбов на представление № 300. „Винаги съм чувствал Менцел като мой баща в театъра. Страшно много неща съм взел и съм научил от него – и съм много благодарен на срещата ни. Нито съм я мечтал, нито съм я искал, просто така е трябвало да стане. Ние сме шест човека на сцената - но винаги, когато играем „Вечеря за тъпаци“, усещаме присъствието на Менцел, сякаш той ни наблюдава. Спомням си, че когато репетирахме, ни казваше: „Тук е текстът на Иван, тук на Христо, а тук има пауза – тук ще има смях!“. Той ни режисираше като диригент. Като човек, който познаваше законите на комедията – като един от последните мохикани на този жанр. Знаеше как се прави качествена – не на низките страсти – комедия, която не само буди смях, но и кара хората да се наслаждават и на текста, и на актьорската игра“, казва и Иван Бърнев. Менцел е и от менторите му в киното – той го вика за главната роля в перфектния си филм „Обслужвах английския крал“.       

Всъщност Иржи Менцел става приятел с България, след като вече е приятел с Рангел Вълчанов, който е чешки възпитаник и на младини работи в прочутата студия "Барандов". През 1980-а Менцел се запознава и с Рашко Младенов. Бъдещият директор на Сатирата е в Прага на снимки заедно с целия екип на „Константин Кирил философ“. Той отива на едно от представленията на Менцел и след финалните овации се отправят към близката кръчма. Когато става шеф на комиците, веднага звъни на Иржи и го кани в София. Следват „Още веднъж отзад“ и „Вечеря за тъпаци“ – две от най-легендарните постановки в историята на Сатирата. Плътно до Менцел е Николай Гундеров, който не само му превежда, но става и един от неговите ученици в режисурата. Във времето Менцел периодично идва в София – става Доктор хонорис кауза на НАТФИЗ, гостува на кинофестивалите.

„Филмите са за хиляди хора и за това няма как да бъдат интелигентни. Най-много мъдрост достига до нас с вица, шегата, хумора - а не чрез назидание и поучение", казваше режисьорът на "Строго охранявани влакове", награден с „Оскар". "Опитът ми показва, че най-стойностните неща в киното и литературата са направени, когато не са  възприемани насериозно. Когато казвате нещо сериозно, то просто не е искрено ", обясняваше още Менцел. Хуморът, според него, не може да се ограничава и да се прави насила - комичният ефект се получава, когато думите се изричат с дистанция и в контраст.

Един от автентичните интелектуалци на Пражката пролет от 1968-а признаваше, че никога не е бил влюбен във филмите си. "Радвам се, че някои от тях се получиха и хората ги приемат. Но за мен те не са нещо свято. Правех ги за зрителите и фактът, че някой иска да ги гледа, много ме радва. Възпитан съм старомодно. Когато започнах да се занимавам с кино, си казах, че трябва да го правя така, че хората да го гледат, но същевременно да не е глупаво. Киното е много скъпо и нямам право да го снимам така, че да си го гледам само аз и няколко приятели интелектуалци. Съвсем малко кинематографисти могат да си позволят да работят без подобна нагласа. Филмът трябва да е за хората. Баща ми беше интелектуалец и много образован човек, майка ми беше шивачка - жена от народа. А аз знаех, че моите филми трябва да са такива, че да ги разбира майка ми, но да не се срамувам от тях пред баща си. Това не е проста работа. Придържам се към този принцип през целия си живот. Исках да правя филми, които да отклоняват хората от слабоумните сериали и да ги водят в кината. Има много тънка пътечка между кича и онова, което се нарича „несъвсем излишен филм“. Учил съм се от добрите кинотворци, от Чаплин, от италианските кинокомедии, от Били Уайлдър, Мартин Фридж – от филми, които с усмивка показват нашия живот и своите герои като същества, достойни за любов и за снизхождение. С усмивка хората могат да бъдат опознати по-лесно. Филмите, издържани в менторски тон и тези, които плашат, водят до депресия – и не са по моя вкус. Върху мен повече въздействаше мамината усмивка, отколкото строгият тон на татко. Затова реших да правя комедии, комедии, комедии - и нищо друго, защото хубавите комедии са малко, а хората имат нужда от тях. Когато на разни фестивали гледам съвременни филми -  за съжаление на млади творци - натъжава ме това, че всъщност почти всички филми са депресивни, издигат злото и представят един свят, в който нямам желание да живея. Не мога да разбера защо съвременното световно кино е заслепено от грозотата и злото. Това е тъжно и опасно. Още от първия си филм зная, че киното трябва да насърчава, а не да отблъсква. На депресивните филми им липсва катарзис и те вгорчават живота на хората“, казваше Менцел.

В драматургията даваше за пример Молиер, сред чиито съвременници е имало много сериозни автори, но от всички е запомнен именно бащата на "Тартюф". Помнят се Карло Голдони, Чехов и Уди Алън - а не някакви други писатели, припомняше Менцел. "Целта в изкуството е най-важната. Творецът трябва да знае на къде върви. И дали хората, които разбират това, което прави, получават нещо от него. Но не в името на личната суета", споделяше той мъдростта си.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай