Институт „Иван Хаджийски" публикува политическия си анализ за октомври. Той е под общата редакция на проф. Петър–Емил Митев. В дискусията за анализа участват проф. Петър-Емил Митев, Андрей Райчев, Кънчо Стойчев, Борис Попиванов и Първан Симеонов.
-----------------
Ерозия е думата, която сякаш най-добре описва доверието в държавите, в политическите елити, в бизнеса и в традиционните авторитети. Задълбочават се симптомите на криза на политическите ценности. Несигурността в днешния ден спрямо вчера не е повишена, но несигурността за бъдещето като че ли расте.
„Вятърът на промяната" насочва авторитетни традиционни партии към изолирани тихи пристанища, а в същото време надува платната на популистки формации. Пиратската партия в Чехия получи повече гласове от управляващите социалдемократи. Резки обрати променят политическия дизайн.
Случайно попаднали в политиката хора се устремяват успешно към върховете на властта. Увеличава се непредсказуемостта на „политическото утре". Няма сигурност, че ще бъдат взети рационални решения дори на ръба на ядрената пропаст. Липсват ясни и прогнозируеми действия в много направления: САЩ–Турция, САЩ–Иран, ЕС–Великобритания, Ирак– Кюрдистан, Испания–Каталуния.
Ситуацията опасно напомня тази преди Първата световна война – както наскоро долови и Иван Кръстев в книгата си „След Европа". Сякаш липсва само аналог на изстрела в Сараево...
Кризата на европейските елити
Изборите в Австрия и Чехия опровергават тезите за край на популистката вълна и нормализация на политическия процес в Европа.
Отшумява и еуфорията около избора на Макрон във Франция и преизбирането на Меркел в Германия. Рейтингът на Макрон се срина със скоростта, с която се беше вдигнал, и проблемите на френския президент с реформата в трудовото законодателство продължават да ерозират имиджа му на нов тип политик с бързи решения за всичко. Наблюдаваме по-скоро обсадно положение, маркирано от стачки и вълнения, тежки преговори със синдикати и изпуснати реплики против безработните.
Меркел несъмнено е в по-изгодно положение. Но и там тежките преговори за съставяне на правителство внасят несигурност, засилена от изказването на Мартин Шулц за възможността от нови предсрочни избори.
Преговорите на Брюксел с Лондон също не пораждат вдъхновение. Сякаш ЕС се представя в най-лошата си светлина, като бюрократична машина, чиито цели и намерения остават загадка за публиката.
И в същото време лидерството на Тереза Мей във Великобритания е атакувано от все повече посоки, като с това вътрешната криза в Консервативната партия се задълбочава. Въпросът за възможна оставка на външния министър Борис Джонсън може да има сериозни последици върху стабилността на целия британски управляващ елит.
Испанската криза е белег за липса на политически авторитети. Създава се впечатлението, че и Рахой, и Пучдемон в немалка степен са водени от събитията, правят онова, за което се е формирало очакване да направят, за да не би компромисност и диалог да ги лишат още от доверие.
Ситуацията в Ломбардия и Венето, макар и със съвършено друг контекст и без етнически компонент, издава не просто криза на националната държава, но и криза на националните елити като способни да предложат и отстоят убедителен национален проект в новите условия на ХХI век.
Партиите не са това, което бяха
Събитията в Австрия и Чехия изглеждат като брънки от веригите на два паралелно протичащи процеса. В Австрия привидно побеждават демокрацията и обновлението. Асоциациите на Себастиан Курц с Еманюел Макрон са често срещани. Но сякаш както във Франция, така и в Австрия мейнстрийм-десницата, за да отблъсне радикална десница възприема тези и послания на самата радикална десница.
В Чехия победата на партията на Андрей Бабиш е пореден пример за успешно навлизане на едрия бизнес в голямата политика. Тръмп в САЩ, разбира се, е най-яркият феномен. Но в страните от Централна и Източна Европа процесите на посткомунистическо развитие отвориха път в много случаи на едри бизнесмени, претендиращи да предложат прагматична алтернатива на дискредитираните по-традиционни партийни елити.
Чешкият случай е интересен и с друго. Самият Бабиш е милиардер, бивш член на комунистическата партия и бивш агент на тайните служби. Видимо чешкото общество преодолява посткомунистическия си период на крайно подозрение именно към тези три категории лица.
Вторият тур на президентските избори в Словения извади един срещу друг действащият президент Борут Пахор (стартирал като манекен на модния подиум) и харизматичният Марян Шарец (който се е препитавал като комик и имитатор). Само преди години първа политическа сила в бившата югорепублика стана „Позитивна Словения", създадена и оглавена от милионера и собственик на хранителни вериги Зоран Янкович.
А през април тази година комикът Лука Максимович се кандидатира за президент на Сърбия и с формацията „Не си пробвал сармите" зае трето място.
Недоверието в елита като цяло е повсеместно. Западна Европа също не е имунизирана от подобна тенденция.
Може да се погледне и от обратната страна – на стабилно доверие и подкрепа се радват предимно онези представители на традиционните елити, които поддържат по-радикални възгледи и които десетилетия наред са доказвали последователност в позициите си (като Джеръми Корбин във Великобритания или Жан-Люк Меланшон във Франция).
България и Македония като позитивен пример
В Македония ерата „Груевски" като че ли наистина завършва. С победата на СДСМ на местните избори Македония и България могат да продължат да възстановяват естествено добрите си отношения. Албания пък призна наличието на българско малцинство. Това се все успехи на външнополитическо ниво, които отварят пътя за нормализация в едни иначе твърде драматични отношения. Изглежда, че Борисов действа като паралелен външен министър. Сега централно- и източноевропейското направление е във фокуса на вниманието му, а темите за Шенген и „чакалнята" на еврозоната, особено след негативната реакция на Германия, отстъпват назад. Интеграцията на Западните Балкани се превръща във фокус.
Зачестилите срещи с Ципрас, Вучич и Тудосе също са стъпки в тази посока. До известна степен тук Борисов реализира и берлинско-брюкселския сценарий на трансформацията на Западните Балкани в европейски приоритет като контрапункт на „напускащата" Великобритания.
Но налице е съвпадение и с американската гледна точка. Натискът на Вашингтон над Белград да се „определи" между Русия и Европа и по-бързо да „изчисти" нерешените проблеми е свидетелство и за амбицията на САЩ за скоростна европейска интеграция на Сърбия.
България (по-умерено) и Румъния (по-настойчиво) проявяват интерес към полския проект „Триморие", целящ да обвърже Балтийско с Черно и Адриатическо море посредством газопроводи за американски и норвежки газ. Това пролича и в срещи на Борисов, и в срещи на Радев. Ако бъде реализиран, проектът „Триморие" ще откъсне региона от руската газова зависимост и несъмнено ще има негативно въздействие върху отношенията на страните-участнички с Москва. Ето защо българската външна политика като че ли се опитва да предложи на Русия своеобразна „компенсация": на първо място, публично и именно във Варшава Радев призова да паднат санкциите срещу Русия, и на второ, българското министерство на енергетиката внезапно реактивира проекта „Белене".
*Заглавието е на редакцията
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
