Да си смел, е по-важно от това да си жив

Кризата винаги има лечебен ефект: Това, което не ни убива, ни прави по-силни, припомня Калин Терзийски

Да си смел, е по-важно от това да си жив | StandartNews.com

Калин Терзийски неотдавна почерпи за 50 – без да се увлича във философски равносметки или патетични намерения за бъдещето. Известният писател с диплома за лекар и специализация като психиатър е наясно, пътят към ада често е постлан с най-добри намерения и затова предпочита кротко да пише новия си роман. Ето какво сподели още той само дни след юбилея си. 

- Господин Терзийски, ще се фукате или ще си мълчите, че празнувате 50?

- „Фукам” може би не е най-точната дума, но определено ще го казвам навсякъде, защото в това „съобщение” има и доза смях, и доза гордост, и доза самоирония. То иде да рече: Ето – успях да доживея до толкова, понаправих и някои неща. Според мен - някои от тях добри. А ето ставам и старичък вече. Не съвсем, де, но такъв един – достолепен чичко. Просто не мога да си представя: смешно ми е, а ме е и малко страх, както си е нормално, по човешки. Винаги ни е страх от бъдещето, особено когато в него има думички със „с” - като „старост” и „смърт”. И въобще – както всяко събитие в моя живот, използвам и това най-пълноценно, извличам от него като от рудник разни неща: смях, въодушевление, теми за размисъл.

- При дамите 50 са новите 30, а как е, според вас, при господата?

- При господата ... Още не знам. Надявам се да не са новите 10 - надявам се да не се вдетиня, и, примерно, да стана капризен и страхлив. Всъщност от де да знам... Може би, ако е здрав човек и ако направи всичко възможно да е силен - защото силата ни зависи и от самите нас, от нагласите и мисленето ни - нищо чудно на 50 да се чувства и по-добре от 30-годишен.

- Все още ли се изживявате като хипар?

- Сложен въпрос. На 50 може би е малко неприлично да си хипи, най-малкото – нямаш разкошна дълга и чуплива коса. И тялото не е съвсем подходящо за впити клош панталони, за елечета без ръкави на голо и така нататък. А хората посрещат по дрехите, а май напоследък по тях и изпращат. Но хипи философията все пак е дълбока и мъдра концепция за живота. Тя съдържа следните съставки: пацифизъм, безкомпромисно ненасилие (не причиняваш страдание дори на муха, дори на комар, който смуче кръвта ти), самовглъбеност, екологична отговорност, вегетарианство, стремеж към просветление, стремеж към разширяване на съзнанието. Та не ви ли прилича това на етичната философия, която са създали и разпространявали Лев Толстой и Махатма Ганди? Е – значи съм хипи повече от всякога.

- Какви са най-бурните случки от по-предишната ви младост?

- Ами безброй са. Дивотии и безумия съм правил колкото си щеш. Бях на 20, току-що излязъл от казармата, точно хипи с пораснала вече коса, същински Джим Морисън - и влюбен в загадъчна млада дама. Беше в Созопол - в началото на есента. Тя ту се появяваше, ту изчезваше. Ту беше благосклонна и отзивчива, ту съвсем не ми обръщаше внимание. Понякога казваше, че „има един човек”, тоест, че си има вероятно приятел, по-възрастен от нас. Но понякога седеше с часове с мен на брега, на скалите на „Окото” (там има основи на една много стара вятърна мелница), слушаше как моите приятели Ръмпо и Дими (по късно от група „Сленг”, Бог да го прости) правят джемсешън с китарите си, слушаше моите поетични излияния и ме гледаше с много магнетичните си очи (прекалено). И мълчеше. И аз се побърквах, пиех бренди Слънчев бряг направо от бутилката, въздишах...Един път – пак седяхме така – тя беше особено красива, загадъчна и мълчалива и по едно време даже стана и отиде някъде – просто като че ли си отиде. Аз допих на екс бутилката, изправих се, олюлях се...и от някакво особено, екзистенциално отчаяние (някой тъпак би казал от „келешлък”) - скочих направо в морето! От 5 метровата скала. Общо взето – нищо особено. Ако не беше бурна нощ, и ако вълните не бяха почти петметрови – защото пръските достигаха до равното, до върха на скалите. И аз скочих в черната, разпенена стихия. Как съм се измъкнал – това е друг въпрос. Когато бях вече навън – цялото ми дънково яке (помня го като днес – много светъл цвят каки, почти бяло, много хубаво) беше станало на ивици. От борбата и влаченето по скалите, покрити с миди като ножове. Но все пак – след половин час борба се бях измъкнал на сушата и си седнах, а някой ми подаде нова бутилка – така беше тогава – а кой знае откъде се появи и тя – и пак тихо си приседна до мене. И аз пак заразказвах.

Друг път с Марто Карбовски запалихме огън пред Народното събрание, висок към два метра, истинска клада, беше най-истинският, сърдечен и искрен протест срещу системата – беше есента преди зимата на Жан Виденов и всички бяхме изпаднали в шокираща бедност. И ние бяхме първите, които се вдигнаха – сами – подпалихме, вдигнахме плакати, полицаите дойдоха с две коли и микробус – за нас двамата – и ни биха, падна истински въргал – като тия, които сме гледали по кадрите от истинските, големи протести по света. После висяхме цяла нощ на релсата („трамвая”) в районното, после ни мотаха по разни странни полицейски места, а след два дни ни осъдиха. На глоба. Нашата ревоюция беше наказана с глоба. Български работи, някакви.

- Как преминава денят ви в самоизолация - какво пишете, какво рисувате?

- При наличието на днешните комуникации идеята за „изолация” е смешна. Та ние непрекъснато общуваме – и преди общувахме предимно с посредничеството на компютърните технологии, но сега просто това общуване вече съвсем излезе на първо място. Нищо, няма лошо. Да - и ако ще да прозвучи еретично - но някак предпочитам това общуване в интернет и по телефоните. То предава мисълта по почти „литературен” начин – без замърсяванията от всякакви странични „шумове”, каквито има при живото общуване в блъсканицата и суетнята на обичайния живот.  Та нима Гьоте и Шилер не са общували само с писма? Нима Кафка не е написал най-велики мисли в писмата си до Фелице Бауер? Някой ще каже: Е, да, ама на живо си е друго -  получаваме не само вербалните сигнали от събеседника, ами безброй други неща: аромати, звуци, картини ... Но мисля, че се научихме и във Фейсбук да предаваме „на много писти” – докато си пишеш с някого, гледаш снимките му, които са нещо като „образът на човека, какъвто иска да е”. Така че това общуване е ново, интересно и все още – много вълнуващо. А 50-ия си юбилей открих виртуална изложба – можете да я видите в профила ми във Фейсбук. Също така продължавам упорито да пиша романа си – новия със заглавие „Аз и Бог”.

- Как писателят и художникът у вас се бунтуват срещу лекаря?

- Не работя като лекар от 20 години, така че по-скоро приемам онова момче – д-р Калин Терзийски – като друг, различен от мен човек, когото само мога да описвам и даже снизходително да оценявам. /Бих казал и „съдя”, но всъщност ето точно хипи философията ме предпазва от всякакво съдене, дори и на себе си от младостта/. А иначе гледайте колко странно – аз и в по-зрелите си години съм помагал и помагам като лекар на много хора, особено на хора със зависимости. И към този лекар – „д-р Терзийски от по-късните години” – изпитвам по-голяма близост и симпатия. Той - може да се каже - съм аз. И ще се опитам да разтълкувам защо е така. Ами защото младият доктор Терзийски все пак работеше, за да изкарва пари и да прави кариера /не само/, че дори и за да трупа слава. Като всеки млад и лаком за хубави неща човек. А старият доктор Терзийски прави всичките тия неща - с помагането - безвъзмездно, просто, за да отиде някой ден в рая. Или нещо подобно. Ето затова старият доктор Терзийски ми е по-симпатичен. Иначе на писателя Терзийски доктор Терзийски никак не му пречи – писателят Терзийски само си стои, наблюдава и трупа материал за писане.

- Мнението ви като психиатър за промените в българския модел по време на криза - днес заради страха пред вируса с короната?  

- Не знам да има някакъв много определен „български модел”, но ми се струва, че умните хора ще съумеят да използат тая кризисна ситуация, за да извлекат опит и мъдрост. Както винаги са правели. А в България, повярвайте, има страшно много умни хора - обикалям я непрекъснато, обиколил съм всяко нейно кътче, обиколил съм я поне 50 пъти цялата.

- Какви са другите възможни кризи на духа - тук и сега в България - които ни дебнат извън карантината? 

