Остават още два понеделника за „Хъшове“ на Телевизонния театър. На 20 януари е третата част от продукцията по „Немили недраги“ на Иван Вазов с мощната актьорска чета на Александър Морфов – Руси Чанев, Валентин Ганев, Валентин Танев, Петър Попйорданов, Деян Донков, Христо Мутафчиев, Стоян Алексиев, Николай Урумов, Валери Йорданов, Филип Аврамов, Димитър Рачков, Деян и Дарин Ангелови, Евгени Будинов, Рени Врангова... В поддържащите образи участват истински колорити – шефът на Кукления театър Кирякос Аргиропулос е собственик на гръцката кръчма в Браила, а Владимир Береану е собственик на театъра, където нашенците играят „Загубена Станка“. И двамата, естествено, говорят на езиците, закодирани във фамилиите им. Епизодиците са 50 – българи, румънци, гърци, турци.
В третата част Странджата вече е тежко болен, а Бръчков е до него в последните му мигове. Младокът и Хаджията погребват стареца и го изпращат с „Бел кон“ в негова чест. Хъшовете напускат кръчмата и временно се настаняват в хотел с парите на Странджата, а там отново настават гротеската и комадията. Но в крайна момчетата сметка се разделят и тръгват в различни посоки. В четвъртата, последна част на сагата, Бръчков е сам и продава стиховете си, за да припечели за хляб. Драмата му стига своя апогей, когато застава пред скала край Дунав и се чуди дали да не се хвърли в бездната. Владиков и изгората му го разубеждават. Малко по-късно хъшовете отново са заедно, готови да изпълнят следващата задача. Докато камерите се въртят преди десет години, се оказва, че екипът има киноматериал за доста повече от четири серии. Говорят си дали да не пътуват до Румъния, за да снимат от нейния бряг – залез, светлини, всичко през погледа на хъшовете, някой и друг турски патрул да се вижда в далечината. Както споделяше непрежалимият и недостижим в изказа си Петър Попйорданов, работят по „Немили недраги“, но си става и за „Епопея за незабравените“. Докато бачкат, градусът на напрежението расте. Толкова продължително време са заедно, че в някакви моменти дори започват да се гледат накриво.
„Но това е кухнята. Ние, телевизията, всички бяхме в кюпа. Желанието ни трябваше да се използва. Голяма група - кой от кой е по звезда. След всеки период на работа се разпръсквахме, за да се съберем за следващите снимки. Малко като националния отбор по хокей на лед на Щатите“, разказваше Чочо, убеден, че „Хъшове“ е от най-доброто, което е „вадила“ като поредица БНТ – а той ги разбираше тези неща, защото вече беше играл във всичките й сериали - от „Дунав мост“, през „Хайка за вълци“ и „Врабците през октомври“, а се задаваше и „Под прикритие“.
По едно време обаче „Хъшове“ зациклят заради постоянните проекти на Марфов в Русия. Чочо и другите му авери дори малко го ревнуваха от колегите си в най-големите театри на Москва и Санкт Петербург. „И хъшовете сме хора“, подкачаше го тогава Чочо. Между кадрите той все така четеше историята, макар че беше от най-„подкованите“ и дори си позволяваше да спори с Руси Чанев, който работеше по монтажа в отсъствието на Морфов. А телевизионният Македонски на Чочо е доста по-концентриран от този в представлението на Народния. „В театъра е развихрен и разпищолен – тотален бохем, на ръба на престъпника, на богопомазания. Необуздан, непрекъснато пиян и бит. Тук е по-сериозен. В четвъртата серия от България идва заповед някой да премине Дунава и да отиде при Баба Тонка. Македонски поема огромната отговорност. Снимахме в края на януари и началото на февруари – минус 16-17 градуса, Дунавът при Силистра беше скован. 35-40 метра навътре – замръзнал. Сашо – луда глава, аз – ходя по него. Всяко пропадане щеше да е фатално. Снимахме на ръба – няма никаква техника, автентични кадри са. Сашо ми измисли костюм от 120 килограма. Навлече ме като извънземно – да не стана на кокал. А под ботушите ми не повече от 17 сантиментра лед. Сашо на всичкото не се отделяше от мен, за да ми дава кураж. Всички крещяха: Не се доближавайте един до друг“, връщаше лентата Чочо. Морфов пък добавяше: „Не исках да го пускам. Канех се аз да се маскирам като Македонски и да направя кадъра върху леда на Дунав. Не можех да допусна с Чочо да се случи нещо – щях да се самоубия“. Покойният му приятел казваше още, че на двамата им е по-интересно да творят, когато се карат – на ръба на раздялата, между приемането и отричането. „По-добре, отколкото да се потупваме по рамото и да викаме колко е окей. В крайна сметка всичко около нас е толкова объркано, няма нужда да се усмихваме насила. По-добре да се държим естествено“, беше един от принципите на Чочо.
На финала е битката при Гредитин. „Нещо от Дьолакроа, подобно на Герника и не знам какво още. Това винаги са били картините на Сашо. А тук кал - не знам колко водоноски докараха в Сливница. Като исторически факт битката се е състояла именно там. В крайна сметка разбиват целия отбор на хъшовете. Всички ги убиват. На края един сал Македонски остава – последната икона. Той носи тялото на Бръчков. Така завърщва и повестта. Ранен, бит и пребит след Освобождението, става разсилен някъде по канцелариите. Всичко се е оказало напразно – ентусиазмът, хашлащината, хулиганството, емоциите, страстите, духът, желанието. Край! Има го и в представлението ни в Народния, но телевизията дава друг тип мащаб и гледна точка“, анализираше Попйорданов син. И ако в спектакъла Морфов си позволява чисто театрални средства – музиката на Ю Ту, игра на футбол, надписи по моста на Дунав „Само Левски“, във версията за малкия екран няма толкова драстични отклонения. Всичко върви едно към едно – спазени са епоха, език, костюм, интериор, екстериор така, както е било в 1871-72. Творбата на Морфов и компания дори приключва възторжено, докато повестта на Иван Вазов е с по-драматичен край.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
