Има една любопитна телевизионна реклама - на пръв поглед може да ви се стори, че е от рода на обичайния ширпотреб, обаче не е така. Двама актьори, които вероятно харесвате (юбо Н. и Нейчо от "Комиците"), искат да ни помогнат да се приобщим по-бързо към високите европейски стандарти. Ето как. Героите им, някакви натурални селяци от началото на миналия век, се срещат и единият обяснява на другия как да получи европейска субсидия.
Двамата бързо постигат щастието си, обаче единият (Нейчо) накрая се сеща за най-важното. Това си е напълно в реда на нещата, понеже българинът все последно се сеща - ако изобщо се сети - за най-важното. Та ентусиазираният Нейчо все пак се сеща да попита: "Да знаеш как е крава по европейски?"
Ех, колко важен е този въпрос и как за малко щеше да бъде пропуснат - и така европейската субсидия щеше да отмине кравата на Нейчо.
И сега е време Любо да покаже щедро актьорските си възможности. Как е крава по европейски ли?
"Муууу!" - измучава той вдъхновено и всички сме доволни. Европа е на една крачка по-близо до нас. Аборигените. Диваците. Мучащите.
Муууу, Европо!
Представям си колко е бил щастлив някой европейски брюксел, ако случайно е попаднал на въпросната реклама в хотелската си стая в "Шератон". Това "муууу" окончателно го е убедило колко надежден партньор сме, какви възможности има в страната ни и пр.
Това сме ние - Боянската църква и едно възторжено "муууу".
Не е лошо това съчетание, обаче интересно как го схваща мученето въпросният брюксел - дали няма да се стресне, или обратното, може би ще се зарадва, защото все пак брюкселите и всички останали мисионери се чувстват най-значими тъкмо при диваците.
Това "муууу" може би е и един символ, който подсказва как разговаряме със света и специално с брюкселите - те ни казват нещо, неособено ясно, ние пък измучаваме в отговор, то и голямата днешна политика също е размяна на подобни мучения и врещения.
Време е да оставим на мира г-н брюксел. И да се запитаме
защо ние самите се правим на диваци
- по-големи, отколкото сме. Случайно ли е това, или е игра на някакъв дявол вътре в нас, който все не ни дава мира и вечно ни тика към самоунижаване.    
Не можем да искаме да ни уважават дори циганите, ако се самопредставяме по този начин - още повече ако просим по този начин пари. Това е нещо като една от най-отвратителните форми на циганския бизнес с просяци: осакатяват ръката или крака на пеленачето и го пускат след години на улицата да получава състрадание заради уж природния си недъг, всъщност съвсем умишлено оформен в скотската работилница на някой цигански барон. Познавам такива нещастници, един дори участва в предколедната "Всяка неделя" през 2004 година - партнираше на прелестната Валя, и тя просякиня, в рубриката "Коледата на просяците". И грях е да го казвам сега, но бях сигурен , че когато на онова момче са му увреждали като бебе крака, сякаш бяха посегнали и на душата му - беше леко циничен, правеше опити да го скрие и все не успяваше. За разлика от джуджето Валя - едно прекрасно момиче, което Господ беше компенсирал с друго, понеже природата (или пак Господ) го беше ощетила с ръста му. Между другото сега Валя е майка вече на две деца, но продължава да проси. И винаги, когато я виждам, съзнателно избягвам въпроса дали и тя не е робиня на онази мафия, и се правя, че не знам отговора, понеже в онази коледна вечер тя просто беше господар на прекрасните си думи. Както и да е.
Та ви казвах, че ние сме като тия сакати просяци, така ни виждат, докато мучим - муууу, и може би дори изглеждаме още по-сакати и от онези нещастници.
Сега внимавайте, понеже ще ви кажа нещо доста еретично. Бързам, за да не се разколебая - ето го: Ами може би точно в Боянската църква трябва да се прожектира онзи клип с мученето - като апотеоз на нашето самосъзнание.
Ремонтирали сме такава църквица, пък още можем да мучим.
Или може би е обратното - мучим, мучим, братя, обаче каква църквица сме ремонтирали, ехеее!
Е, какво толкова, ще си каже някой от вас, който днес е по-толерантен, без да знае защо - направили някакво клипче, поредната бройка от
безкрайните халтуро-далавери
с европейски субсидии
пък и актьорите трябва да се приобщават към Европа, макар и с мучене.
А и всъщност нали виждате - колкото повече напредваме в дебрите на прехода, толкова повече ни харесват постановки като "Вражалец" и "Големанов", скоро ще дойде ред и на "Многострадална Геновева". Обяснението пък за този разцвет е толкова просто, че не е нужно дори да го споменаваме.
Тук паметта ми внезапно изтика напред фразата на един писател, който казваше:
"Лесно е да помниш, трудно е да забравиш."
Но при нас, мучащите, съвсем не е така. Ние трудно запомняме, а пък съвсем лесно забравяме. И поначало забравяме най-важното - дори да трябва едно нещо да запомним, и то не е по силите ни, муууу - и толкова.
Кажете ми, какво запомнихме досега от годините на същия велик Преход? Ами от онези проклети (?) години преди това? Правиха някакви книжки за символите на соца - и се оказа, че това са лимоновите резенки и други подобни простотии. Нямаше го там вечното "мууу", в което обитаваме. И защо така?  
Забелязвам, че всичко онова, което трябва да ни притеснява, от което дори трябва да се срамуваме, ратаите на новата Истина оттласкват винаги някъде далеч назад, отпреди славното време на Прехода. Въпреки това накрая обаче все се озоваваме пред едно мууууу - и капакът на дървената тенджера се затваря.
Да обърна внимание на един читателски въпрос. Bacho е бил участник в един друг сайт, за който години наред се трудех, а сега е дошъл в "Стандарт" и това, естествено, ме радва.
Между другото и някои мои лични тролове от време на време се примъкват тук, та искам да припомня на "Стандарт", че е сериозен вестник и не бива да е толкова толерантен към брътвежите на всеки негодник.
Bachoangelov пише: "Интересува ме един ваш анализ на събитията в Русия - следите ли ги? Хубаво ще е да видя вашата гледна точка за Горбачов, Путин и ролята на САЩ."
Е, не съм от хората, които са на всяко гърне меродия. Но много ми е било смешно, когато някакви момиченца се събират в телевизионно студио и плачат за свободите в Русия. Предполагам, че Путин страшно се е впечатлявал от това. В нашите телевизии вече няма достоверни външнополитически анализатори, те са заместени от неколцина комунистически ренегати, все номенклатурни синчета. Тия храбреци винаги са по-загрижени за свободите в Русия, отколкото тук. И са до един сладострастни лъжци. Тия дни правих справка в архива си за събитията от февруари 1997 година, понеже и за тях надлъгването вече е голямо. А и интернет създава допълнителни удобства за това - там можете да откриете публикации едва от последното десетилетие или малко по-назад във времето, но в никакъв случай от първите години на Прехода. И това е голямо удобство за лъжците. И ето на какво се натъкнах. За събитията от 1997-а един автор пише следното - той впрочем е голям майстор на мистификациите, също така е и защитник на руските свободи: "БСП възнамерява да пласира в столицата 200 "спящи мини", доставени от грузинската мафия на нашите групировки, които да бъдат задействани в определен момент с електронни взриватели, за да се въведе военно положение през февруари 1997-а"! Ето така сладко лъготят нашите храбреци.
Истината за Русия, а още повече и истината за отношенията ни с нея също е мистифицирана от некадърни или просто временни квартиранти във външната политика, които и докрай си
остават просто едни слепи котета
Чърчил беше казал веднъж следното: "Не мога да предскажа действията на Русия. Тя е гатанка, обвита в тайнственост, в лоното на загадка." Русия е ясна единствено за някои наши посерковци, които охотно плещят по неин адрес каквото им скимне, макар че задниците им още ги сърбят от Москва. Те предпочитат да си останем в тази загадка и да слушаме заклинанията им. Всичко сериозно или любопитно минава покрай ушите им - драха се навремето например за смъртта на руския агент-предател Литвиненко, а пък сега пропуснаха покрай ушите си писмото, с което баща му се извинява на Путин. Така и българските "защитници" на Политковская внезапно замълчаха, когато руските власти откриха убийците й. И между тях, естествено, не беше Путин. Техният плач е изкуствен - като от несмислено българско погребение, плач на щатни оплаквачки.
А с Горбачов имам два продължителни разговора, от които разбрах, че той е отличното попадение на уж сенилните първенци на Кремъл, които го изтикаха на преден план - понеже безупречно са познали, че той ще промени единствено витрината, а не и същността на империята. Той непрекъснато говореше за гласност, а пък скри за известно време катастрофата в Чернобил, както и кланетата на арменци през 1988 година в Баку. А и остави Ленин в мавзолея. Пак се сещам за една друга фраза на Чърчил: "Най-голямата беда на Русия е раждането на Ленин, а следващата поред - смъртта му." Може би тази парадоксална фраза е имал предвид Горбачов, та така и не извади мумията от мавзолея...    
А и изобщо целият свят, не само Русия се изнизва покрай нас, без изобщо да вникнем в онова, което днес се случва. Добре, че "Дума" отпечата един анализ на акад. Примаков за Сирия - но никога подобен глас няма да бъде чут по нашите телевизии. По-добре да си останем слепи котета.

Други публикации на автора можете да намерите в сайта
www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg,
който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".