- Кризата винаги има лечебен ефект: Това, което не ни убива, ни прави по-силни. Аз не просто цитирам тия думи на Ницше – аз съм ги преживял! Някой ще каже: Да, но коронавирусът ни убива. Ще му отговоря така: Да, убива отделни хора, но моля ви се, да не прекаляваме – хора винаги са умирали. Това не означава, че умира целият народ! Животът продължава и той трябва да се живее със смелост и достойнство. Смелият човек е внимателен, не се хвърля в безсмислени опасности, но определено има презрително отношение към смъртта. Винаги цитирам великия Рангел Вълчанов: Всички ще умрем, обаче сега – наздраве! Под „Наздраве” Рангел разбираше не „Отдайте се на пиене и безобразия”, а нещо по-различно: Живейте с все сили и правете най-хубавото, на което сте способни, за да направим тоя свят такъв, че да има за какво да се живее.

- Понеже споменавате незабравимия Рангел Вълчанов, който до последно поддържаше страхотен дух в изтерзаната си от рака физика, разкажете за общуването си с него...

- Запознахме се покрай книгата му, която се казваше именно „Всички ще умрем, обаче сега – наздраве”. Аз бях рецензент даже на тази книга. Помогнах за излизането й. Той вече не можеше да говори с глас – само шепнеше, а на врата си имаше дупка. Нямаше канюла или някакъв апарат – просто дупка с диаметъра на малка ябълка. Това не го плашеше въобще (всъщност – откъде мога да знам какво е било в сърцето му?). Въпросът е, че той показваше такъв страховит, висок, направо велик човешки дух...Такава смелост, че аз просто се свивах, прегъвах се на две от преклонение. Щом го зърнех, просто прикляках – толкова силен човек те кара да искаш да се поклониш – чак неудобно ти става. Велик! Майтапеше се непрекъснато. Ходихме неведнъж на нещо като турнета – за срещи с публиката в разни градове – по разни такива културни инициативи. Прсто като странстващи артисти. Той – без глас – но невероятно и заразително убедителен. И с чудовищно добро чувство за хумор. После...Представях книгата му, помня, в Габрово, Търново...Година или две по-късно седяхме и пиехме чай на тавана му зад  църквата "Свети Георги" – и той поднесе чая по невъобразим, адски смешен английски начин – с куп смешни церемонии:  първо си сложи (вече имаше) канюлата, но така, както се слага папийонка – пред огледалото – с палячовски и суетни движения – същински Чарли Чаплин. После - защото вече не можеше да преглъща и в носа имаше сонда, стигаща до стомаха, с която се хранеше – с особени, такива едни смешни и церемониални жестове – започна да си изцърква чая в сондата със спринцовка. Просто беше гений. Гений на човешката смелост и на човешката подигравка над жалката ни телесност, над жалкия ни страх от смъртта! Срещахме се почти до смъртта му. Но на погребението му не отидох. На погребенията на известни хора, знаете, често ходят едни други, които просто искат да декларират някакъв социален статус. Аз бях с него, докато беше жив - и това ми беше предостатъчно.

- С колко отговори разполагате на въпроса "Има ли кой да ви обича?"

- С много. С куп предложения за това – какво да направи човек, за да го обичат. Разни такива неща научих аз за тия 50 години.

- Още ли сте вегетарианец?

- Естествено. Както казва Буда: Грижовно състрадание към всяко чувстващо и страдащо същество. И нека кажа на всички българи, които четат тук: Да си смел е по-важно от това да си жив. Тълкувайте го, както искате, но все пак – помислете върху това. И мислейки, си спомняйте, примерно, Левски, Ботев и Хаджи Димитър. Или ако сте по-космополитично настроени – Херни Мортън Стенли, Дейвид Ливигстнън или Алберт Швайцер. Много се надявам да не звучат непознато последните три имена на милия българин, особено младия.  - Бихте ли споделили как преборихте "онова", което не успя да ви убие, а ви е направи по-силен? Подобен опит винаги е полезен.    

- Как ли? Просто си казах (и винаги си казвам): Момче, като какъв искаш да живееш? Като страхлив охлюв или като смел човек? От теб зависи! Стискай зъби и каквото трябва – преодолявай го. Ако ще да пукнеш – стискай зъби. Защото по-добре да умре един смел човек, отколкото да остане да живее едно страхливо нищожество. Пък - каквото сабя покаже. Майната му на страха, всички ще умрем, обаче сега – наздраве!

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай