Една реклама на ЕВРОФУТБОЛ неизменно ме натъжава - винаги когато попадна на нея.

Тя представя кадър от футболния мач с Франция, когато Емил Костадинов вкара невъзможния си гол и ние се провряхме на световното първенство в САЩ.

Чуваме екзалтираните викове на Петър Василев, тъй наречения Петел: "Господ е българин!!! Господ е българин!!!"

Но само внимателният слух ще долови, преди неговите крясъци, един тих глас, който едвам прошепва: "Господ е българин" - този глас изговаря с някакво удивление тези думи, понеже Господ нито е българин, нито пък е прилично да казваш подобно нещо, дори да си последният развеян нашенец.

Този едва долавян глас принадлежи на Николай Колев - Мичмана, един забележителен спортен журналист от нашето поколение, голям майстор в занаята си, надарен и с рядко остроумие.

Но както винаги се случва, прозрението се покрива от крясъците, то угасва под тях, виковете вземат връх - и те оцеляват в крайна сметка.

Въпросният Петел, след едно първоначално колебание, се отказа в по-късните години от авторството на онази знаменита фраза - знаменита по-скоро със своето богохулство, но както и да е. Тъй че спор за авторството вече няма, обаче сега въпросната реклама отново и отново налага поредната забрана-забрава над Мичмана.

Хората от ЕВРОФУТБОЛ, разбира се, нямат никаква вина - така е оцеляла тази фонограма, така оцеляват думите през годините - изграчените на висок глас имат далеч по-голям шанс от ония, които са изговорени трудно, с колебание - така както трябва да се отнасяме поначало с думите, с езика. А не както го малтретираме днес, като го подритваме с крак, сякаш е някакво улично псе, подгизнало под дъжда. Иначе е хубав екземпляр - за езика става дума, имали сме го тогава, когато германците са говорели на латински със своите коне, нали, пък ние с нашите Кирил и Методий сме правили чудеса? Всички знаете дивотиите, изречени от Димитров на Лайпцигския процес. Но тъй или иначе ние си подритваме псето и толкова.

С тази малка и поне за мен тъжна история искам да кажа, че по телевизията крясъците винаги имат по голям шанс, те оцеляват по-лесно, отколкото умното слово. Това е нейната прокоба, в това вече съм сигурен, макар да съм се срещал и разговарял с някои от най-светлите умове на Времето. И техните гласове оцеляват, обаче далеч по-трудно. Кикотът взема връх. Тогава как ще дочуете, примерно, шепота на Леда Тасева от "Харолд и Мод" (знаменитата постановка на Хачо Бояджиев) и кой ще го пази и надзирава този шепот, когато грубата селяния винаги е в повече. Любонейковци добре напипаха дамара на това словесно пуйчене и човек не може да ги вини, за това им плащат в края на краищата.

Същото е и в политическия Биг Брадър - нищо по-различно нямаше и през изминалата година - крясъци, крясъци, крясъци до небето, които също искат да ни убедят, че Господ е българин, и ако случайно не е - ние сме в състояние да го принудим да стане. С машинарията на "Сименс" веднага ще му приготвим една нова лична карта - графата за националност никак няма да ни затрудни, единственото суетене ще бъде около местожителството - "Дондуков" или Банкя, но това са дреболии.

И тези крясъци долитат главно от казана, където ври политическото плиткоумие, което вече сякаш е неизкоренимо. Изисканото политическо слово отдавна е погребано, ако изобщо е съществувало.

В ранните години след Преврата на 10 ноември 1989 година все още имаше хора, които можеха да грабнат вниманието на публиката със словото си, Петър Дертлиев бе един от тях - той беше доста възторжен, обаче това придаваше допълнителна тежест на думите му, беше красив оратор. Край него, пак от опозицията, имаше и мнозина, които боравеха с езика като каменотрошачи - земеделецът Милан Дренчев бе един от тях.

Комунистите се бяха свили в ъглите, съвсем преднамерено, както се оказа по-късно - замалко изтикаха напред, например, Йордан Радичков, но той се запомни единствено със словото, с което си подаде оставката от парламента. Голям майстор на езика, обаче не можеше да им свърши работа, понеже трябваше да брани безнадеждни каузи.

Писателите не бяха нужни, това бе първият знак, че и словото не е нужно, адвокатите взеха връх, а адвокатското говорене е - е, вие знаете какво е то - тлъста саварина, обилно полята със сироп и сметана. После постепенно взе връх грубо прагматичното слово, иначе казано - политическата бакалщина, а тя може да бъде изразявана най-добре с крясъци.

На никой вече не му е нужно красивото слово, игрите на езика отдавна са забравени и дори забранени, политическото простолюдие няма нужда от тях, две плюс две е равно на четири и толкова. Макар че в истинската политика почти никога не е толкова.

Политиците направо убиха езика. Поначало доминиращите фигури винаги са имали специално отношение към него. Езикът на Филип Димитров беше неясен като призрак, какъвто всъщност беше и самият той. Беров говореше семпло и неуверено, като човек, който знае, че случайно е попаднал на сцената. Виденов беше ясен, но и пределно сух и скучен. Костов винаги е искал да минава за мълчаливец, макар че практически доста често сервира отровните си блюда - но тъй или иначе неговият език не блести с нищо особено, това е езикът на един математик. Симеон вече говореше порядъчно невнятно, когато през 2001 година взе властта. Станишев сякаш мисли на руски, сетне си го превежда на английски и накрая го изрича на някакъв български, постен и безличен като съветска гимнастьорка. Дори когато е прав, езикът му е толкова неемоционален, че сякаш сам не вярва в това, което изговаря.

А Бойко нахлу с подковани ботуши в хаоса на политическото говорене и сега е абсолютният властелин там, това е факт, независимо дали ви харесва или не. При него разстоянието между главата и езика е най-късо. Той не е подвластен на никакви скрупули. Сега, например, станишевци се ослушват, докато върви безпрецедентната с безпринципността си кампания срещу Църквата. Това донейде е неизбежно, след като техните бащи никога не са я обичали - но и никога не са я поругавали, както се готвят да сторят днес. А Бойко просто каза, докато от медиите продължават да се лигавят с някакви владишки автомобили: "Не мога да му се бъркам на Началника". Не е съвсем ясно кой е този Началник - патриарх Максим или самият Господ (който е българин), но изреченото издава честно отношение към Църквата, то е един знак към медиите, обаче техните уши са заглъхнали от крясъците - тия на политиците, а и собствените им, разбира се.

Трудно е да се каже кой кого зарази и поболя неизличимо с плиткоумното говорене - политиците телевизиите или обратното. Размишлявал съм доста над това и не съм съвсем сигурен, но все пак ми се струва, че политиците опорочиха и езика на медиите.

Кресливото, плиткоумно говорене по правило произтича от също тъй плиткоумни акции - като билбордовете, които "уволняваха Бойко", сякаш размерите им можеха да компенсират тяхната глуповатост и безнадеждност. И наивни като онзи, който ги беше поръчал и който вече отдавна отново целуна лявата пантофка на Бойко и го прави всеки ден, и всеки ден. Никаква изобретателност не беше проявена и в тази креслива акция, наистина.

Сега си казвам, че ако на тия билбордове беше сложена снимка на фамозната министърка на здравеопазването проф. Борисова, която бе открита за високата си мисия на една бензиностанция, ефектът щеше да бъде далеч по-силен. Надписът, разбира се, трябваше да бъде същият: "Аз ще излекувам Бойко!"

Да я поменем с добро жената - сещам се как при едно участие в "Панорама" тя наричаше клетия Бойко Василев "Г-н Борисов" и това беше една сочна метафора на случващото се.

Политическият Биг Брадър отдавна има онази достоверност, с която може да се похвали и другият, тоест - никаква. Всичко е несръчен римейк, признаците на изчерпване са очевидни, скуката се е настанила трайно, само дето за разлика от оригинала този спектакъл няма как да го свалиш от репертоара на живота. Номера от селските вечеринки, когато най-остроумното действие е да препънеш калташки някой изотзад. Повторяемост на сюжетите - спомнете си откраднатата кола на Янето, макар че от този фарс нищо не излезе, поне не и пред публиката. Алексей Петров надяна маската на Бойко пред журналист от "Монд" и по този начин се саморазобличи през най-съкровените си фантазии, беше доста срамно - то е все едно при рутинен преглед на летището да намерят вибратор в чантата на фолк звезда. Някакви плъхове, бивши служители от ГДБОП, разнасяха нагоре-надолу флашки и играеха ролята на непотърсени герои, и пр. Всичко това неизбежно изхабява и политическия език, протрива го до червено и пр.

Дори президентът Първанов изтърва озадачаващата реплика: "Вие ли захранвате жълтите вестници"? - вече не си спомням по какъв повод я изрече, но по този начин косвено призна, че чете булевардната преса и дори й обръща сериозно внимание. Много показателна реплика за вече доминиращото положение на тази преса. Или за слабостта на президента.

Ако някой изчисли времето, през което телевизиите са се заплесвали по ненужното, всички ще бъдем смаяни. Ненужното преобладаваше и ще преобладава - и това е така, защото телевизиите вече са свикнали да стъпват на пръсти тъкмо там, където е нужно ясно да изразят позицията си. А пък надяват кубинките на най-неподходящите места - когато си имат работа със слабите и незащитените. Безпардонни с беззащитните, покорни със силните. Точно там, където трябва да са пределно внимателни, погледът им е разсеян. Незначителното обаче направо ги въодушевява.

Все пак показаха хората от Катуница, които написаха плаката на годината: "Бог да пази България! Държавата на колене пред един неграмотен циганин!"

Друг е въпросът дали успяха да го разчетат както трябва.

А един сюжет от Биг Брадър беше особено показателен. Кметът на село Крум, който се провали на изборите, махна детската площадка, която бил направил със собствени средства. Този дребен епизод ни дава отлична представа за българската политика. В нея гледат на хората като на инфантилни същества, които можеш да залъгваш по всевъзможен начин, подхвърляш им нещичко, но сетне можеш да си го вземеш обратно, и пр. А като цяло ушите на репортерите невинаги бяха добре почистени и често пропускаха освен многото неистини и един грозен език. Веднъж някакъв анкетиран рече: "В мен се изпитва гордост". Но репортерката го изслуша спокойно и не го поправи. А уж и двамата са българи.

Е, да, вече е ставало дума, че след 1989 година бяха сложени изкуствените ченета в устата на публичното говорене и днес всеки идиот можеше да каже каквото си иска.

ГОВНОРене.