Берлинале загърби Източна Европа

Наградите на фестивала бяха раздадени на геополитически принцип

Берлинале загърби Източна Европа | StandartNews.com

69-то Берлинале отбеляза края на епохата, белязана от личността и пристрастията на неговия президент Дитер Кослик и отвори вратите към бъдещето на най-посещавания кинофестивал. Анализите ще продължат със сигурност дълго след връчването на наградите, но знаците за прегрупирането на световната филмова сцена започват да се открояват.  Най-показателният сигнал, който даде журито чрез разпределението на отиличията, беше геополитическият принцип - вниманието отново се оказа към големите филмови държави, а малките останаха пренебрегнати.  Осемте приза, връчвани за заглавия от официалния конкурс,  бяха разпределени по две за Франция (едната за копродукция с Израел на израелски режисьор), две за Германия, две за Китай, по една за Италия и Норвегия (паритетна копродукция с Швеция и Дания).

За първи път след повече от десет години  успехи на източноевропейското кино (включително Русия, Гърция  и Турция) филм от тази половина на Стария континент не беше отличен в Берлин.  Не че липсваха конкурентноспособни заглавия – и македонският „Господ съществува, нейното име е Петруна“ на Теона Стругар Митевска, и турският „История за три сестри“ на Ермин Алпер притежават достатъчно кинематографични качества и актуална проблематика, за да се наредят сред отличниците. Може би причината за това е разминаването в манталитета и психологията - доколкото шестимата членове на журито идват от Франция (Жулиет Бинош), Великобритания (актрисата продуцент Труди Стайлър), Германия (Сандра Хюлер от „Тони Ердман“), САЩ (кинокритикът Джъстин Чан и филмовият куратор от МоМА Ражендра Рой) и Чили (режисьорът Себастиан Лелио, който всъщност живее в Берлин). Тези хора са от страни, които трудно биха могли да усетят балканската менталност и драматизма  на ситуации, които външно изглеждат делнични или просто неадекватни. 

А може би конюнктурата или по-точно – регионалните приоритети – в световното кино през 2019-а са се променили дълбоко. От много години западният свят не се е изправял пред толкова драматични проблеми не само за бъдещето на общия европейски проект, но и за съдбата на политическите системи във всяка от утвърдените демокрации.  Това пролича особено отчетливо в двете френски наградени продукции – „Слава на Бога“  и „Синоними“. Първата, режисирана от фестивално най-успешния французин Франсоа Озон, документира в стила на „реалити тв драма“ борбата за справедливост на трима млади мъже, жертви в детството си на католически свещеници педофили. Най-поразителното във филма, отличен със специалната награда на журито, не са художествените качества, а разкриването на отчаяния отпор, маскиран зад благочестие и лицемерно съчувствие на властимащите – висши френски католически духовници  –  срещу истината и покаянието за извършеното зло. Другият филм, увенчан със „Златна мечка“, е дело на израелския режисьор Надав Лапид, но действието му се развива изцяло в Париж.  Той е за младеж, който отказва да говори родния си език, желае да скъса напълно с Израел, да стане истински французин и да бъде погребан в “Пер Лашез”. В същото време той открива, че много от френските синоними с негативен смисъл, които характеризират страната, от която идва, са валидни и за новоизбраната му родина. Фрагментарен, без отчетлив сюжет, низ от наблюдения и емоционални сривове, „Синоними“ разкрива неочакван поглед към съвременния екзистенциален мигрант от първата четвърт на ХХI век, твърде енигматичен за широката филмова публика. Но пък изборът на израелски филм като победител на най-реномирания фестивал в Германия е пълно тържество на политическата коректност.

И двата немски филма, отличени със „Сребърни мечки“, бяха дело на жени от Берлин. Ангела Шанелек с „Бях си вкъщи, но“ стана „най-добър режисьор“ – тя е първата германка с подобно признание от Берлинале. Втората  е Нора Фингщайт с „Извън системата“ – удостоена за „филма, който чертае нови перспективи“. В центъра и на двете драми стоят семейни проблеми, свързани с трудната социално-психологическа адаптация и готовността на обществото да приеме деца, които в по-голяма или по-малка степен взривяват нормите. И двата респектират с кинематографична амбиция и култура, но трудно биха функционирали извън контекста на арт киното и благоустроения западен свят.

Политическа коректност от друг порядък демонстрира награденият китайски филм „Довиждане, сине мой“ (режисьор  Уан Сяошуай), отличен за най-добър актьор – Уан Цзинчун, най-добра актриса – Юн Мей. Той концентрира в тричасовия си сюжет последните 40-години от историята на Китай, разкривайки трагедиите на обикновените хора, изнесли икономическия възход.  Дори за незапознатите с  детайли на китайския обществен живот не може да остане скрито мъчителното балансиране на филма по ръба на позволеното от цензурата, успявайки все пак да намекне за дълбоката трагичност на епохата, без да накърни идеологическите постулати. Горчив привкус  от китайската кинополитика остави обаче зле маскираното като „технически проблем“ недопускане до фестивала на новия филм на най-титулувания китайски режисьор Джан Имоу, който разказва история от епохата на културната революция.  Може  би китайските филмови чиновници са се страхували, че творбата на класика може да засенчи официално одобрената мелодрама на по-младия му колега. 

На този фон повече от адекватно стои наградата за сценарий на италианския филм „Пирани“ - оригиналното заглавие е много по-точно, но трудно за превод, означаващо нещо като „зарибяването на децата“.  Действието му се развива в Неапол и разкрива историята на тийнейджърските банди, организирани от мафията, които се изявяват с безогледна жестокост.  Гаранция за автентичността на сюжета е името на Роберто Савиано („Гомора“), съсценарист и автор на оригиналния литературен източник. Без никакви уговорки беше приета и „Сребърната мечка“  за изключително артистично постижение на датския оператор Расмус Видебек за „Хайде да крадем коне“ на норвежкия режисьор Ханс Петер Молден – още един разказ за юношеството и преосмислянето на миналото по едноименния бестселър  на Пер Петершон.

Въпреки противоречивостта на официалните награди и общо взето средняшкото ниво на конкурсната програма,  Берлинале си остава филмово събитие от световна величина. Най-вече с разнообразните си съпътстващи програми, в които се оглеждат всички тенденции в съвременното кино и с прекрасната атмосфера на един от най-благоразположените към изкуството и културата световни метрополиси. 

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай