Икона на Света Богородица е върнала дядо ми към живота, разказва внучката на гения
Цена Бояджиева, внучката на Златю Бояджиев, е убедена, че в съдбата на гения на четката няма нищо случайно. Дамата, която дирижира галерията в столичната зала "България", разказва, че година преди големият художник да получи първия инсулт, е искал да смени стила си. Тъкмо по това време са завръщат с Давид Перец и Васил Бараков от Италия, където обикалят музеи и галерии, разбира се, на собствени разноски. Тази история тя е чула от баба си Цена - невероятната жена, която остава до Златю до последния му дъх и трепери над живота и таланта му. "Дядо винаги се прибираше в 20 и 30. Закъснееше ли, семейството изпадаше в истерия. Баба започваше да го издирва - по болници и морги. Веднъж той отиде при нестинарите да ги рисува, друг път влезе да оперират хернията му, но не искал да ни притеснява". Златю, който обожава Дон Кихот и Санчо Панса, ги скицира на 27 януари 1976-а. Прибира се късно вечерта и както е с обувки и палто, хваща молива. "Дон Кихот! Пено! Голям!", казва той на внучката си тогава. "На неговия език това означаваше, че ще рисува наистина грамадно платно. Почина на 2 февруари", връща лентата Цена. След смъртта му лекари са искали разрешение от семейството да анализират мозъка му като особен случай в медицината - художникът не е можел да говори, но никога не се е губил по улиците. И най-важното - рисува, според някои, още по-съвършено отпреди инсулта.
- Цена, семейството ви съгласи ли се мозъкът на Златю да бъде изследван?
- И до днес не знам истината. Не искам да я знам. Когато бях дете, избягваха да коментират пред мен. По-късно самата аз отказах да навлизам в подробностите. Струваше ми се кощунство. Лекари обаче са ми казвали, че на медицината действително би й било полезно да разбере как при този силен инсулт дядо ми успява да живее и да работи толкова дълги години, да се движи и да организира всекидневието си. И най-вече да твори - да създава изкуство.
- Припомнете как получава първия си инсулт...
- На Димитровден - тогава е само на 47. Бил в Хаинбоаз да рисува огромно платно с работници - по поръчка. Прибрал се вкъщи и с леля ми Радка започнали да четат "Записките" на Захари Стоянов. Станало му лошо, викнали файтон да го карат в болницата. Но той - като всеки интелигентен човек - е бил наясно, че не трябва да го друсат по паветата. И така се е държал за пантите на вратата, за да не го изведат от стаята, че ги е изкъртил. Въпреки всичко го натоварили. И докато файтонът подскачал, дядо ми получил втори и трети инсулт. Следващите 20 дни е бил в безсъзнание - баба ми ги е прекарала на столче до леглото му в болницата. Никой не е вярвал, че той ще дойде на себе си. Леля Катя, близка на нашите, една вечер казала: "Цена, ще взема икона на Света Богородица от църквата - сложи я под възглавницата на Златю. Само за тази нощ - сутринта ще я върнем". И призори дядо ми дал признаци за живот. Първата му рисунка с лявата ръка е била портрет на майка ми. После започнал да прави картички за богати арменци - за да ни изхранва. В онзи период сме живеели на бартер. Някъде от тогава са и началните ми спомени - страхотен портрет срещу тенекия сирене или прекрасна рокля за баба ми.
- Как се живееше с гений като Златю?
- След развода на нашите, които поддържаха приятелски отношения, с майка ми останахме при баба и дядо - те са ме отгледали, при тях съм родена, при тях пораснах. Той беше най-стабилен в цялата фамилия - като поведение, дух, отношение към живота. Независимо от последиците от инсулта. Не можеше да говори много, но енергията му се чувстваше във всичко, което правеше. Всяха сутрин ставаше в пет часа и будеше всички: "Айде, работа". Беше много грижовен. Минаваше през Халите и от показния магазин купуваше банани - голям празник. Два за него и три за мен. За никой друг в къщата. Много се обичахме. Поръчваше риба и месо, а ние ходехме да взимаме пазара от съответния щанд. Пиеше по кафе в Млечния бар, обядваше във вегетарианския ресторант и след това отиваше в ателието да работи. Харесваше хубавите жени. И чешитите. Водеше редовно вкъщи Яшара и Зюмбюба - много колоритни цигани. Канехме ги на обед и им давахме дрехи, обувки, храна. Дядо казваше, че
пред Аллах всички сме равни
- Къде рисуваше?
- В ателието, а с картините пълнеше пристройката към къщата. Не го помня като здрав. Баба и майка са ми казвали, че когато рисувал преди инсулта, е пял народна песен. После, вече по мое време, беше влюбен в хитовете на Демис Русос. Страшно го харесваше. В пространството на дядо имаше само пружина, кръгла маса и пирон на стената, на който закачваше палто и шапката си, докато работеше. След обед подремваше облечен, дори не сваляше обувките си. Казваше: "Тихо, Златю спи". Не смеехме да дишаме, за да не го събудим. Имаше и много бели кутии за хляб, където държеше филмите си. Неговият приятел Любо Фотографа го убеди, че е задължително да снима картините си. Оттогава дядо ми не свали апарата. А творбите му наистина бяха много. Защото където и да отидеше, сядаше и рисуваше. Но винаги губеше моливите си. Баба ми много се сърдеше - не можеше да му насмогне. Тогава той си преметна през врата молив във връзка за обувки. Аз пък му носех дървеното сандъче и столче, когато се отправяше към Стария град, за да рисува. Заставах до него с чадър над главата му, да не го пече. И така три часа.
