Станчо Пенчев
Смъртта на Васил Левски нанесла тежък удар на революционното движение, но делото на Апостола било поставено на здрави основи и скоро организацията започнала да се съвзема. По това време изпъкнала и ярката личност на един млад и буен калоферец, с чиято дарба на поет и публицист би се гордяла всяка европейска нация. Христо Ботьов Петков.
Той се родил на 25 декември 1847 г./6 януари 1848/ в Калофер, в семейството на Ботъо и Иванка Петкови. Бащата на Христо Ботъо Петков бил колоритна и образована за времето си личност. Учител, преводач, епитроп и участник в църковните борби, той бил известен със суровия си, справедлив характер, който буйният от малък Христо често изпитвал. Завършил калоферското училище с отличие, впечатлителният Ботев бил изпратен в Одеса и записан във Втора класическа гимназия там като „волнослушател”. Това се случило през 1863 г. Много скоро обаче непримиримият характер на нашия герой го изправил срещу реалността. Той отказал да се подчинява на правилата в гимназията, провеждани в традицията на най-суровата педагогическа школа, упражнявана по него време в Русия. Ето какво пише на баща си: ”Тукашните учители и наредби не са човешки, но зверски. Трябва да бъде човек от камък, за да може да изтърпи”.
Той, разбира се, не бил от камък и съпротивата му срещу гимназиалните порядки довела, след две години обучение, до изключване и оттегляне покровителството на Българското настоятелство. Ботев следвал една година в Одеския историко-филологически факултет, но и тук не изкласил поради липса на средства. За да може да се издържа, той напуснал Одеса и се главил учител в бесарабското село Задунаевка, населено с българи. Всъщност Христо Ботев проявявал от най-ранна възраст характерните за всеки гений черти, като неприемането на съществуващия ред и съпротивата срещу това, което за другите изглежда отдавна установено и вечно. Историческата обстановка в Русия по това време била доста бурна и оказала силно влияние върху оформянето на нашия герой. Това било царуването на Александър Втори, наречен Освободител заради отменянето на крепостното право и освобождаването на руските селяни. По-късно, през 1878 г., император Александър се превръща и в освободител на България. В тази епоха творят свободомислещите писатели Белински, Добролюбов, Чернишевски. Сблъскват се много възгледи и идейни учения, избуяват анархистични идеи, тероризъм и насилие. Младият българин влязъл в досег и с руската литературна традиция, олицетворявана от гениите Пушкин и Лермонтов, чиито стихове Ботев знаел наизуст и често рецитирал.
В Задунаевка неуспелият гимназист поел с пълни гърди свободния степен въздух и се отдал на професията и волния селски живот. Ловувал вълци и всякакъв дивеч, ходел по седенки, закачал моми и по някое време се свързал с офицерите от казашка конна единица, които искали да го привлекат в своите редици. Ботев даже участвал във военни маневри и се проявил, според Захари Стоянов, при кражба на румънски коне от казаците.
През 1867 г. Христо Ботев се завърнал в Калофер. Там заместил в школото тежко болния си баща и това предизвикало много шум и одумвания в малкия градец. Ботев нямал намерение да спазва училищната програма за обучение, а предприел преподаване по своя метода, която се състояла в обилни разкази за българската история, а най-вече за славните царе Борис, Симеон, Калоян и Иван Асен, както и за гръцкото и сръбското освобождение от турците. По някое време започнал да учи учениците на казашко военно обучение. Както пише З. Стоянов за Ботъо Петков: ”Строгият и сериозен баща пъшкал, като гледал как син му разваля направеното от него, но нямало що да стори…”
Неукротимият дух на Ботев обаче не се задоволявал само с това. Той изнасял „сказки” в читалищата, които не били нищо друго, освен революционни проповеди, прикрити под формата на тържествени слова по разни поводи. Словата му ставали все по-бунтовни и това раздразнило калоферските чорбаджии. И те, както пише З. Стоянов, ”наготвили се вече да отворят против него своите батареи”, тоест да го разпратят от училището. Повикали баща му и поискали да озапти малко сина си.
Емигрант във Влашко: Студ и глад във вятърната мелница, но с Левски
Ботев разбрал, че не може повече да остане в Калофер и заминал за Влашко, за да търси средства да продължи образованието си в Русия. Това се случило през септември 1867 г. Но средства той не получил и спрял в Браила, където започнал работа като словослагател в печатницата на Димитър Паничков и, както се казва, навлязъл в печатарския и в издателския занаят. А вечерите прекарвал със своите братя по идеи и стремления, хъшовете. Подготовката на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър за преминаване в България оказала неотразимо впечатление на младия Ботев и той се включил активно в революционното движение на емиграцията. Станал писар на Жельо войвода, който бил безкнижен и започнал приготовления за преминаване на Дунава. То се осуетило, но в българската и световна литература останали шедьоврите на Христо Ботев „Хайдути” и "На прощаване”, посветени на предстоящото събитие.
По това време Ботев постъпил в Медицинското училище в Букурещ, но опитът му да събере средства от Хр. Георгиев и Н. Геров отново ударил на камък. Останал на улицата, не само без пари, но и без квартира. Съдбата, обаче, го срещнала с великия Васил Левски, също останал без подслон. Двамата се нанесли в една запустяла вятърна мелница накрая на Букурещ и прекарали там, без отопление и в постоянен глад, прочутата с кучешкия си студ влашка зима. Тази среща оказала огромно влияние върху доста по-младия Ботев. Той срещнал един българин с „нечут характер”, по неговите думи, фанатично верен на делото за освобождение на отечеството.
Ето какво пише още Ботев до своя приятел Киро Тулешков: ”Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три деня, а той пее и се весел…Колкото и да си в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките си тъги и страдания”.
Ботев бил всецяло спечелен за делото и то по най-сигурния възможен начин, чрез личния пример на водача. След време той бил готов да стори същото, което направил и Левски. Да се даде жертва за отечеството.
Публицистиката му - еталон в журналистиката и до днес
През февруари 1869 г. Ботев успял, с покровителството на Хр. Георгиев, да стане учител в Александрия. След това се прехвърлил в град Измаил. Там учителствал до март 1871 г. Ботев започнал да сътрудничи първо на сатиричния вестник „Тъпан”, после на в. „Свобода”, когато се сприятелил с Любен Каравелов, който истински ценял дарбата му. Във „Свобода” били публикувани стихотворенията „Към брата си”, „Елегия” и „Делба”, посветено на Л. Каравелов. През юни 1871 г. Ботев започнал да издава свой вестник – „Дума на българските емигранти”. Изданието показва един зрял възглед у още съвсем младия Ботев. Блестящият му интелект прозира дълбоките измеренията на европейската политика и събитията на континента, както и мястото на България в тях. Публицистиката на Ботев е еталон и днес в журналистиката. Писанието „Символ верую на българската комуна”, което беше размахвано по време на тоталитарния режим като доказателство, че Ботев е комунист, е всъщност фалшификат, според нови изследвания, изфабрикуван от тесните социалисти. Христо Ботев наистина симпатизира на Парижката комуна и социалните идеи, но в неговия характерен анархистичен дух. По същия начин той се отнася и към българското духовенство и чорбаджийството. Най-висока и ненакърнима от нищо обаче остава при него националната идея. За нея той дава и младия си живот. Ботев разсъждава по националния въпрос по един дълбок и философски начин. Той говори за „народните начала”, тази древна организация на българите, съхранена чрез общините, самоуправлението и еснафските дружества. „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия", пише той. "Дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той.”
Първото си стихотворение „Майце си” Христо Ботев написва още в Одеса през 1864 или 1866 г., а останалите двадесетина на брой творби - през следващите години до ранната си смърт. Те и до днес остават недостигнат връх в българската и световната поезия. Гениалната балада „Хаджи Димитър” е отпечатана през 1873 г. във вестник „Независимост”, издаван от Любен Каравелов, а последното Ботево стихотворение „Дякон Васил Левски” излиза в стенен календар за 1876 г. Добре е да припомним, че оригиналния стих на Ботев от „Хаджи Димитър” е „Той, който падне в бой за свобода, той не умира”.
Страсти и конфликти в Революционния комитет
След смъртта на Левски БРЦК избрал на негово място като „мисионер за България” Атанас Узунов. Той, въпреки ограничените си пълномощия, показал качества на организатор и възстановил част от връзките в организацията, но скоро бил заловен от властите и пратен на заточение. На 11 и 12 май 1873 г. било свикано събрание на БРЦК, но то имало ограничено представителство и затова на следващата година през август – 20-21, било организирано ново. Там бил избран временен Централен комитет, който подготвил трето събрание през декември. Тогава във Временната комисия, избрана да ръководи комитета, влязъл и Христо Ботев. Както вече стана дума, нашият герой не бил известен с колективния си дух и като се има в предвид огнения му характер, много скоро той влязъл в идеен конфликт с Каравелов. Това се случило на страниците на списвания от Ботев вестник „Знаме”, от който излезли цели 27 броя.
Ботев защитавал, и то много страстно, своята теза, че пътят на движението е само към революция и просветителството в настоящия исторически момент само пречи на решаването на българския национален въпрос. Разривът между двамата достигнал своята връхна точка през март 1875 г. Спорът бил идеен и организационен, но причината била, че Ботев постепенно се превърнал в притегателен център за голяма част от младата част от емиграцията.
Междувременно нашият герой успял да се ожени през юли 1875 г. за Венета, племенница на букурещкия български владика Панарет Рашев. През август 1875 г., във връзка с избухналото въстание в Херцеговина и променената обстановка на Балканите, по инициатива на Ботев било свикано общо събрание, което взело решение за въстание. Подготовката на въстанието във вътрешността на страната била кратка и недостатъчна. През септември ограничени революционни действия имало в Старозагорско, където главен апостол бил Стефан Стамболов и четнически акции в Шуменско и Русенско. След претърпения неуспех Христо Ботев, който фактически възглавявал БРЦК, подал оставка и спрял издаването на в. „Знаме”. През ноември младите в БРЦК свикали събрание на комитета в Гюргево и пристъпили към подготовка на ново въстание.
Последният поход - от завземането на "Радецки" до куршума на връх Вола
Въпреки че не участвал в заседанията на Гюргевския комитет, Ботев развил трескава дейност. Той започнал подготовка за сформиране на чета, с която да подкрепи въстанието. Поддържал връзка със Стоян Заимов, апостол на Врачанския революционен окръг, и заедно с Н. Обретенов и Г. Апостолов, които се върнали в Румъния, започнал да събира средства. Четата трябвало да влезе в България на 16/28 май 1876 г., а за ръководител се предвиждал някой от известните войводи. Ако те откажат, воеводството трябвало да поеме Ботев. Бил разработен и подробен план за прехвърлянето на четата през Дунав. Той предвиждал завладяването на чужд параход, като Ботев се спрял на австрийския кораб „Радецки”. Четниците били разделени на няколко групи, които трябвало да се качат на кораба от няколко пристанища. Те трябвало да се представят за земеделски работници, а оръжието и униформите - скрити в сандъци като земеделски инструменти, щели да бъдат натоварени на кораба. По същото време Ботев започнал и издаването на вестник „Нова България”, излязъл в един единствен брой на 5/17 май. В него той призовава сънародниците си от „мъжествения седеммилионен български народ” да подкрепят въстанието.
На 16/28 май Ботев, заедно с част от четниците, облечени като градинари, се качили на „Радецки” от гюргевското пристанище, а останалите групи получили условни телеграми да се качат на същия кораб. До този момент името на плавателното средство се пазело в тайна. От борда на „Радецки” Христо Ботев изпратил телеграми до вестниците „Journal de Geneve” и “La republique francaise”, в които известявал, че „двеста души български юнаци” са завладели кораба и са тръгнали на помощ на въстаналите си братя. Ботев изпратил и прощални писма до приятелите си и до своята съпруга и малката си дъщеря Иванка. Когато по обяд на 17 май корабът достигнал Козлодуй, Ботев дал сигнал с корн и четниците облекли своите униформи и въоръжени излезли на палубата. Самият воевода с военна униформа предал на капитана на кораба Енглендер писмен ултиматум на френски език, в който се обяснявали причините за завладяването на „Радецки”.
Четата на брой от 205 души слязла западно от Козлодуй, но била забелязана от турски постове и черкези. Турците били разпилени, а след слово на Ботев, четата положила клетва под знамето, ушито от Петрана Обретенова, и се строила по взводове. Военен комендант бил Никола Войновски, а знаменосец - Никола Симов – Куруто. Четниците били от всички краища на отечеството – Мизия, Тракия, Македония. По план четата се отправила към Врачанския Балкан, преминала през Бутан, Добролево, Борован, като към нея се присъединили още няколко души. През цялото време тя трябвало да води престрелки с потери, предупредени за преминаването от властите, разтревожени от силния отзвук, който получило завладяването на „Радецки”.
На 18/30 май четата водила кръвопролитен бой на възвишението Милин камък с черкези и редовна войска. Българите отбили няколко атаки на многобройно превъзхождащия ги противник, но дали свидни жертви. Тук загинал знаменосецът на четата Н. Симов, а 30 четници били ранени или убити. Под закрилата на мрака Н. Войновски и Ботев извели четата, като пробили турския обръч, но загубили още няколко четници, а неколцина се изгубили при оттеглянето и попаднали в плен. Четата се установила на връх Веслец, тук получила храна от овчари българи и информация, че въстанието във Враца е осуетено. Щабът взел решение да се изкачат нагоре във Врачанския Балкан. Черкезката орда и войската ги последвала и в котловината Йолковица избухнало сражение.
На 1 юни турците - редовна войска и башибозук, заели съседните височини Царева ливада, Вола и нападнали заедно с черкезите от три страни. Освен голямото превъзходство в жива сили, турците притежавали и по-модерно оръжие - пушки „Мартини” и далекобойни „Уинчестър”. Боят продължил през целия ден, а четниците отбивали геройски атаките с викове: „Да живее България!”. Надвечер турците дали отбой, а четниците, прежаднели, се спуснали към близкия извор. Щабът се събрал да обсъди тежкото положение на четата, мунициите били на привършване, а храната била малко. Христо Ботев се надигнал да огледа полесражението и в този момент изсвирил самотен куршум, който пронизал гърдите на войводата. Ботев паднал мълком и издъхнал в ръцете на Георги Апостолов и Никола Обретенов. Най-вероятно той бил повален от далекобойна пушка на черкезин, чието внимание било привлечено от воеводската униформа на Ботев. Гениалният поет се оказал и пророк - загинал, тъй както пожелал в стиховете си. В бой за свободата на отечеството си.
Четата, макар и разбита, начело с Никола Войновски продължила своя път. Тя се разделила при с. Лютиброд край придошлата река Искър, на три отделения и дала жесток отпор на преследващите я турски части и черкези. Мнозина загинали, отбранявайки се до последния куршум. Отделението на Войновски достигнало до Орхание /днешен Ботевград/, но сраженията продължили. Повечето четници загинали, някои били пленени и само десетина успели да достигнат до Влашко.
Озверелите турци разнасяли със седмици набучени на кол четнически глави, за да всяват страх в населението. Били организирани и бързи процеси за пленените.
Ботевата чета обаче разбунила духовете и подвигът й получил широк отзвук не само сред поробените българи, но и в Европа.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
