"Веднъж с Луиза Григорова се ударихме глава в глава - тя почти остана без зъб, а аз с цицина за три дни", разказва Весела Бабинова от Малък градски театър "Зад канала".
Младата дама, интелигентна и различна от много в гилдията, умее да докарва и момчешко излъчване - тъкмо и заради него получи „Аскеер" за изгряваща звезда през 2012 като Коля Лебедушкин в „Нощна пеперуда" в Народния. Разбира се, може да бъде и по-прелъстителна - беше номинирана за „Икар" за поддържаща роля за Лоре Левин в „Лив Щайн". Сега е чудно луннчав Том Сойер в „Зад канала". Водеща е на канала в youtube "Loveguide". Разписа се в киното с важно за кариерата й превъплъщение във „Везседсъщия", а наскоро приключиха снимките на сериала „Денят на бащата" по БНТ.
- Госпожице Бабинова, кога разбрахте, че ще ставате актриса?
- В гимназията всички ми казваха, че трябва да кандидатствам в НАТФИЗ, но не намирах смелост да призная пред себе си, че май наистина е това, което най-много искам. Не е имало конкретна случка, но моите съученички и класната ни ръководителка много ме подкрепяха и ми повтаряха, че не се съмняват във възможностите ми. Те и до ден днешен идват на всяко представление, в което участвам.
- Има ли човек, който да е открил таланта ви?
- Всъщност не знам. Винаги са ми казвали, че умея да разсмивам, да имитирам, да забавлявам. Спомням си, че веднъж в основното училище се оправдавах защо не разбирам и съответно защо не знам добре урока по физика за батериите. Донесох от 20 кладенеца вода. Тогавашната ми класна, госпожа Цецка Караатанасова, ме погледа, помълча и накрая каза: "Весела, дали някой ден ще доживея да те видя на сцена?"
- Какво хлапе бяхте?
- Задавах ужасно много въпроси и ги повтарях без паузи, докато не ми се отговори. Обичах да чета и си организирах "Час по самоусъвършенстване", в който си четях енциклопедии предимно от типа на "Знаете ли, че...". Имаше доста деца в блока и играехме непрекъснато навън - нещо, с което, за съжаление, сега не могат да се похвалят. При нас беше "Хайде, прибирай се!", а при тях е "Излез малко да си поиграеш!". С моята приятелка Ева най-често заливахме съседите с вода и се биехме с момчетата. Ама, както си трябва, не наужким. Имах супер детство и все по-често ми липсва.
- Какви са спомените ви от Нова Зеландия?
- Спомням си детската градина, къщата ни, многото насекоми - и това, че сякаш беше едно голямо Лего. Струваше ми се изкуствена държава. Бих се върнала пак да я видя - знам, че сега там е много по-различно.
- Какъв беше пътят до НАТФИЗ?
- Много интересен. Запознах се с някои от най-важните за мен хора, с които и досега сме все заедно. Учих една година "Философия" в Университета, тъй като не влязох от първия път в Академията. Много хубава специалност, даде ми много, макар и за толкова кратко време. Ходих в студията на Петър Върбанов към Читалище "Лиляна Димитрова", където се запознах с Цветина Петрова - моята не кръвна сестра, тя сега е във Варненския театър. Кандидатствах след това пак, изпити, консултации и ме приеха в класа на професор Пламен Марков.
- Разкажете щура история от сцена.
- Има ги наистина много. В "Пияните" има момент, когато на тъмно излизат едните и влизат другите актьори - тогава винаги има жертви. Христо Пъдев неотдавна ми стъпи на ръката - беше умрял от притеснение, а на мен ми стана толкова смешно, защото след това спънах Петър Калчев, а веднъж с Луиза Григорова се ударихме глава в глава - тя почти остана без зъб, а аз с цицина за три дни.
- Не мислите ли, че две момчета - Коля и Том Сойер - са достатъчни в момичешката ви програма?
- Няма нещо толкова особено в мъжките ми роли. Цял живот се държа по-скоро като момче, отколкото като свръхвъзпитана госпожица. То не е за хвалба, но пък си е истината. За Коля Лебедушкин. Явор Гърдев твърдеше, че имам нещо андрогинно в себе си, просто ме е видял веднага в този образ. Колкото за Том Сойер, аз винаги съм му била фен, защото на същите години по-скоро се идентифицирах с него, отколкото с някоя принцеса. Да не говорим, че касетката с Апостол Карамитев я знаех наизуст и побърквах нашите, понеже постоянно я повтарях. Иначе там влязох, след като актрисата, която играеше ролята, Алиса Атанасова, напусна. С Петринел Гочев (режисьорът на представлението) сме говорили и преди, а и в последствие, че трябваше да съм в процеса, просто вече бях разпределена в друго. След това много се зарадвах, като ми се обадиха, макар че трябваше да вляза с една репетиция и половина.
- Не ви ли дойде в повече "момчешкото" поне в разглобяването на Калашника в "Нощна пеперуда" - как се справихте?
- Доста бързо. Но с редовни упражнения всичко се постига. Оръжейникът на театъра ми отдели един ден - разглоби и сглоби автомата няколко пъти пред мен, обясни ми коя част как се нарича и за какво служи. След това каза "Хайде, сега ти!" и аз лека-полека почнах все по-бързо да успявам. И така.
- Вярно ли е, че "Лив Щайн" пада от афишата?
- Винаги ми е много тъжно, като се сетя за този спектакъл и гледам просто да си повтарям, че може би има някаква същинска причина да не се играе. И че както пише Бекет, "Нещо следва своя ход."
- Как създадохте вашата Лоре?
- С Крис Шарков се работи много повече от добре. Четохме, обмисляхме, пробвахме, изследвахме - доста филми се изгледаха. Със сърце се трудихме, за нас беше важно да разкажем тази история. Неслучайно след това имаше толкова отличия. Дори само да я прочетеш, ще ти донесе нещо. Текстът е на Нино Харатишвили.
- Имахте ли непредвидени ситуации?
- Не се сещам. По-скоро умирах от ужас, че трябва да флиртувам с Пенко Господинов - за капак и да го целувам. А той 4 години ми е бил преподавател. Вдигах кръвно всеки път, когато дойдеше редът на тази сцена. Сега ми е смешно, но тогава дори устата ми пресъхваше - и какъв флирт, какви 5 лева...
- Имате и отличие „Златен век"...
- Всичките ми награди са при нашите - в моята стая или в хола. Там, където сега живея, си държа само "Най най най" от НАТФИЗ. Но тези отличия са минало. Дори когато ми се обадиха да ми кажат за връчването на "Златния век", им казах, че са се объркали. През 2015-а не бях много доволна от себе си. Беше смешно, защото жената ми отговори: "Не сме се объркали - ние преценяваме". Наградите са хубаво нещо, но не бива да се правят изводи от тях. Само ти си ги знаеш и само за самия теб са някакви знаци.
- Мария от „Вездесъщият" къде стои в палитрата ви от героини?
- Стои като най-близка до мен сякаш. Щастлива съм, че участвах в подобен филм - различен и създаден от супер отдаден екип.
- Забавно ли беше на снимачната площадка?
- Честно да си кажа, хич не ми е било толкова смешно за нещо, защото много се притеснявах дали ще си свърша работата като хората. Спомням си, че на първия снимачен ден залях другата актриса в сцената, също и моя приятелка, Ина Росенова, с кафе. Но не спряхме да снимаме, а изкарахме сцената докрай и се получи още по-добре, само че накрая не бяха избрали този дубъл, уви.
- Темата на филма - за това, че вече сме подвластни на всевиждащите и всечуващите очи и уши на електрониката - как я разчитате през себе си?
- За съжаление или не, тази тема е доста наболяла. Неприятно ми е някой да ми рови в нещата, да ми гледа в телефона, в мейла, да ме следи... Случвало ми се е преди години и е много отблъскващо. Всички тези социални мрежи с нонстоп слагане по стената на снимка къде съм, какво правя, какво казах в това интервю, сега на кое летище съм, какво сготвих, колко пих снощи и т.н. по-скоро ме натоварват. Мисля, че всички ни натоварват, но не разбирам защо все около това се въртят нещата.
- Участвате и в арт акции на бар Петък...
- Събираме певци от най-различни сфери. Досега предимно избирахме хип-хоп изпълнители - Илия Григоров, Матю Стоянов, Филип Гаврилов (а.к.а. Григовор, Жлъч, Feel) , но последният път решихме да са Стефан Вълдобрев, Димо от P.I.F и Никола Стоянов-Млякото. Те четат свои неиздавани текстове на песни, правим нещо като литературна вечер. По този начин успяваш да ги чуеш как говорят, чувстват, общуват - не просто като музиканти, а като част от нас и най-важното заедно с феновете им.
- Как минаха снимките на „Денят на бащата"?
- Мисля, че минаха супер. Снимахме почти месец и половина и нито веднъж не видях някой да закъснее да недоволства или да е кисел. Бяхме предимно млади хора, много си помагахме, но, което е по-важно, се и разбирахме. Нещата бяха винаги точни, историята, хората в нея, екипът - взех ги толкова присърце, че накрая никой не искаше да се разделя с никого.
- Опишете героинята си.
- Жена на около 30, в началото неуверена и по-скоро дете, а в последствие се превръща в някакъв ужас. Не мога да разкривам кой знае колко, затова толкоз засега. Казва се Калина.
- По някакъв начин има ли връзка тематиката с „Нелюбов" на Звягинцев, да речем - развод, деца, семейни войни? Каква е действителността - изобщо кои са потърпевшите, всеки път децата ли?
- На пръв поглед историите си приличат, но всъщност са съвсем различни. Случката е друга. Потърпевши са винаги децата, стига родителите да са достатъчно глупави да мислят първо за себе си и собствените си разочарования, а след това за детето си и за това как то ще вижда света оттук нататък.
- Кога и защо, според вас, родителите и въобще възрастните се превръщат в чудовища?
- Има случаи, в които човек е толкова нахъсан и зает с това да отмъсти на човека, който го е предал или разочаровал, толкова иска да докаже, че може и сам, че нищо и никого не му трябва. И забравя, че всъщност там, между двамата родители, стои дете, което с нищо не е виновно.
- А може ли това да не се случва?
- Да, когато за всичко това се говори. Когато не затваряме твърде дълго очи за неща, които ни мъчат, които ни пречат. Честно казано, не се чувствам готова и в право да давам съвети, тъй като аз още нямам деца. Познавам истории, които ме карат да се надявам, че никога няма да се сблъскам с нещо подобно на случващото се в тях.
- В лентата сте съпрузи със Захари Бахаров - какво е да партнираш на актьор като него?
- Невероятен професионалист. Според мен го чакат велики проекти - казвам го без да преувеличавам. Истински партньор. Все по-малко се срещат като него, уви. Солисти-актьори, които работят само за себе си - бол, но с него беше истинско удоволствие. Само като се погледнехме и имахме малко тишина преди това, сцената някак си винаги се случваше. Партнирахме си наистина, всеки помагаше и на другия. А не да си заснеме близкия си план, пък другия после - много му здраве.
- На какво се научихте от по-старите колеги?
- На дисциплина и на уважение.
- Голямата, митичната любов, срещнахте ли я?
- Срещнах я вече, обади се преди година и половина някъде.
- Кога ще разкриете кой е човекът до вас?
- Аз не го крия, той си е все наяве. Казва се Лило и в момента завършва второто си висше "Драматургия". Вече работи по няколко проекта и много му се радвам за това.
- Какво правите, когато не играете?
- Разхождам се, чета, готвя, гледам Джейми Оливър и се уча от него, но най-вече пътуваме с Лило, където можем и за колкото се може повече.
- Историите за сексуален тормоз над актриси в Холивуд все още си вървят, у нас има ли подобни събития?
- Мисля, че няма. Тук сме доста по-открити хора, по-непукисти. Още в НАТФИЗ по цял ден и вечер сме заедно, знаем си и майчиното мляко, преобличаме се по сто пъти един пред друг, не сме толкова придирчиви към тази тема, струва ми се. В Америка всичко е доста преувеличено, тази тяхна толерантност вече е малко "твърде". Разбира се, че е ужасно, но от друга страна как така се съгласяваш на всичко онова, което става "преди"?
Тук си имаме и поговорка за това. Една актриса от нашия театър каза: "Нас, ако ни погнат за това кой кого хванал за дупето и целунал по бузата, всичките да сме в затвора досега." Близостта е друга в тази професия, не е като да си в човешки ресурси пред компютъра.
- Кой е най-скъпият комплимент, който сте получавала?
- "Ти си най-забавното момиче, което познавам".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
