Веднъж намекнах, че заглавието "Факторът Кошлуков" ми се вижда леко неприлично - макар че в телевизионния въртоп приличието е нещо отдавна забравено. Днес в телевизията хората полудяват почти светкавично, всяко глухарче се има за нещо различно от това, което е. При това професионалната смъртност е изключително висока - някои водещи са умрели, преди още да се родят. И въпреки това всеки упорито рие в калта, дано да открие там собствения си мит.
Достатъчно е някой да се види един-два пъти на екрана, за да се сметне вече за "звезда", някои навлеци дори имат смелостта да се самонаричат "легенди". За близо 40 години в този занаят аз обаче не познавам дори 5 души, които могат да бъдат наричани така. Но работилницата за "звезди" и "звездички" не спира да работи - и оттам постоянно излизат някакви кукли, леко дефектни още при сглобяването им. Много ми приличат на говорещата кукла, която преди много години донесох на дъщеричката си от чужбина - красива, мига ситно-ситно и глупаво, а отгоре на всичко издава и звуци, които идват от една миниатюрна плоча във вътрешностите й. Типичната днешна телевизионна "звезда" - през едно отверстие отзад й поставяш плочата, за да си сигурен какво ще дрънка, врещи нещо няколко месеца, и идва ред на следващата. 
Онези, които се задържат за по-дълго, са друга тема, нямам нерви и за тях сега, преди Рождество Христово. Обаче и едните, и другите минават за "фактори", пфу.
Кошлуков, разбира се, е нещо съвършено различно - макар че неприличието и правилата, които налагат въпросните "фактори", могат да го повредят и него, ако не е крайно предпазлив.
Най-напред той е човек с биография - истинска, не съчинена. В неговия случай тя започва да се оформя тогава, когато повечето от останалите днешни първенци на публичността от неговата генерация все още са чели "Овчарчето Калитко" и останалите локуми на комунистическото възпитание. Повечето от тях и досега са си останали с тия сладости. 
И аз съм патил от тази проклета фамилия Кошлукови. Щях да пътувам за първата емисия на "Всяка неделя" от Москва, имах куп грижи - да пробиеш недоверието на съветската бюрокрация, не беше приятно занимание, най-после обаче тръгвахме, дори бях записал по изключение госта в "Събеседник по желание".
И тогава ме извикаха в Председателството на телевизията. Още като видях как гледаха настрани, разбрах, че пак сме се наврели някъде, където не ни е мястото. Бях нетърпелив, а и ония бяха умни хора, които също презираха условностите на партийната нормативност, затова бързо се разбрахме.
Те: "Ти с какъв акъл си поканил Лиляна Кошлукова, а отгоре на всичко я обявяваш и в "Събеседник по желание"?"
Аз: "Че какво й е на жената?"
Те: "Да де, обаче другарите от Пазарджишко са озверели, навили са и ония от ЦК."  
Аз: "Другарите от Пазарджишко не ходят ли на оперета, Кошлукова е една от двете големи прими там?"
Те: "Обаче от тази фамилия били трепали партизани в оня край."
Аз: "И Лиляна ли? Тя ми се вижда млада за тая работа."
Те: "Не се прави на гламав, сваляй разговора."
Те - аз, те - аз, и накрая намерихме решението: спряхме да обявяваме интервюто и го излъчихме в друга рубрика - "Среща с..."
А аз заминах за Москва, където - вече бях сигурен в това - "человекът" дишал още по-волно, както се беше пошегувал поетът, не се сещам сега кой точно беше.
Това бяха забавленията на късния соц, нищо особено, приемах ги дори като някаква гимнастика на ума.
А 6 години по-късно се появи самият Емил - веднага след 10 ноември 1989 година - и остави блестящи впечатления в един външно приличен, но иначе много напрегнат телевизионен сблъсък във "Всяка неделя" с партийния дисидент проф. Попов.
По онова време, поне в началото, Емил беше много въздържан - вече беше лежал в затвора, и излъчваше някакво уважение към историята (това е всъщност темата на днешната ми дописка).
По-късно и неговият глас леко изтъня, беше неизбежно в цялата олелия, която не знам защо упорито наричат "политика". Така или иначе, Емил е наясно с всичко, което се случва в нея, той знае и мръсното под ноктите на политиката.
Тъй че, ако му е удобно, Емил може да вижда предаването си като някакъв "фактор", но това е доста рисковано. И дали истинското познание, което той притежава, е достатъчно за битността му на телевизионен водещ, или не му пречи по някакъв начин?
Наистина, в неговото предаване никога няма да се случи онова, което видях по "Алфа" -телевизията на Волен: водещият, едно младо момче, на което ще му отива да носи някое знаме на "Атака", твърдеше, че кадрите с "танковата реплика" на президента Младенов от 1989 година са неизвестни. А те са неизвестни единствено за него - на почти всички останали са втръснали. Но по телевизията това се случва непрекъснато - всичко всеки път започва наново. 
Най-коварното неудобство за Емил се крие във факта, че той почти винаги е осведомен поне колкото госта си. И това постепенно може да атрофира може би най-важното качество на истинския водещ - любопитството. Емил знае предварително отговора на всеки свой въпрос и трябва да изиграе интерес към мрънкането на човека срещу себе си. Това обаче е лош, а и опасен театър. Тъкмо заради това говори често заедно с госта си, не го изчаква - особено ако онзи артикулира мудно. всичко това в крайна сметка се превръща в една неясна оферта за зрителя.
Ето ви пример от скорошния му разговор с Румен Овчаров. Емил пътьом пита за цената на газа и в отговора си Овчаров съобщава нещо важно - че преди две години е имало опасност изобщо да няма договор с руснаците.
"Как така?" - сепва се Емил, но любопитството му тлее едва 2 секунди, и минава към друг въпрос, а зрителят остава с пръст в устата.
Още по-зле става, когато трябва да разговаря вкупом с неколцина малокалибрени гости - те могат единствено да го отегчават, нищо повече. Тогава за един толкова информиран човек като него разговорът се превръща в очевидно бреме. Затова той го пришпорва в галоп и така в прахоляка отпада вникването в нюансите, няма как и да го има, понеже на Емил пак всичко му е ясно. А не върви да изхвърлиш досадниците от студиото си, след като си имал неблагоразумието да ги поканиш.
От един такъв разговор бе потърпевш и президентЪТ Първанов, чийто мандати коментираха - много наивно и още повече злобно, понеже, както е известно, на повечето от телевизионните бърборковци им е вграден специален чип, който им позволява да вадят нож само на умряло куче. Обаче никак не върви на човек с биографията на Емил да допуска пред очите си подобни кръвопускания, опитът му би трябвало да му подскаже, че политиката поне трябва да се обговаря честно - дори и когато не се практикува честно. 
С една дума всичко онова, което при повечето от останалите "фактори" минава за шик - включително и глупостта им, при Емил няма право на съществуване, а и не съществува. Обаче сега в предаването си той трябва да се прави на наивник с наивниците, на леко глуповат и несъобразителен с други, и пр. Проблемът му никак не е лесен - или трябва да взема преди всяко предаване хапчета, които да потискат временно центровете на паметта му, или направо да окачи една табела на входа на студиото си: "Наясно ли си колко ти е умът?" В повечето случаи ще трябва да си бъбри сам. Пак ще е по-добре.
В една от вставките на последното му предаване видяхме фрагмент от разговор, в който Бойко каза на друг "фактор", че ръцете му са "тънки като гуми на бегач", и "факторът" разцъфна от поредното си щастие. Това беше типичен пример за презрението, което мнозина изпитват към днешните водещи, а и изобщо към телевизионния занаят.
Вярно е, че Бойко отдавна се е превърнал в основния водещ на нашия телевизионен пазар - той се чувства уютно във всяко студио, докато разтрепераните водещи се гънат като спагети пред него, в състояние е да обсеби всеки разговор, независимо на каква тема. Понякога може с часове да наблюдава пръските на някой и само да се усмихва, друг път още в началото се нахвърля като каракачанска овчарка и прегризва гърлото на разтреперания водещ.  
На човек като Емил Бойко никога няма да каже каквото и да било за ръцете му, понеже през цялото време ще внимава какво ще изскочи от главата му - поне се надявам, че все още е така.
Хора като Кошлуков са нужни, за да свързват достоверно фактите от миналото и настоящето. Онзи ден американците се изтеглиха от Ирак - по телевизиите коментарите бяха, общо взето, обективни. За разлика от екзалтациите в началото, когато сякаш ние бяхме обявили войната, а пък американците просто клечаха край нас за групова снимка. Ако днес си спомните онези телевизионни излияния, сигурно ще се почувствате неудобно - за разлика от авторите им, които отдавна са ги забравили и изобщо не си спомнят "освободителните" си мисии от софийските студия.  
Изобщо късната обективност е нанесла много вреди, но от нея има и една полза - и тя е, че никой вече не вярва на възторжените палячовци. Аз пък си спомних за разговора си с Майкъл Бърг, бащата на обезглавения американски заложник (в телевизионен мост от Филаделфия) и отново изпитах непоносима тежест.
Пък Тафров - една от ранозрейките на проклетия преход - сподели нещо любопитно. Президентът Буш бил намекнал, че няма да видим НАТО, ако не си окървавим ръцете в Ирак. Кошлуков би могъл да направи услуга на журналистическите палета и да се сети за съветската агресия в Чехословакия и българското участие в нея, той спокойно може да свърже двете покушения срещу нашата независимост - можехме ли да откажем в онзи случай на тогавашния ни опекун, и пр. Но от Прага поне не ни върнаха 13 трупа на български момчета.
В една новинарска емисия показаха ухилената физиономия на американски войник - той приличаше по-скоро на щабен писар, но беше щастлив, че накрая се измъква от иракския ад. Навремето, когато руснаците се изтегляха от другия ад - афганистанския, бяха нагласили по-внушителен театър: генерал Громов тъжно крачеше последен по един мост. Разбира се, тогава никой не попита Громов, какво мисли за Осама бин Ладен, който по онова време беше най-важният съюзник на американците срещу съветските агресори.
А сега вече би трябвало да имаме сериозни опасения за арабската отмъстителност - защото тя се движи също толкова бавно, колкото и нашата обективност.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта
www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg,
който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".