Все така живеем във време разделно

Все така живеем във време разделно | StandartNews.com

Райна Йотова като дете минава с родителите си покрай Художествената академия и мечтае: "Тук ще уча!" Пак тогава ги кара често да я водят в храма "Свети Александър Невски", за да гледа стенописите. В академията не влиза - улучва нулеви години за сценография. За живописта - няма връзки. Но докато следва журналистика, вместо да слуша лекциите, рисува по тетрадките. Преди почти 22 години с конкурс влиза в първия екип на Дарик радио и създава "В часа на синята мъгла". Най-дълго просъществувалото авторско предаване за култура в българския радио и тв ефир е без аналог до днес. Междувременно живописва и прави изложби, кураторства проекти, готви книга със стихове и импресии, прави докторантура в Университета по библиотекознание и информационни технологии. Тази година Райна получи голямата награда за ярки постижения в журналистиката за 20 години от създаването на предаването и за приноса й за културата на столичния град.
Мнозина я помнят и от екрана на ВВТ и съжаляват за нейните различни духовни "Реплики". Но като истински Лъв с характер тя спря предаването си, щом телевизията смени собствениците си. Райна е дама с принципи на воин.

- Райна, как сред повсеместната чалга оцелява вашето духовно островче в Дарик радио - не се ли изморихте през тези 20 години?
- Като художник работя с визия и не обичам да търся обяснения. Това е житейско чудо, а чудесата не се нуждаят от тълкувание. С времето ми ставаше по-интересно, вместо да получа усещане за рутина. Признанието на слушателите ме стимулира. Много бурно реагират - звънят ми по време на предаването и след него. Най-хубавото е, че и до ден днешен получавам ръкописни писма от по-възрастните си слушатели. Те са ми много специални и скъпи. Задъхвам се от теми. 120-те минути понякога не ми стигат. При това рядко повтарям събеседници. Един от големите проблеми на журналистиката за култура в България е, че интервюира едни и същи хора. Имам духовната свобода от страна на радиото

Работя, без да слугувам

на политически, икономически и други конюнктури. Не ми се налага да каня измислени хора и превзети псевдоинтелектуалци, както ги наричат вече някои "диви" - дивите са други и правят друго. Истинските диви са по световните оперни сцени. Не съм имала случай да правя компромис. Много е хубаво.
- Много хора могат да ви завиждат...
- Той, Господ, редуцира понякога помощта си. За да не се замая, ме поставя на изпитания в личния ми живот. И не само... Имало е много разочарования и причини да напусна Дарик, но аз съм моногамен и верен човек. И с мъжете, и в работата си. Но повечето хора нямаха търпение да се убедят в моята моногамност и вярност. Това са две неща, които ако притежаваш, ги имплантираш и в творчеството си. Така е и спрямо радиото. Защо трябва да работим на 5 места, за да свързваме двата края. Ако сме добри, нека бъдем там, където ни е мястото.
- Събеседниците ви са винаги много откровени - как ги предразполагате, дори тези, които са смятани за мълчаливци?
- Не обичам да споделям или да давам предварително въпросите си и да режисирам интервютата и срещите си. Та нима когато каня някой у нас на гости, му казвам предварително какво ще говорим и как да се държи? При мен в студиото е същото - идват на духовно гости. Имам, разбира се, сценарий в главата си накъде да тръгне духовното пътуване. Но искам да има изненада, да общуваме. Аз също споделям лични неща, нямам проблеми с това. И на моята откровеност гостите ми откликват с откровеност. Така е почтено.
- Разкажете за някои от най-интересните и за по-малко познатите партньори в диалога?
- Един от най-интересните ми събеседници е предприемачът бизнесмен Илко Минев от Бразилия. Той придружаваше Дилма Русеф при посещението й у нас. Илко е германист, българин от еврейски произход. През 70-те години на миналия век отива да учи икономика в Холандия, от там - в Манаос за специализация. Днес е един от най-обичаните, ерудирани и преуспели българи в Бразилия. Книгата му "Преди да замлъкна" е посветена на предците му, които през 1943 г. се спасяват от Холокоста и бягат от България в Бразилия, благодарение на никому неизвестния у нас Алберт Гьоринг, брат на фашисткия палач Херман Гьоринг.
- Защо, според вас, в медиите културата все повече се измества от така наречените светски теми?
- В годините предложих на няколко телевизии идеи за различни формати. На БНТ - аналог на "Панорама", в който хора от артсредите да коментират живота ни. На "България он еър" - публицистика за културен туризъм с икономическа платформа и с чисто културологична част, качена в самолетите. Казаха - уникално! И после - нищо!
- Липса на пари?
- Това е най-хубавото, лесно и изтъркано оправдание. Губят времето, енергията и мотивацията на хора като мен.