- По това време вие сте единствената му внучка...
- Всички бяха заети с нещо и малко се занимаваха с мен. Когато влизах при него в ателието и питах: "Дядо, хубава ли съм?", той ме целуваше и казваше: "Мамо, Пено, убаво" - и аз тръгвах щастлива към училището. Почти не се отделях от Златю. Зубрех уроците си, докато той размахваше четката. Бях в 8 или в 9 клас, когато вече рисувах заедно с него. Баба ми и майка ми най-тежко понесоха всички трудности, бедности, грижи и отговорности.
- Искахте ли ставате художник?
- Щях да кандидатствам изкуствознание в Академията - по цял ден четях, ходех в библиотеката, превеждах си материали, хвърчах от щастие. Един след обед в апартамента ни дойдоха трима мъже и две жени. Отидох да им правя кафе, а те се обърнаха към баба ми: "Другарко Бояджиева, на всеки пет години партията изпраща по едно наше дете да учи в Ленинград. Знаем, че вашата внучка се интересува от изкуствознание". Колкото малка и наивна да бях, вече усещах на къде бият. Единият от мъжете директно предложи: "Бай Златю е много продуктивен, а ателието му е малко. Да подари 80 платна на партията, а ние ще се погрижим за внучката ви". Бях на 18, но казах твърдо: "Не съм съгласна. Ако искате да помогнете на дядо ми, уредете да получи по-голямо ателие. Аз ще уча тук". Тогава единият от мъжете ме потупа по рамото: "Ако си затворите вратите, може и да не те приемат". И аз се отказах от Академията
Не исках да доставям удоволствие на партията
Цяла година бях като в ступор - нито учех, нито работех. Само мислех. После семейният съвет се събра - беше ясно, че не мога да продължавам така. И животът ми тръгна различно - с друго образование, в друга посока. Всичко се обърна.
- Наистина ли пловдивските художници бяха толкова задружни и пиещи, колкото ги представя митологията под тепетата?
- О, да, бяха изумителни. Пораснах между тях. Умните пият, защото не могат да приемат грозната действителност, казваха те. Няма да забравя как в Благоевград, където откриваха изложба в памет на дядо ми, Митьо Киров заспа на креслото с чаша вино в ръка. Когато някой се опита да му я вземе, той само каза: "Не пипайте еликсира на живота ми". Да, артистите от пловдивската група пиеха. Но не се напиваха с всеки. Не допускаха когото и да е на масата си. Да, бяха бохеми. Но през дните и вечерите, прекарани с тях, научих толкова много за рисуването и за живота, както с никой друг и никъде другаде. По-духовни, по-мислещи, по-раними и по-чувствителни личности рядко се срещат. Те изстрадваха изкуството. Караха се, обиждаха се. Имаше емоция. Това, че пиеха, не им пречеше. Псуваха се и безумно се обичаха. И се поддържаха. Понякога обявяваха, че някой от тях се е провалил с еди-коя си изложба. Друг пък се ядосваха, че Златю не само подбива пазара, но и подарява из целия град. Отричаха всичко онова, което се опитваха да им налагат. Много останаха неразбрани. Не бяха от удобните. Това ги обединяваше. И правеше по-различни. Повечето от днешните художници са счетоводители. Не можеш да говориш с тях повече от 15 минути.
- Ползваше ли се Златю с някакво покровителство "отгоре"?
- Дядо ми се сдоби с вътрешна тоалетна, благодарение на Дража Вълчева - както е известно, освен секретар на окръжния комитет на БКП в Пловдив, министър на просветата и вицепремиер, беше и любимка на Тодор Живков. Дълго време нямахме клозет вкъщи - въпреки че ни смятаха за по-богати, защото сложихме балатум и слушахме радио "Филипс". Разполагахме само с нужник на двора - а дядо не можеше да кляка с парализата си. Чичо Стоян, съседът, му пригоди стар дървен стол, а баба ми го тапицира. И така, докато Дража Вълчева един ден дойде, видя на какво дередже сме, и
разпореди да му направят тоалетна у дома
Беше толкова щастлив, че веднага я изрисува - от пода до тавана. Цветно, с огромно слънце. Хората много се впечатляваха. У нас идваха много колоритни персонажи - Николай Гяуров, Константин Кисимов, Лили Иванова и Янчо Таков... Дядо нарисува Лили и Катето Паскалева. Цялата опера се пренасяше вкъщи. Артистите носеха куфари с костюми, вадеха сценичните одежди и му позираха.
- Как си отиде този невероятен артист?
- Трябваше за ден да направи нещо спешно - за подарък на някой "отгоре". Баба ми се възпротиви: "Златю е много уморен, оставате го, не настоявайте". Но те - двама от най-известните ни телевизионни журналисти - държаха на своето. Дядо нарисува картината и след ден получи инсулта.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
