Как функционира умът на българските политици - доколкото го имат, разбира се. Този тягостен въпрос постоянно се навира в очите ни.
Пред Карбовски (Нова телевизия) Янето, възторженият пумпал на нашата политика, каза, че Б.Б. е самородно явление.
Е, явление е наистина.
Освен това - пак според Янето - Б.Б. разбирал българската народопсихология и интуитивно вземал правилното решение по даден въпрос.
Е, добре, и това е вярно.
Бойко вероятно добре разбира и психологията на пумпалите, поради което - поне засега - не им отделя прекалено внимание. Поне по отношение на Янетата това е вън от съмнение. Преди изборите те твърдяха, че ще го уволнят - нещо напълно в тон с пумпал-стилистиката, понеже тази фантазия е постижима само в пумпал-сънищата. 
Тогава Бойко, като народопсихолог, беше зает да анализира единствено фотоса, който бяха използвали за стотиците билбордове, с които Янетата го уволняваха. Там той бил запечатан, докато вкарвал гол в някакъв мач под носа на Любо Пенев - и Бойко много си го харесвал.
И може би точно този коментар на Бойко накара пумпалите да прозрат най-после същността му. Една от особеностите на пумпал-поведението е, че прикрива крайна мнителност.

Страхът кара пумпалите да се самоопровергават непрекъснато

И сега тъкмо те - които крещяха за Бойко неща, немислими за една цивилизована държава - вече прогледнаха и откриха в него явлението.
Пумпал-поведението е невъзможно без един инструмент - той всъщност е най-важният, без него пумпалът не функционира изобщо, той си остава само едно парче дърво, наистина добре струговано и шлифовано, сетне и разкрасено с боички - но все пак дърво.
Този инструмент е камшикът - без него пумпалът е нещо мъртво и безжизнено. Камшикът обаче му придава не само живот, но и значимост, с всеки удар го тласка във вихъра на стремглавото въртене - докато парчето дърво се въодушеви до крайна степен и се почувства значимо. Наистина, шарките по него постепенно загубват очертанията си и се сливат във вече неразличимо петно, но това никак не се отразява на самочувствието му.
Ако пумпалът - дървеният - можеше да говори, така щеше да се случи и с думите му. Отначало ясни и отчетливи, с всеки удар на камшика те щяха да стават все по-неразбираеми и неразбираеми, докато се слеят в някакъв съсък. А накрая щеше да остане онзи звук, който дочуваме от грамофона, когато плочата вече се е извъртяла и само от време на време се дочува някакво пращене като от статично напрежение. Смислените думи са заменени от този пукот, само той е останал.
Нещо подобно се случва и с говоренето на пумпалите.
Миналата събота в предаването си Карбовски остави едно ценно свидетелство - за това, колко вятърничави и променливи са пумпал-политиците.
Разбира се, има и още един символ на тази порода политици - и това е вятърното петле. Наежва се в безветрието, но сетне послушно следва всяка въздишка дори на най-слабия вятър.
Но все пак пумпалът сякаш е по-точният образ, а и камшикът в политиката може по-лесно да бъде видян. Вятърът е нещо по-благородно и по-чисто, дори в най-бурните му пориви има нещо възвисяващо. Вятърът е нещо одушевено, той е едно живо същество.
Докато камшикът е друго - ох, три синджира роби и не знам какво си, генетичната ни система векове е била пришпорвана от неговите удари. И затова той е напълно подходящ за нашите политическите пумпали.
В петлето има нещо фукливо и наперено, водевилност също може да се долови, но в крайна сметка е доста по-симпатично - дори в безсилието му да се противопостави на игрите на вятъра.
Пумпалът е по-точният образ на българската политическа класа, неговият свещен знак. Той трябва да бъде извезан на нейното знаме.
Мнозина се отнасят единствено с насмешка към това шарено парче дърво, но грешат.
Ролята на пумпалите е пагубна - тя придава на политиката оперетност, която отравя всичко сериозно.
Пумпал-говоренето също никак не е безопасно.
Без да им мигне окото, днес Янетата могат да поръчат нови 700 (примерно) билборда, на които да изпишат: "Няма да уволняваме Бойко. Той е явление."
И това превръщение няма да им коства нищо - ще се прозеят широко една заран и готово.
Но затова пък енергията, която се отприщва, е огромна

- колкото трети и четвърти блок от Централата на политическото безсрамие.