Вредно клише е, че културната журналистика е между другото

че тя лесно се прави - с най-малко редове, последна в новините, за да можем лесно да я клъцнем. Проблемът е екзистенциален - културната политика се развива под знака на клишето, че не носи пари на създателите си и на медиите. Изключително невярно и удобно само за непросветените и недалновидните. Абсолютно целенасочено! Скоро бях във Виена за честване на оперната певица Нели Божкова от Добрич, която е била камерзингер на Щатс опер. Дамата е починала преди 10 години от рак. Фондация "Дарик", собственикът на "Дарик" Радосвет Радев, приятели на Нели и спонсори организираха голям концерт с българи от световната оперна сцена - Красимира Стоянова, пианистките Мария Принц, Елена Герчева, тенорът Емил Иванов, покорил дори "Метрополитен". Убедих се, че нефтените находища на Австрия са изкуствата. Там имат културна политика, която им носи и пари. Една от най-любимите ми реплики е на Коко Шанел: "Има хора с пари, но има и хора, които са богати". Над 1500 българи, например, си изкарват хляба във Виена с музика. Сградата, в която преработват боклука на австрийската столица, е паметник на културата и завършва с голяма кула със златна топка. Проектирана е от световния архитект Фридденсрайх Хундертвасер. Тоест дори и от боклука правят пари и красота. Докато ние така съхраняваме културното ни наследство, че понякога правим от него боклук. Попаднах и в разкошен малък дворец във Виена на концерт на оркестър, притежание на 60-годишна милионерка. Тя е купила и най-стария оркестър на Виена, наследник на първия на Хофбургите. Дамата плаща заплатите на 25 души, които са на щат в този замък, но не се бърка в репертоарната им политика. Те често са канени да свирят и на други места. Практика е богати австрийци да издържат или подпомагат оркестри.
Сега у нас текат поредните скандали с музея на Яворов в София. Във Виена посетих дома на Зигмунд Фройд - студентската ми мечта. Това е световен музей, рекламиран по брилянтен начин. Още щом слезеш на летището, виждаш, че музеят е една от емблемите на града. А те са много... Така е и с останалите им музеи. Разглеждаш ги не като турист, а обживяваш пространството, благодарение на начина, по който ти го предлагат. Ето така се менажира културата, а ние

превърнахме Яворов в зона на гадории

Не се припознава така, както ми се иска "Дом Витгенщайн" във Виена - като културен център на България в Австрия. Същото е и в другите европейски столици. С цървулки, розово масло, фолклор, чипровски килими и звънчета не можем да шашнем Европа. Можем да ги привличаме със многовековното си културно наследство, оперна и хорова музика и със съвременното си изобразително изкуство.
- Не ни ли научи социализмът на това духовно безхаберие?
- Не можем да се оправдаваме само с тези 45 години. Настанало е истинско време разделно. Годините на прехода са голямо изпитание за културата ни - като народ и държава. Да събираш, съхраняваш и разпространяваш духовни богатства във време, в което държавата ни е в земетръсна ситуация на ценности, не е лесна работа. Бих сравнила културната ни политика с гроб, за който вечно парите не достигат да се поддържа - слегнал се е достатъчно и сега се нуждае от повдигане на плочата, уплътняване с пръст и полагане на цветя. Ние сме на етап свършено слягане и сега следва повдигане.
- Звучи оптимистично...
- Виждам с какви аплаузи посрещат нашите творци по света. И тук театрите са все по-пълни, има жажда за изкуство. Оптимизмът ми идва от това, че вселенското развитие е циклично, няма как само да се потъва. Спира се и се тръгва нагоре.
- Рисуването остана ли ваше хоби?
- Живописването за мен не е между другото, за разтоварване. То е голямата ми любов. Използвам различни техники, обичам сюрреализма, абстрактното изкуство и старите майстори. Имам 7 изложби, понякога и продавам по нещо, но не това е мотивът ми. Имам и няколко кураторски проекта, сред които е "На Шагал с любов". "Петият сезон" бе посветен на Христо Фотев и на художници, свързани с него и морето - както и "Петият елемент", реализирани с галерия "Сезони."
- Имате ли време за ваканция?
- Рядко. Усещам, че

в мен живеят няколко различни жени

И всяка иска да постигне своето. Може би щях да бъда и добра актриса. Не защото умея да играя в живота, а защото обичам неговата жива драматургия. Но съм искрена и щях да намеря смисъл да го правя.
- Искали ли сте да живеете в чужбина?
- За първи път преди три седмици, след като се върнах от Виена, си зададох този въпрос.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай