Само след три дни на 7 януари проф. Манол Тодоров ще подхване деветдесетата си година. Възрастта обаче не е пречка един от най-известните български фолклористи да продължава да работи. Скоро ще завърши поредната си книга. В края на отминалата година пък професорът подари на музикалното училище в Котел, на което е един от основателите, целия си архив. Признавам, че след като подредих всичко в кашоните и видях празните рафтове на библиотеката, сърцето ми се скъса, откровен е г-н Тодоров. Наистина ми стана мъчно, защото всяка книжка съм купувал с любов. Вярвал съм, че от нея ще науча нещо. Книгите ме образоваха и възпитаха. Благодарение на тях станах професор. Затова на раздяла ми беше мъчно, но пък бях спокоен, че цялото това богатство отива на добро място.
Библиотеката на Манол Тодоров е събирана в продължение на 61 години. Тя съдържа осемстотин тома. Между тях някои много ценни и редки издания. Има и 120 дългосвирещи плочи с българска, европейски и азиатска музика. Днес - истинска антикварна рядкост. В тях са съхранени гласовете на големи певци, които отдавна ги няма на този свят. Най-старата плоча в дарението е на повече от 70 години. Тя е на Атанаска Тодорова, майката на професора. В момичешките си години бъдещата голяма певица е била изкусна шивачка в родния си Чирпан. След това става слугиня в изискания дом на богат софиянец. Докато тропосва, шие, върти колелото на машината, Атанаска пее. С пълен глас. Сякаш е на полето. Когато хазаинът я чува, песента на Атанаска се разнася из цялата страна. Защото той е първият директор на българското радио, писателят Сирак Скитник. По негово настояване всяка сутрин шивачката заставала пред микрофона и пеела на живо. После тръгвала да довърши шиенето. Бързо намерили и човек, който да акомпанира на пианото - Парашкев Хаджиев. Това се случва в далечната 1935-а. Не минава много време и Атанаска Тодорова става една от най-известните български народни певици. Записва много плочи. Песните й звучат по ефира в Берлин, Прага, Москва, по света.
Професорът с умиление си спомня и за други колоси на народната ни музика. За съжаление отдавна забравени. Днес малцина знаят коя е Гюрга Пинджурова от град Трън. Всъщност това е една изключително интелигентна жена, завършила оперно пеене в консерваторията в Прага. После обаче талантливата певица решава да се посвети на народната музика. И с нея обикаля планетата. Борис Машалов пък е светилото при мъжете. Бояджията от севлиевския край не спирал да си припява, докато работел. Абе ти имаш много хубав глас, възхитил се професор по музика, който го чул случайно.Не искаш ли да станеш оперен певец? Машалов тръгнал на уроци. Твърде бързо обаче разбрал, че от него няма да излезе българският Шаляпин. Така по съвет на откривателя си се посветил на народната музика. За да стане най-голяма българска звезда за времето си.
Преди петнадесетина години канадският продуцент Ив Моро чува изпълнение на починалия още през 1964 година български акордеонист Борис Карлов. Моро веднага идва в България и издирва всичките записи на виртуоза. После издава в родината си двоен негов диск, който свършва за два месеца. На големия музикант, от цигански произход, италианската фирма "Фарфиса" изработва акордеон, като фабрично изписва името му. Животът на големия артист завърша неочаквано в югославския тогава град Кралево. В знак на почит общината решава да му издигне паметник. У нас днес малцина си спомнят за него.
Монреал на крака пред "Пирин"
- Професоре, възрастта явно не ви пречи. Продължавате сериозно да работите.
- Да. В момента пиша книга за мястото на фолклора в бъдещето.
- И какво казвате, ще има ли място?
- Фолклорът никога няма да загине. Той е духът и сърцето на народа. Както и езикът ни. Те са създавани векове от много поколения. Във фолклора ни е отразен целият живот на българина. Бях в Монреал с ансамбъл "Пирин". Билетите струваха от сто долара нагоре. Огромната зала беше претъпкана. Щом артистите излязоха на сцената и запяха, публиката стана на крака. Българите плачеха. Програмата свърши, а 5000 продължаваха да стоят прави и не даваха ансамбълът да напусне сцената. Незабравими преживявания. Затова това богатство никога няма за загине.
- Кой днес е врагът на фолклора?
- Съвременната техника. От една страна, тя улеснява живота ни, но, от друга, изсушава душата. И това се отразява на музикалното мислене. Навлизат чужди интонации - гръцки, турски. Народната музика става уязвима. Но въпреки всичко фолклорът ни ще устои на всички външни влияния.
Спомен
По заповед на Тодор Живков
Беше 10 май 1967 година. Прибирам се вкъщи и ми съобщават: Утре в 10 часа те викат в ЦК на БКП. Притесних се много, понякога си позволявах да говоря, без да си меря приказките. Вървях по дългите коридора като насън, докато отвориха една врата пред мен и видях Тодор Живков. Сам в кабинета си. Покани ме да седна до него и започна: На Гергьовден бях при овчарите в Сливенско. Хапнахме, пийнахме, кавалджиите посвириха и после започнаха да се оплакват: С нашата смърт, казват, това изкуство си отива. Време е да се направи училище. Затова съм те извикал. Отиваш в Котел и наесен искам то да заработи. Хванах се за главата. Нямаше никакво време. Само няколко месеца. Старата градска аптека се превърна в класна стая. Около 200 деца се явиха на прослушването. Приехме 27. Преподавател по гайда стана бай Кръстьо от Сливен, Минчо Недялков пък изучаваше гъдуларите и тамбурджиите. Тези самобитни майстори, които нямаха дори и средно образование, влязоха в историята като първите даскали в котленското музикално училище. През годините то роди много и големи таланти. Между тях и феноменалния Теодоси Спасов.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
