21:05 ч.

18.10.17

6 мин.

0

2

0

Българка е почитана като героиня в Северна Корея

от Мая Бонева |

Българка е почитана като героиня в Северна Корея

Летището на Пхенян е тихо, в тревните площи между пистите са подредени смешни разноцветни плашила, които да гонят птиците. Само преди месец бях там, усетих нененарушимо спокойствие, като в музей. Кой да предполага, че само седмица след като си тръгнахме, в КНДР са направили поредния опит с ракета от подвижна платформа. Слизайки от самолета си знаех, че контролът ще бъде подробен, досаден, дълъг, но пък вече бяхме кацнали, стотици, поканени чужденци. Нищо по-различно от всяко друго летище с една малка разлика. Подозрителност на ново, непознато или по-добре да кажа на отдавна загърбено ниво. Правя тази важна уговорка, защото нататък пак ще стане дума за подозрението, взаимното недоверие, пословичното приятелство и добронамереност. Това са емоциите, с които бяха заредени десетте ни дни в Северна Корея.


Но първо за повода.


На всеки пет години корейската държава организира Фестивал на солидарността, като всеки път има конкретна годишнина около която са обединени проявите. Тази година фестивалът беше във възхвала на личностите от Пектусан, кръгли годишнини на Ким Ир Сен, Ким Чен Ир и на майка му Ким Чен Сук. Затова и фокусът на пребиваването ни бе емоционална среща с планината Пекту. Мога да ви уверя, че корейци, японци, китайци, боготворят планината, вярват в чудотворната й сила. В корейската част на планината се намира най-високият й връх 2744 метра. На него има огромен кратер, в чийто скут е полегнало величественото Лунно езеро.
Сега, близо месец откакто съм се върнала от Северна Корея, знам, че


има задължителни неща, които виждат посетителите


Неща, които осмислят гордостта и самочувствието на корейците. Едно от тях е музеят на приятелството. В недрата на планината, около час и половина извън Пхенян, има стилизирана сграда в азиатски стил. Вътре в монолитни и добре пазени коридори и зали са подредени подаръците, грамотите и дипломите, които през годините Ким Ир Сен и Ким Чен Ир са получавали от сродни партии и лидери. В сектора Европа има витрина, в която са намерили място кахлени филджани и бърдучета в национален стил. Там е и подаръкът от Майка Василка, чиния с изписана любовта й към корейския народ. Тя е наша сънародничка, която в Корея е легенда. Непосредствено след войната на полуострова много деца сираци са били изпратени и в България. Тук са се възстановявали от загубата, учили са и са живяли сред българчета, не само в София. Например има една група от Троян, хора, които вече 64 години помнят имената на корейчетата и с вълнение разказват как взаимно са се учили на навици и традиции, играли са заедно, живяли са под един покрив.


Майка Василка за корейците е герой. Тя е помагала, борила се е с бюрокрацията и стереотипите у нас. Майка Василка, която си отиде преди година на 92 г., е влагала енергия и ентусиазъм, за да бъде полезна. А корейците знаят как да бъдат признателни. Тя е носител на най-високото държавно отличие, с което могат да бъдат награждавани чужденци в Корея, а и аз самата съм била свидетел как посланици са я посещавали, за да засвидетелстват уважението си към нея.


Продължавам за първия ден в Корея. След музея при мен се приближи един от тримата отговарящи за нашата малка групичка, който любезно ме попита дали бих дала интервю за основната им телевизия. Трябва да подчертая, че тв екипи ни съпровождаха навсякъде. Този факт замайва хората, прави ги някак важни. Та журналистът ме попита какво е впечатлението ми от музея. Вторият въпрос бе


защо ние в България пишем само лоши неща за КНДР


Нещо подскочи у мен, но нали познавах остротата, с която се задават въпроси, казах, това, в което съм убедена: когато не достига информация, хората тиражират оскъдното. Аз, да не остана по-назад, поисках да задам въпрос.


Моят въпрос беше на кое място в желанието на Пхенян да бъдат признати за ядрена държава стои отговорността и предвидимостта на тестовете им. Но вместо да чуя онова, че са готови да се контролират и да се отворят за световен мониторинг, аз чух, че за сегашното положение са виновни американците, че те ги провокират и те са отговорни за напрежението. Ето така завърши взаимното интервю, но казват, че вечерта са ме видели по телевизията. През втория ден бяхме на събрание за солидарността с корейския народ. Това е същинската част от мероприятието. Зала подобна по архитектура, но два пъти по-голяма от НДК, претъпкана до последния стол, с два цитата по дължината на балконите от Ким Ир Сен и Ким Чен И. На трибуната - президиум за важните членове на международния комитет за солидарност.


Всеки над 45 години у нас ще си представи как мина събранието. Аплодисменти, благодарности, съпричастност за политическия избор на КНДР и отново възхвала за лидерите, благодарение на които съществува този ред. Бях отвикнала от толкова ред, наистина. Ред имаше дори и когато всичките над 120 ръководители на делегации от различни държави на петте континента започнаха да излизат пред президиума с подаръците. Ритуал, който също внушаваше нещо средновековно, нещо подвластно на едни хански времена, поне в моето съзнание.


Тук няма да изпадам в повече подробности, ще спомена посещението на мавзолея на двамата лидери Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, наречен Двореца на слънцето. За обикновените корейци това е страхотна чест, признание за усилията им да са отличници в университета, като доброволци и работници. Самата сграда е видимо на два етажа, но те са вътрешно на по още два. Отделните зали са свързани със скоростни ленти като на летищата, с вътрешни ескалатори и асансьори. Отвътре двамата мавзолея целите са в черен мрамор и странна светлина, която извира отвсякъде, така измислена, че най-светло да е на главите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ун. Редът изисква да спреш от трите страни на ковчезите, да се поклониш и без никакво застояване и заглеждане встрани да излезеш.


В мавзолеите, както в музея не беше разрешено да се снима, защо не знам. Не се пита, защото никой няма да отговори. Не беше разрешено да се снима и на още едно място – в новия музей на победата. Така се нарича една внушителна панорама на Корейската война, в която умело са използвани всякакви мултимедийни новости – звукови, светлинни ефекти, въртяща се зала. В този музей е пресъздадена версията на историята преди тогавашният президент на Русия Борис Елцин официално да връчи на Южна Корея съветските архиви от 1950-53 г. в знак на дипломатическо помиряване. Така че, там има снимки, от които е видно как Ким Ир Сен подписва Декларация за несъгласие. Така е наречен документът, с който се установява примирието на Корейския полустров. В този музей добиваш представа какво са тунелите -цели улици. Снимки пък показват как градове като Сеул и Пхенян са изравнени със земята. Тук-там стърчат също силно повредени постройки в японски колониален стил. Сега няма и следа от тях, нито в Северна, нито в Южна Корея.


Споменавам този факт, защото на фона на цялото злостно и непреклонно противопоставяне между двете части от една държава, има едно нещо, по което са единни, освен тогавашната разруха и то е общото очакване Япония да се извини за поруганото достойнство на хилядите млади и красиви корейски жени по време на Втората световна война.


С други думи двете Кореи имат допирни точки. Могат да преодолеят враждебността и да погледнат в една посока. Не е невъзможно. И накрая, да кажа своето мнение за тревогата, наречена Северна Корея. Винаги, когато се заговорехме с нашите съпътстващи ни корейци, те не премълчаваха факта, че страната им е в тежко положение. Те добре знаят, че са в изолация. Те прекрасно разбират, че ограниченията на политическия живот ги е вкарал в тяхна матрица. Но те виждат промяната, колкото и да е дебела завесата. Те имат смартфони, макар и с техен си интернет. Там навсякъде се борави виртуозно с китайски йоани, с евра или долари. Там имат вкус към танците, които ние играем, чували са и музика, която ние обичаме. Значи какво, или трябва да изчакаме времето само да изглади различията, или трябва да се съобразим и с тях. Най-важното е невидимото, то се усеща във въздуха; имаше само добре облечени цивилни, но всички са военни и както каза един от водачите ни на въпрос на млад чужденец, „А къде са базите?" „Везде." беше отговорът. Корейският народ трябва да оцелее, но без да повтаря съдбата на жените за удоволствия по време на Втората световна война. Това е отговорност и на двете Кореи да имат куража да запазят всичко, което са създали и да осигурят щастливо бъдеще на децата си. Все още от двете страни на 38-я паралел има братовчеди, които дълбоко в душите си милеят едни за други. Сигурна съм.


Информационна Агенция standartnews.com по никакъв начин не влияе на коментарите под статиите и на гласуването за тях и трие коментари само и единствено в случаите, в които не са написани на кирилица или в които сме получили оплаквания от читатели за неуместни коментари.

Потребител · 17:19 · 23.10.2017
Аз лично харесвам статията...Северна Корея ще поддържа това стаукво докато може да всява страх от дрънкане на оръжие....нейното положение зависи само от Китай и т ще си го ползват като коз срещу Япония и САЩ..лесно е да се разбере тази схема
Потребител · 16:01 · 22.10.2017
Журналистката сигорно е придружавала отговорни другари от БКП ...извинете БСП,на приятелско посещение в братска Северна Корея
Условия за писане на коментари
Напиши коментар Напиши Facebook коментар Кирилизирай



Новините навсякъде с вас


По всяко време, където и да се намирате, не пропускайте новините и събитията, които Ви интересуват. Изтеглете удобните и лесни за използване мобилни апликации за iPhone и iPad на Стандарт.


Standartnews for iPhone Standartnews for iPad
www.standartnews.com © всички права запазени За нас Контакти Условия за ползване Редакция Интернет реклама Реклама във в-к Стандарт Абонамент