Никой не иска да умира за Мусолини

Никой не иска да умира за Мусолини | StandartNews.com

През 1940 г. британците разбиват пет пъти по-голяма армия

Във войните няма нищо смешно. Но във всяка война има отделни сражения, които са на границата на трагикомичното. Особено когато едната страна не е подготвена и нейните войници не са мотивирани. Тогава става така, че врагът постига победа с в пъти по-малки сили. Такава е първата битка за Либия по време на Втората световна война, състояла се през зимата на 1940-1941 г., известна като операция "Компас".

По това време Либия е италианска колония, завзета от Турция през 1911 г. - повече за престиж, отколкото с някаква реална икономическа стойност, доколкото никой още не подозира за морето от петрол, скрито под пясъците. Независимо от това режимът на Мусолини хвърля доста средства за изграждането на инфраструктура, най-вече военна, разглеждайки я като плацдарм при евентуална бъдеща война с Англия и Франция, с чиито колонии съседства пустинната страна. Но когато тази война започва, тя се оказва пълнен провал за италианската армия.

След дълги умувания и едва след разгрома на британските и френски сили на Западния фронт Бенито Мусолини обявява война на Франция и Англия на 10 юни 1940 година. И тук започват серията от граничещи с абсурд гафове, характерни въобще за не особено склонните към организация и дисциплина италианци.

Ето първия. Италианските сили в Либия въобще не са уведомени за решението на Мусолини.

Генерал-губернаторът на Либия, маршал Итало Балбоq и неговите подчинени научават за започването на войната... от английското радио! А междувременно британските челни патрули вече атакуват неговите предни позиции, водейки първите пленници. Фортовете Мадалена и Капуцо са превзети от британските части почти без съпротива.

Бенито Мусолини кара маршал Итало Балбо да започне широкомащабна офанзива срещу британците в Египет, като целта, разбира се, е Суецкият канал. Маршалът отказва и тръгва на 28 юни със самолет за Рим, за да се изясни с Мусолини. Само че самолетът на Балбо е свален над Тобрук от собствените му артилеристи. Ето на това се вика "приятелски огън"...

Командването е поето от неговия заместник Родолфо Грациани. Грациани е командир на италианската 10-та армия на изток, в Киренайка, Либия, както и на пета армия, разположена на запад в Триполитания. След като Франция е капитулирала и от към Тунис вече няма заплаха, пета армия се присъединява към десета армия, за да се осигури смазващо преимущество.

А то наистина е такова. Британските сили в Египет, командвани от генерал Ричард О' Конър, са едва 31 000 войници, разполагащи със 120 оръдия, 275 танка и 60 БТР-а. От другата страна Родолфо Грациани има 150,000 войници, 1600 оръдия, 600 танка, 542 самолета. Наистина, английските танкове "Круизър" и "Матилда" са по-мощни от италинските "Фиати". Но все пак количеството е качество.

Така на 13 септември 1940 г. италианските части навлизат в Египет. Отначало всичко върви добре и те напредват почти 100 км за три дни. Настъплението им спира при град Сиди Барани на 16 септември. Те се окопават, укрепват позициите си и започват да чакат подкрепления и припаси.

Англичаните използват това, за да подготвят своя удар. На 7 декември тяхната авиация нанася удар по италианските летища, унищожавайки 39 самолета. А на 8 декември 1940 г. съюзническите части - австралийци и индийци, пробиват защитната линия на юг от Сиди Барани. С това запова катастрофата на италианста армия.

Сутринта на 11 декември генерал О'Конър вече се чувства победител. За три дни са пленени 20 000 италианци, унищожени са 180 оръдия и 60 танка. Всичко това на цената на 600 убити, ранени и изчезнали.

Отстъпващите италиански части са обстрелвани от британския флот и единствено благодарение на артилерията успяват да държат на разстояние напредващите съюзнически части. На 14 декември италианците се изтеглят към Бардия и Тобрук. Там е изградена мощна отбранителна линия. Противотанков ров опасва града, а зад него са разположени две защитни линии от бункери - всеки с едно или две противотанкови оръдия и до четири картечници.
На 3 януари 1941 г. британските сили атакуват Бардия. Всичко свършва за три дни.

Пленени са около 38 300 войници, 26 брегови, 7 средни, 216 полеви, 26 тежки противовъздушни, 41 полеви и 146 противотанкови оръдия, 12 средни танка, 115 БТР-а и 708 превозни средства.

И на 7 януари съюзниците са пред Тобрук. Той е укрепен по същия начин както Бардия, но това не му помага.
След като си набавят нужните боеприпаси, на 21 януари британците започват атаката на града.

И тя свършва само за едно денонощие. Пленени са 208 полеви и средни оръдия, 23 средни танка и над 200 камиона и 25 000 войници. А загубите отново са минимални: ранени са 306 австралийци, а едва 49 са убити.

Боевете се водят вече на либийска територия. Превзета е Дерна и се разработва план за превземането на Бенгази. Тук италианците оказват по-сериозна съпротива, но в крайна смета са разбити. Така италианската 10-та армия престава да съществува.

Крайният резултат на операцията е следният: британските сили напредват 800 км, унищожават около 400 танка и 1292 артилерийски оръдия и пленяват 115 000 войници. За сравнение - загубите им възлизат на 494 убити и 1225 ранени. А загиналите италианци са "само" 3000. Което обяснява до голяма степен успеха на съюзниците - италианците просто не искат да се бият и умират за Мусолини...

Антъни Идън, който тогава е имперски представител в Кайро, изпраща телеграма до Чърчил: "Ако ми позволите да перифразирам вашата прословута фраза, никога толкова малко хора не са вземали в плен толкова много!" Офицер от Колдстриймския полк пък направо издевателства в дневника си: "Пленихме около 20 акра офицери и 100 акра войници."
Изпадналият в паника Мусолини иска спешна помощ от Хитлер. И през февруари 1941 г. на пристанището на Триполи са разтоварени първите танкове на Ромел. С което войната в Северна Африка добива друг характер.

О'Конър и Грациани - рамо до рамо през Първата

Любопитно се пресичат съдбите на двамата командващи - Ричард О' Конър и Родолфо Грациани. През Първата световна война Англия и Италия са съюзници. И когато през 1917 г. италианската армия - за кой ли път в историята! - е изправена пред катастрофа, на нейна помощ пристигат френски и британски сили. Сред които и батальон, командван от подполковник О'Конър. Който се отличава в битката при Пияве и получава италианския сребърен Медал на честта. А някъде наблизо се сражава и полковник Родолфо Грациани.

През 1941 г. започва германо-италианското контранастъпление в Либия и Египет. Благодарение, разбира се, на танкистите на Ромел, Грациани се реваншира и дори взема в плен О'Конър. Който след две години плен успява да избяга и отново поема командването на различни военни части. Получава рицарско звание, а след войната заема висши административни длъжности. Умира през 1981 г. на библейските 92 години.

Родолфо Грациани пък е единственият от италианските маршали, останал верен на Мусолини. Назначен за министър на отбраната на Република Сало и командващ смесената италианско-германска група армии "Лигурия", която продължава да се сражава срещу съюзниците до края на войната. Прекарва 5 години в плен, докато през 1950 г. е осъден като военнопрестъпник на 19 години затвор, но само след няколко месеца е освободен. Умира през 1955 г.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай