Новият стокхолмски синдром на Европа

Старият континент опасно започна да свиква с терора и страха

Новият стокхолмски синдром на Европа | StandartNews.com

В сряда вечерта, на връщане от Брюксел, пътниците бяха посрещнати на летище "София" от новината, че са се разминали на часове с поредния терор в "сърцето на Европа". Че отново са проехтяли познатите викове "Аллах Акбар" и че отново е направен опит за взривяване на хора. Добрата новина? Джихадистът е бил застрелян, преди да успее с "програмата максимум".

Така че в Брюксел военните с автомати на публични места и посред бял ден скоро няма да изчезнат. Те са постоянна гледка след миналогодишните атентати, при които загинаха 34 души. И местните, и гостите на столицата, вече свикнаха с тях. И не само с тях, а и със самия терор в градска среда. И не само в Брюксел. Истината е, че европейците започнаха да привикват с атентатите и смъртта,

макар и да се чувстват негови заложници

Абсурдна ситуация - като онази на заложниците в онази банка през 70-те години в Стокхолм, откъдето идва и името на „стокхолмския синдром". Напоследък почти всяка седмица ни застига новината, че някъде в Европа е извършен поредният терористичен акт. Париж, Манчестър, Лондон, Брюксел, Истанбул - солидна част от европейските мегаполиси бяха "ранени". Сценарият започна мъчително да се повтаря - първо шок, траур и извънредно положение, след това връщане към делничния ритъм на живот. Междувременно - политически изявления за солидарност с ударената държава, символични сгради в Европа се осветяват в цветовете на въпросната страна, Фейсбук се пълни с „Je suis....", а държавните лидери се кълнат, че Европа няма да отстъпи пред терористите.

Големият въпрос обаче е дали Старият континент не се остави да падне в капана на примирението, и дали не започва да приема ненормалното за нормално. Дали вече не започнахме да се чувстваме обречени

да живеем с мисълта за неизбежността на терора

Подобно на дългомесечното усещане преди падането на Константинопол през 1453 г., когато отдавна се е знаело, че Вторият Рим ще падне, чакало се е само кога ще стане.

Вероятно мнозина вече приемат терора като смъртоносна болест, с която не можем да се преборим и срещу която прилагаме само средства за временно облекчаване на причинените страдания. Засилените мерки за сигурност са част от тези средства, но е факт, че те не успяват да предотвратят нови атентати. Очевидно европейските страни има още много какво да правят за гарантирането на сигурността, както и за обмена на разузнавателна информация помежду си. Защото част от терористите от последните 2 години, незагинали на мястото на атентата, безпрепятствено преминаваха от една държава в друга в продължение на дни. За други предварително е имало информация за връзки с радикализирани ислямисти, както и за престъпно минало, която обаче не е била обстойна анализирана. Да не говорим за постоянно повтаряната мантра, че злото трябва да бъде премахнато от корен, т.е. че трябва да се решат конфликтите в Сирия и Ирак, защото от там се изнася джихадизъм.

Как обаче да бъдат спрени онези „самотни вълци", радикализирали се самосиндикално, които взривяват градове в Западна Европа, в която са родени и израснали? Очевидно е нужно нещо повече от запалени свещи в памет на невинните жертви и политически изявления, че ще останем твърди пред терористите, които се опитват да унищожат ценностите на обществата ни. В тези общества страхът от терора съществува, въпреки емоционалните обещания, че няма да го оставим да ни победи и ще продължим да живеем по стария начин.

Това става все по-невъзможно, дори и да не искаме да си го признаем. Страхът е тук, просто започнахме да свикваме с него. А това е опасно, защото изкривява представите ни за добро и зло, за това кое е нормално и кое не.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай