Защо протестирате, не виждате ли че спирате европейската перспектива на България? Думите са на премиера Иван Костов, изречени през 2000-та година. Поводът бе митинг в Поморие, който събра стотици хора заради някаква законодателна глупост. Днес, 17 години по-късно, премиерът Борисов зададе същия въпрос на участниците във всекидневните протести, които от неделя не спират в повече от 20 града.
Гневът на бунтарите в крайморското градче не свали от власт тогавашния премиер. Но той се раздели с поста година по-късно заради поредната ни илюзия - царя спасител, който обеща да ни направи богати за 800 дни.
Липсата на нов месия днес отлага смяната на караула във властта дори при ескалиране на протестите. Но ситуацията може да се рязко промени, ако хората припознаят новата мантра - президентска република, за връщане към нормалността.
Дали поуките от управлението на Костов може да подскажат политическо бъдеще на Борисов?
Исторически Факт е, че дори дни преди юнските избори Командира не вярваше, че може да ги изгуби. За 4 години управление, той изправи на крака рухналата икономика след зимата на Жан Виденов, когато 17 банки затвориха, инфлацията достигна трицифрени стойности, а пенсиите паднаха под 10 долара. Валутният борд успокои пазарите, приватизацията напълни бюджета, а икономическият ръст трайно се повиши. Администрацията се превърна в институция с високи заплати, защитена от закон. Инвеститорите се наредиха на опашка. България се появи на европейската сцена със заявка за приемане в ЕС и НАТО. Върнахме заемите на МВФ и Световната банка. Станахме любимци на Джордж Сорос. Народът смени цигарите от "Мелник" на "Ротманс". Заплатите за първи път след промените се вдигнаха чувствително.
Познато ли ви звучи?
17 години по-късно, след управлението на Орешарски и фалита на КТБ, нещата изглеждат така: Траен икономически ръст, по-голям от този в ЕС, близо 3 милиарда бюджетен излишък, стопяване на външния дълг до третия най-нисък в ЕС, 10 пъти по-голяма икономика от тази в началото на прехода, под 4 процента безработица. Повсеместно вдигане на заплати в бюджетния сектор. България се превърна във фактор на европейската сцена, със срещи ЕС-Турция, ЕС-Китай и стана мотор на Балканската политика. Разлюбихме Сорос, но останахме верен съюзник на Америка и НАТО.
Днес Борисов се пази от Костов. И за добро, и за лошо. Сигурно има защо, особено след белите, които хората на командира направиха през втория му мандат. И сега продължават, обидени, че са изпаднали зад борда.
Всъщност, Костов остана единственият управник, обидил се на народа си. Затова и никога няма да може да застане отново пред него. Това е първата поука за Борисов. Със сигурност, той не се чувства комфортно когато увеличава заплати, а пред прозорците му протестират. Още по-малко, когато му викат "мърша" и го обвиняват за медиен цензор. Но даде ли воля на гнева си, ще се провали. При това сгромолясването ще е по-страшно от това на Костов, защото Командира винаги е бил там някъде - високо и далече, в бункера му на Раковски 134 не се влизаше, името му не се произнасяше. Докато Борисов все още е Баце, когото бабите на село черпят с баница и прегръщат.
Властта е изкуство. Хем да разширяваш периферията, хем да браниш ядрото. Костов се помисли за недосегаем, който безнаказано може да дава и да взима. Затова Не забеляза кога превърна във врагове и най-близките си - изборният спец Бакърджиев и дясната си ръка- Бонев. Борисов винаги е бил различен. Той не дава, а наказва още преди да е доказана вината.
В сряда за пореден път размаха пръст на своите и заяви, че за тези, които искат да се цепят -"няма живот извън групата". Но ако е решил да разчисти оборите в най-застоялата се във властта партия, ще трябва да се подготви за война. Защото герберите вече роптаят срещу присъдите на Борисов и ясно показват, че са готови да отмъщават. Защото имат какво да губят.
И тогава, и сега протестите изглеждат алогични - хем държавата е добре, хем хората - недоволни. Но днес се откроява нещо, което през 2001 година беше само в зародиш. На улицата не са пенсионерите, а младите. Не са нямащите - а имащите. Не са тези които, казват: не мога повече. А тези, които смело заявяват: не искам повече.
Те не искат живот, в който водещи са щуробаджанащината, клиентелата във властта, чиновническата армия, превърната в електорат. Не искат бича на целия преход - социалното неравенство и липсата на справедливост.
През 2001 година Костов подцени обществената енергия, която видя надежда в царя. И вместо да го остави да реализира мечтата си - да се кандидатира за президент и да спечели, се полакоми за цялата власт. Така принуди царя да играе в неговата писта и да го прегази.
Ще подцени ли днес Борисов надеждата на улицата, че смяната на системата чрез президентска република е панацея за болното ни общество. Или ще намери сили да загърби егото си и пръв да подаде ръка на президента. В политиката печели този, който води играта.
Още анализи по горещи теми - търсете в петъчния "Стандарт", който вече е на вестникарските сергии!
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