Покрай пумпалите народът вече изобщо не вярва на политиците, за него техните думи имат стойността на многократно използван трамваен билет.
Някои пумпали говорят артистично и вдъхновено. Янето е един от тия красноречиви оратори - само дето красноречието му е коварно и затова много често и фалшиво.
То е като киселото грозде, което занесе на току-що освободения от ареста Алексей Петров - тогавашното му Божество.
Сигурно и на Бойко сега комплиментите на Янето му киселеят като онова грозде.
Или вижда в хора като него сянката на онези нещастници Каменев и Зиновиев, болшевишките вождове от първата хунта на Ленин - чува ги как крещят думи за милост към Сталин в тунела за разстрел. Измъчвани по нареждане тъкмо на Вожда и изтерзани до крайна степен, те оставят като свое позорно завещание за Историята именно хленча си за милост: "Подвеждат ви, другарю Сталин, ние ви обичаме, ние ви обичаме!!!"
Пумпалите от болшевишката скотобойна.
Промяната и развитието са нещо неизбежно - дори за българските политици, дори и за едно парче дърво - и то в началото изглежда много здраво, а сетне постепенно загнива. Но пък е невъзможно да видиш, как парче изгнило дърво пуска зелени филизи.
Промяната, особено в политиката, все пак трябва да е съпровождана с някакво приличие. Между две коренно различни тези би трябвало да има поне едно вдишване на глътка въздух. Отвратително е от неистовата неприязън директно да прелееш в сладникаво-унизителна елейност.
На пумпалите е присъща и склонността да мистифицират всичко, да търсят някаква конспирация там, където тя е изключена и пр.
Ако се поддадем на тази тяхна слабост, и ние можем да си въобразим, че преобразените пумпали са изпаднали в някаква неловкост - и то не само свързана с разнасянето на онова кисело грозде, за което вече стана дума. А и в далеч по-опасни начинания. Все пак засега нямаме основания да мислим така, засега не се чуват вопли от тунела за разстрел: "Ах, колко ви обичаме, другарю наш!" Засега Бойко е просто явление и толкова.
Ще изчакаме - може и друго да се чуе.
Разбира се, Янето има сериозни съперници в пумпал-попрището

- царят е една от главните примадони там

той задълго беше и една от неговите любими мишени.
През 1990 година Симеон ми се изрепчи, когато го питах дали има някакви имуществени претенции към България. 18 години по-късно, извън всичко останало, си прибра и едни 4521 декара, за които се твърди, че дори не му принадлежат. Тогава се пошегувах, че това е нищо - и трябва да внимаваме да не отмъкне държавния герб. Той пък междувременно съвсем заряза короната и вече изобщо не е ясно на кого трябва да викаме "Ваше величество" - може би на Христина Христова.
През есента на 2003 година поканих за разговор във "Всяка неделя" младото тогава петле Яне Янев. Нямаше как, и стана дума за прословутата димка, хвърлена по време на някаква конференция на СДС в Пловдив. Още тогава тази клета организация - сякаш прокълната по височайша поръчка от някоя устата врачка циганка - беше непрекъснато опушвана по всевъзможни начини. Но най-артистичното проявление беше димката, която приписваха на Янето. Той, разбира се, отричаше, макар и с половин уста.
В българската политика говоренето с половин уста също е любимо занимание. Или се крещи с пълно гърло - глупости предимно, или се говори с половин уста. Тогава думите се изговарят с някаква ужасяваща гримаса - половината лице е засмяно, другата половина е застинала в отблъскващо грозна гримаса. Така се говори у нас, това ви е добре известно.
Янето беше доста лъчезарен, и аз бях по-склонен да му повярвам, когато твърдеше, че няма нищо общо с онази димка. Пък и да имаше, изглеждаше просто като един лъчезарен шегаджия, нищо повече.
Никой тогава изобщо не подозираше, че вече е сложено началото на цяла могъща индустрия за производство на пушеци, която постигна разцвета си през последните четири години.
Могъща индустрия, която се старае да карнавализира до крайна степен политиката. При нея политическото говорене не се подчинява на никакви правила. Янето е само най-артистичният бард на това говорене. Неговото въображение е сякаш неизчерпаемо, особено когато понякога съчинява нелепици, на които и Барон Мюнхаузен би завидял. Впрочем клетият барон отдавна може съвсем спокойно да бъде припознат като негов чирак.
И дали сега, когато е извадил баданарката с розовата боя и се усмихва любвеобилно, не е замислил отново някакво опушване. Главният одимител на Републиката.
И как ли се чувства един политик - в случая Бойко - когато пред него Янето, дърпайки се за игривия език, се измъква от блатото на нечистотиите?