Да минеш метър, когато се ритат атовете

Да минеш метър, когато се ритат атовете | StandartNews.com

Когато се ритат атовете, страдат магаретата, гласи една от горчивите български поговорки.

В момента светът е на прага на война, при това не Студена, а направо реална. Отровеният бивш руски шпионин Сергей Скрипал отвори яростен фронт между Запада и Москва. Въпреки липсата на безспорни доказателства британският премиер Тереза Мей успя да получи подкрепата на САЩ, Канада и повечето страни от Евросъюза в твърдия курс към Русия. България обаче остана настрани от първата вълна държави в ЕС, които изгониха руски дипломати. И в това няма нищо чудно, защото външната ни политика в ерата на Бойко Борисов залага на баланса. На всеки е ясно колко е важно да не се скараме с Москва точно, когато се надяваме на руски газ за нашия хъб "Балкан". А и от Освобождението насам русофилските настроения винаги са преобладавали. На пръв поглед ходът с привикването за консултации на посланика ни в Москва заради случая "Скрипал" изглеждаше перфектен. Хем даваме рамо на Лондон и сме в крак с правата линия в ЕС,

хем не дърпаме много за опашката руската мечка

Иначе казано, и вълкът сит, и агнето цяло. Да, обаче в политиката този номер рядко се получава с малките играчи. И това обяснява защо вчера и външният зам.-министър Георг Георгиев, и шефът на депутатите от ГЕРБ Цветан Цветанов заговориха, че и ние можем да изгоним някой и друг руски дипломат. Поривът "барабар Петко с мъжете" обаче едва ли ни идва отвътре. По-скоро съюзниците ни по линия на ЕС и НАТО държат да има единство в позицията спрямо Москва. И ние ще трябва да се съобразим с това. Каквото и да ни струва като реакция от руска страна.

Утехата, че понякога и малките могат да бъдат големи в геополитиката дойде от срещата във Варна.

Едва ли някой е предполагал преди година-две, че български премиер може да бъде инициатор и да събере на една маса лидерите на ЕС и получилият султанска власт турски президент Ердоган. При това в момент, когато между Брюксел и Анкара хвърчат искри. И то не само заради спора за парите и бежанците. В крайна сметка повече от два часа Туск, Юнкер и Ердоган и домакинът Борисов разговаряха, а накрая се разделиха,

обръщайки се един към друг с "приятелю"

И макар срещата да не завърши с някакви категорични решения и подписани документи, България постигна своето.

Най-важната задача - гаранцията, че границата ни ще бъде опазена от мигрантски натиск, беше изпълнена. А Борисов се оказа човекът, през когото всеки евролидер, който иска да каже нещо на Ердоган, може да го направи. Като Алексис Ципрас с неговото ходатайство за задържаните от Турция двама гръцки граничари.
По стара традиция обаче във всяка българска работа ще се намери кой да сложи лъжицата с катран в кацата с мед. Срещата във Варна беше вкарана за вътрешнополитическа употреба от родната опозиция без да й мигне окото.

Темата за неизплатените обезщетения на тракийските бежанци, която буксува от години, сега трябваше да бъде ударена на масата пред Ердоган. Поне такова беше желанието на БСП, като червените дори поискаха стенограма от Евксиноград, за да чуят дали родният премиер е бил достатъчно ербап към своя гост от Босфора.

С пълната идея, че въпросът няма как да се реши от раз, още повече че Турция също контрира с насрещни искания - за решаване на проблема с имотите на мюфтийството, за възродителния процес и пенсиите на изселниците, за управлението на водите.

Въпросът е кой е по-реалистичният вариант да се разберем с комшиите. Като тръгнем с ултиматуми или като потърсим компромисно решение.

Защото уроците от историята показват, че не може да се държиш като Велика сила, когато си малка държава. Ако искаш да постигнеш целите, трябва да можеш да балансираш. За да не стане като жабата, която видяла, че подковават вола и също вдигнала крак.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай