Васил Михайлов утре ще посади дръвче в Алеята на славата пред Операта в Стара Загора - в чест на третото издание на международния фестивал за ново европейско кино "Златната липа". Директорът на елитния форум Магдалена Ралчева покани големия актьор в родния им град като специален гост тази година.
- Ще успеете ли да посадите липата по правилата, господин Михайлов?
- О, разбира се. Когато бях дете, имахме 15 овце, така че селскостопанската дейност не ми е чужда. Аз съм изтърсак, но ме действаха. Баща ми, одрински възпитаник, който ме е правил на 57 години, казваше: "Като нямаш работа, вземи обърни двора. Съклет ли ти е, закови един пирон на стената, за да си закачиш шапката".
- С какви емоции се завръщате в родния ви град?
- Е, никой не е станал пророк у дома си. Спомням си учителите ми, които на 24 май се нареждаха зад знамето и маршируваха
- горди от това, че всички наоколо са техни ученици. Стотици им махаха с ръце и усмивки - защото бяха за пример. Легендарни личности. Училището тогава не можеше без култура и без спорт. Играех в драмсъстава на гимназията и в пионерския дворец. Даскалът по физкултура ни научи да плуваме, да танцуваме хора, да се къпем всеки ден, въпреки че нямахме бани по къщите. За сравнение - 20 години салонът на "Васил Априлов", където бяха синовете ми, беше в ремонт.
- На 24 май раздадохте 25-тите "аскери" - още ли ви е тръпка?
- Ние, в Армията, измислихме този празник. После се поизплашихме от неговата сериозност. В началото беше като каламбур. Като капустник - така казват руснаците за това, което си майсторят сами. Някога бях председател на Академия "Аскеер", вече не съм активен - отстъпих на мераклии. Но поднесох "аскера" на Ламбо - аз съм доайен на трупата. Бях убеден, че Стефан ще дойде без проблеми - артистът си е артист. Няма начин да не живне от подобно признание и обич.
Много дълго време Армията имаше тупе да раздава призовете. Сега малко се притеснявам да участвам в тази работа. Военният театър някога беше номер едно в България, а сега не е. Едно време тук се бяха събрали Леон Даниел, Асен Шопов, Крикор Азарян, Иван Добчев... Ходехме по чужбина, шашвахме испанци, германци, испанци... Пак съм почетен председател, но без отношение. Тъй като критерият е задължителен - а аз, с моя тежък характер на Овен, винаги говоря не особено приятни неща.
- Какво си казахте с Ламбо след церемонията?
- Обменихме опит около някои наши сходни болести. И аз имам проблем с макулите на ретината - от многото осветление. От 56 години съм в играта - сутрин на репетиции, следобед - на снимки, вечер - на представление. И през цялото време прожекторите са насочени към очите ти. Но още съм в кондиция. Нямам намерение да мра по сцените.
Имам пет спектакъла, четири от които са много мощни. А Стефан е много витален човек. Но се натовари много - и с политика, и със студенти. А всичко това не прощава никому. Той дойде в Армията, след като вече беше снимал 30 филма. И му беше трудно, докато овладее публиката - отиваше до първия ред и в близък план, на който беше свикнал в киното, си казваше текста. Неговият Венецианец във "Време разделно" беше голяма литература. А актьорският състав - жесток. В "Делото Дантон" - също. Аз бях Дантон, Наум Шопов - Робеспиер, Илия Добрев - Сен Жуст, Стефан - Камий Демулен. Когато Анджей Вайда дойде да ни режисира, се изуми. Той дори не вярваше, че в София има трупа, която може да се справи с пиесата. Но Владо Икономов му беше обяснил: Само в Армията. Та Вайда дойде в началото за пет-шест репетиции, после остави асистента си, върна се след месец и каза: "Знаех, че имате четирима, откъде намерихте останалите 24?" Той обичаше актьорите, караше ги да летят. Беше ни позволил да правим страшни щуротии на сцената.
- Асен Шопов искаше пак да поставя "Време разделно", култовият ви спектакъл от 70-те - възможно ли е това да стане?
- Тогава бяхме 75 души. А сега трябва да извикаме и чистачките. Някога само Армията успя да направи "Време разделно", "От земята до небето", "Делото Дантон". В онези години трудно се намираха 40 човека на едно и също високо ниво. Взимахме акъла на чужденците. Днес пак играем, но поради административни тъпотии нещата са различни. Целият български театър се е юрнал да пътува, за да изкара бройки за така наречения делегиран бюджет, който го измисли... Да не споменавам имена! Мирослав Пашов, още като зам.-директор каза: "Не мога да плащам за качество, а само за количество". Тогава се провикнах с пълен глас: "Театърът свърши!" Е, някъде ще изплува нещо, но...
- Къде пътувахте най-често за гастроли?
- В СССР ходехме непрекъснато. Въпреки че там не пожелаха да пуснат нашата "Вишнева градина". И понеже много се ядосахме, се събрахме в апартамента на Ламбо и Мара, напихме се и се пробвахме да изиграем финалната сцена. Бях измислил, че моят Лопахин напива всички, след като купува имението. Но тъй като наистина бяхме се поувлекли с алкохола, не ни се получи. Не вярвайте на приказките, че актьорите пият, преди да излязат на сцената. Не става. Убедих се в това и когато Любо Шарланджиев направи проби за сериал по "Тютюн". Щях да бъда Борис Морев. Шарлето ме накара да изпия бутилка коняк.
И нищо не стана. Как ще се сетиш за репликите си, ако си кьоркютук? Но онази вечер в Москва ревахме от яд, че ни спряха "Вишневата градина". Заради политическата конюнктура - страх лозе пази. Но затова пък ги замаяхме с останалите 9 спектакъла. Между тях беше и "Сизве Банзи е мъртъв" - в него бяхме със Стефан и Асенчо Кисимов. Негри - без боя, с тупирани коси като Анжела Дейвис. Дори жените ни не можеха да ни познаят. Играхме го в ресторанта на съюза на съветските артисти. Не можеха да повярват, че сме на сантиметри от публиката, че се здрависваме с хората. Руснаците в онези години имаха проблем с разрушаването на четвъртата стена на Станиславски. А моят Сизве й виждаше сметката - като се напиеше, ставаше страшно. На премиерата в барчето на Армията бях налетял да прегръщам Емилиян Станев, седнал на първата маса, та Азарян му се извини след това.
- Звучахте ли бунтарски в съветската столица?
- Там много ни се чудеха как са разрешили да поставим "Делото Дантон". На тях им били забранили. Не че по-късно не свалиха и нашето представление. С "Нощно съжителство" на Маргарит Минков стигнахме чак до Канада. Поиска го селекционерката от Квебек, която дойде в София на път за Съветския съюз. Обяснихме й, че соцпроблемите ще бъдат неразбираеми и безинтересни за канадците, но тя настояваше. Може би защото видя, че зрителите в Армията реагираха като на футболен мач - направо се побърка жената. Предложихме й "Нощта на Сократ" - но тя не, та не. В Квебек завъртяхме 6 представления - дойдоха 8 българи, а канадците се чудеха за какво става дума в пиесата. Излязоха 9 критики. В една от тях пишеше: "Българите снощи в продължение на 3 часа и половина с многословие, на което може да завиди и Юджин О' Нийл, се чудеха по какъв начин да кажат на властта си, че имат някакъв проблем".
- Защо сега вече няма толкова бляскави спектакли?
- В момента липсва режисура. Има няколко талантливи момчета, но нищо повече. Абсолютният парадокс е, че най-големите нямаха ученици режисьори. Във ВИТИЗ водеха само актьорски класове. Коко отгледа Лилия Абаджиева, Иван Добчев - Явор Гърдев. И това е.
- Както цялата република знае, вие сте зодия Овен - вечно ръководите и командерите, но пък не обичате да бъдете във властта...
- Ненавиждам я. Това мое чувство има предистория. Отидох по разпределение в Димитровград, където бяха отбелязали рекорд от 48 представления на една пиеса. Когато там закриха театъра, всички бяха толкова бесни, че кметът, бивш партизанин, не отиде да посрещне Тодор Живков на някакво посещение. А закриха театъра заради антипартийния спектакъл "Грешката на Авел". И го обединиха с този в Хасково, а аз се принудих да стана директор. Бях на 26 години. Когато човек е известен с работата си, не бива да попада в ситуация, в която хората да го делят по най-гадния начин - по политическа принадлежност. Пълни глупости. Всички сме едни и същи
- Какво друго ненавиждате в обществото ни?
- Най-големите престъпления са ренегатството и доносничеството. Те са за цял живот - докато убиецът те свършва само веднъж. Не съм ходил да чета досието си, защото сигурно след това ще пребия някой приятел. Аз съм патил, нищо че съм бил партиен член. И жена ми е патила.
- Защо, според вас, нищо не се променя?
- Защото имаме закони, но не ги спазваме. Защото чиновниците по министерствата не смеят да мръднат, за да не ги изгонят. Ето сега някой лъже Вежди, че реформата в театрите работи - а това въобще не е истина. Трупи умират. В провинцията - масово. В София се броят на пръсти тези, които имат публика. Другото е "мижи, да те лаже". Знаем, че няма пари. Мога безплатно да застана пред министерството и да го обяснявам на всеки, който дойде да иска. Някои театри официално са на "червено". Но взимат от нас - идиотите, които търчат из цяла България да играят. Какво е това безобразие?! Кой си прави майтап с артистите! Къде е изкуството? Да не говорим за заплащането и за мафията на продуцентите. Шест институции бълват актьори. А те няма къде да се изявяват. Сума ти професори напомпват децата, че са окей, а те не могат да се преборят нито със себе си, нито с материала. Не завиждам никому. Много пъти са ме канили, но знам - отида ли да преподавам, край със сцената. Все си обещавам да не се ядосвам. Но когато сложат за знаме парата, кой ще се погрижи за духа? Ама кризата била политически въпрос. Ами какъв друг да бъде? Сега един луд патриот, животновъд, иска да възстанови тържествата в Рожен. Но от никъде не дават пари. Абе, хора, Родопа планина умира. Покръстват я отново! Върнете я, запазете я!
- Правите ли планове?
- Не. Много обикаляме с "Железният светилник" и "Завещанието на целомъдрения женкар". "Брудершафт", където играем само двамата със Стефка Янорова, има сериозен успех. Адаптирах руската пиеса - като текст и като театър. Доста е соц. Но трябва да си го изстрадал всичко това, за да го интерпретираш. По автор героят е на 90, но аз промених възрастта му. Също като моя Дон Жуан, който през цялото време би трябвало да лежи немощен в постелята и да разказва. Но ние го разиграхме. Аз съм от актьорите, които винаги хвърлят много енергия. А тя вече трябва да се пази - колкото и да ми говорят, че съм хала. Не ходих да гледам Наум в третия му Крал Лир. Казах му: "Не искам те виждам така - страх ме е". Той се засмя: "Копеле, щом така си решил". А двамата винаги сме били много близки - хем сме от Стара Загора, хем освен всичко друго, бяхме заедно в "Нощта на Сократ" - 499 представления. На 500-то Наум се разсърди и не дойде. Навремето Мишата Улянов, с когото снимахме тук последния му филм - за Леваневски, но не излезе, тъй като парите на Станка Шопова свършиха - ми рече: "Вася, не излизам повече на сцената - не искам зрителите да треперят за живота ми". Та заради всичко това надали ще поема нови ангажименти. Но няма да пиша и книга - не мога да крия истината. А много хора още са живи.
- Кои от историческите мъже във вашата кариера са ви най-близки?
- Фукам се, че съм народностен тип. Бях само на 40, когато изиграх Кубрат - но той е бил с дръпнати очи, а тази раса няма възраст. Людмил Стайков първо беше канил Бърт Ланкастър и Кърк Дъглас, но му бяха поискали много пари. И той избра мен. За Стамболийски и Георги Димитров открих, че много си приличат - обожават децата. Не така формално, а с фанатична любов към малките същества. Когато следователят в Германия казва на Димитров "Вие сте на 50, а около вас има толкова много жени", той му репликира "Господине, в България мъжът на 50 е като юноша". Дори в килията е бил с изгладена риза, не е сядал да обядва без суджук. Стефан Стамболов малко ме притесняваше - като всеки нисък мъж.
- Как са внуците ви?
- Най-големият, Васил Михайлов, вече е на 27. Тези дни заведох на кастинг Юлиян, който е на 5. Падна му се да играе Ловеца - малко се смути, видя му се лош. А той е много артистичен, зодия Близнаци. Все едно, че Бойко Борисов ти е в къщата. Внучката ми пък се казва Валерия.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
