Не желаем сами да управляваме съдбата си, свободата ни плаши, убеден е големият поет и драматург
"Духът на поета" на Стефан Цанев в Народния е сред най-големите хитове на родния "Бродуей" - пиесата за Стефан Стамболов, който сънува, че старият му другар Христо Ботев възкръсва, за да търси сметка за пропадналите идеали, звучи мъчително съвременно. Сега големият поет и драматург е готов с нов текст - за Калигула, който казва, че народът от мързел и морална леност е готов да последва всеки кандидат-цезар.
Цанев не крие, че морето продължава да го вдъхновява. Той и съпругата му, прочутата актриса Доротея Тончева, напоследък като че ли предпочитат Балчик пред столицата. И често посрещат гости. Двамата имат общо 4 дъщери, които живеят в Париж, Москва, Лондон, Хелзинки. Фамилията тъжно се шегува, че владее цяла Европа. Неслучайно Цанев написа "Деца на света" за Младежкия.
Всички знаят, че той е свързан с този театър още от 80-те години на миналия век. През пролетта на 1982-а с композитора Юри Ступел започват там работа по рок мюзикъла "Любовни булеварди". Тогавашният директор Виктор Георгиев им казва: "Ако вие не накарате публиката да потроши столовете, няма да ви погледна!". След като го уволняват, новоназначеният Васил Попилиев ги призовава: "Продължавайте!". Докато репетират, из салона започват да се навъртат съмнителни личности от комсомолски и партийни комитети. После ги нападат и официалните комисии от Комитета за култура, от ЦК на БКП, чиито членове настояват за безкрайни съкращения и поправки в текста и спектакъла. А "Любовни булеварди" наглед е невинен мюзикъл - поет и актриса искат да заживеят като бели хора, но се оказва, че за това трябва да пожертват четвърт век от живота си. И за да постигнат по-бързо щастието си, решават да направят компромис - да участват в криминален сериал. Тоест - да се продават, да проституират с талантите си, че и с телата си. По-малката сестра обаче е отвратена от компромисите и започва да пита: "Какво стана с идеалите? Къде е равенството, къде е свободата?" Тя успява да разбунтува цялата си тайфа и накрая всички тийнейджъри в знак на протест скачат от 14 етаж, пеейки: "Свободен дух? Къде си, свободен дух?" И на финала танцуващите им духове викат неистово: "Свободен! Свободен! Свободен!". Точно 36 пъти.
През юли 1983 г. "Любовни булеварди" има 6 полунелегални представления, а Младежкият е обграден с милиция. Васил Попилиев и Стефан Цанев са уволнени и изселени от София, Юри Ступел бяга в Гърция.
- Господин Цанев, ако пишете нова пиеса - или ако в главата ви се върти идея за театрална драматургия, бихте ли споделили подробности?
- Тези дни завърших кървавата комедия "Заговорът на Калигула". Замисълът ми е отдавнашен - отпреди близо половин век. Много пъти започвах и спирах, все нещо не можех "да хвана". Миналото лято приключих основната работа по пиесата. Оставих я да отлежи една година. И сега е готова. Дълго време интуицията ми се бунтуваше - подсказваше ми, че историята около тази личност е изопачена. Както пише и римският историк Публий Корнелий Тацит, роден 15 години след смъртта на Калигула: "В годините, когато властваха Тиберий, Калигула, както и Клавдий и Нерон, историята бе изопачавана от страх, а след смъртта им - поради днешната омраза към тях." С две думи: Калигула не е чудовището, за какъвто го представят тогавашните историци, за какъвто го мислим и ние "поради днешната омраза" към него. Калигула, внук и син на републиканците Друз и Германик, е последният римски държавник, който се опитва да възстанови републиката и демокрацията, унищожени от Юлий Цезар и Октавиан Август. И заради това е оклеветен от историците - лакеи на императорската власт. Заговорът му не успява, защото, както сам казва: "Народът не иска народовластие, народът иска цезар! Народът не иска сам да решава съдбата си, народът не иска да е свободен, защото го мързи, защото е затъпял, защото е свикнал друг да решава съдбата му, защото да си свободен - значи да мислиш!" Тези думи на моя Калигула звучат кошмарно, но ако се огледаме - твърде съвременно.
- Какво ви изненада - за народа и за нацията - докато пишехте вашите исторически хроники?
- Много неща. Включително и това, за което току-що стана дума: народът ни не иска или по-вярното е - отвикнал е сам да решава съдбата си. За половин век тоталитаризъм е свикнал да го управляват цезари. Ако забелязвате - и сега се юрва ту след един, ту след друг, ту след трети (все кандидат-цезари)... Народът ни се чувства изоставен, лишен от сносен живот, лишен от идеали, не вижда смисъл да се бори, да се съпротивлява. И намери най-лесния изход: бягството. Два милиона души избягаха от отечеството си. Това е страшно. Още по-страшното е, че не разбираме или не искаме да разберем, че това е страшно.
- Защо днес "писателският" живот отстрани изглежда като че ли скучен и вял - няма ги вече скандалите, вицовете, любовите на 60-те, 70-те, 80-те, за които само сме чували и чели?
- О, скандали, доколкото подочувам, има колкото щете. И то доста мръснички скандалчета... Може би писателският живот днес ни изглежда скучен и вял, защото наистина го гледаме отстрани, защото не сме вътре в него. В силата си сега са 45-годишните - поколението, разкрачено между две епохи: родени през социализма, прописали по време на демокрацията - поколението на Елин Рахнев и Георги Господинов. Те определят днес стила и критериите в литературата ни. След тях мощно настъпват 25-30-годишните, децата на свободата - генерацията на Васил Балев. Това са други поети, друг вид писатели, различни от всички преди тях - различни от нас, различни от мен. Да ги отричаш, е старчески синдром. Дружа с някои от тях, чета ги, изучавам ги, мъча се да ги догонвам. Защото, както казва Атанас Далчев, дружейки с младите, надниквам в бъдещето.
- Кои са най-близките ви приятели сред писателите, поетите и въобще сред артистите? Бихте ли разказали за някоя мощна бохемска "рапсодия" с тях?
- Да разказвам бохемски рапсодии, не е поучително за младите... Писателската бохема беше малко преди мен - Иван Пейчев, Пеньо Пенев, Иван Динков, Усин Керим, Христо Фотев, за ваша изненада - Георги Джагаров, преди да стане "правилен". Да не говорим за пловдивската бохема на художниците, които вече са в лоното на безсмъртната класика: Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Йони Левиев и другите край тях...
Не знам защо, но аз странях от писателите. Общувах и продължавам да общувам най-много с художници, с музиканти, с актьори. Може би у тях ме привлича другото - което ние, писателите, нямаме. Все пак дълго приятелство ме свързваше с Иван Радоев, Христо Фотев, Недялко Йорданов, Станислав Стратиев. Бил съм в обкръжението на Емилиян Станев и Атанас Далчев, на Радой Ралин и Александър Геров. Обичах вечерите с Йордан Радичков и Ивайло Петров. Сега се радвам на срещите си с Антон Дончев. Не мога да не спомена Евтушенко, с когото се срещнахме в тайгата на Сибир и далечното ни приятелство продължава повече от 50 години.
- А Константин Павлов и Любомир Левчев?
- Разбира се, най-съкровената ми поетическа връзка беше с Константин Павлов и Любомир Левчев в началото на 60-те години на миналия век. Понякога се случват странни неща: аз дори не ги познавах лично, но ние тримата едновременно и независимо един от друг започнахме да пишем свободен стих. Бе посрещнато на нож - и това ни обедини. Манифестът ми "Защита на свободния стих" през 1962-а беше само "неримувано паве", хвърлено в литературното блато. Или както писа тогава Атанас Далчев: "Свободният стих е защитна реакция срещу склерозирането на нашия стих." Вдигна се невероятен скандал, безконечни дискусии из всички вестници и списания. Какви ли не ни наричаха: авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), псевдоноватори, циници, рушители на социалистическия реализъм, проводници на упадъчна западна идеология. Вижте само заглавията на някои от статиите, писани против нас: "Защита на човешката поезия", "По синусоидите на безпътицата", "Новаторство и лъженоваторство", "Не даваме Яна на турска вяра!". Странно защо, но тъй нареченият социалистически реализъм се идентифицираше с класицизма (не само в литературата) и свободният стих се възприемаше като негов враг и рушител. Като към това прибавим и една "малка" подробност, че в ония времена във всичко задължително се подражаваше на Съветския съюз, а там тогава за свободен стих не ставаше и дума (взривът на модернизма след революцията през 1917-а бе бързо потушен), става още по-ясно защо свободният стих се преследваше не само като литературна, но и като идеологическа ерес...
- И как завърши тази епопея?
- Преди да пусне заключителната редакционна статия, изразяваща становището на ЦК на Комунистическата партия и пътеводните мисли на Тодор Живков, тогавашният главен редактор на "Литературен фронт" Славчо Васев, стар анархист, ни извика тримата и ни каза: "Момчета, вие сте разгромени. Но вие сте победителите." Така и излезе. Постепенно започнаха да пишат като нас - дори тези, които ни бяха анатемосвали. Днес всички пишат свободен стих - свободно и естествено, както си казват "добър ден", без да подозират какви битки сме водили за него. Може би е нескромно, но трябва да го кажа: в началото на 60-те години на миналия век ние тримата - Константин Павлов, Любомир Левчев и аз променихме стила на българската поезия.
Който не вярва, може лесно да го провери. Разгърнете стихосбирките, издавани преди 1960 година: четиристишия и двустишия - железен класицизъм. Не говоря за таланти - достатъчно е да спомена класиците Атанас Далчев и Валери Петров. Но никой не смееше да излезе извън (както ги наричах тогава) "четвъртите килии на кла-си-чес-кия стих". Не казвам, пази Боже, че ние сме измислили свободния стих. Съществувал е той в Египет и Шумер от древни времена, а през последните два века - в Европа и Америка. Но колкото и да е чудно, допреди 60-те години на миналия век (ако не смятаме няколкото спорадични свободни стихотворения на Багряна през 30-те), в българската поезия свободният стих не съществуваше. Извоювахме го ние, тримата.
- Защо страните от киното, доколкото го има - не се ли изкушавате да напишете сценарий? Възможно ли е Доротея да ви "навие" - все пак тя беше и остава една от малкото истински звезди в родното седмо изкуство?
- Аз съм упорит човек, но всичко си има граници. В дневника си, писан през 60-те години на миналия век, Александър Геров, с когото дружахме по онова време, споделя: "Стефан Цанев написал нов сценарий. Какъв интересен човек - тих и крайно упорит в творческата си маниакална последователност. Не разбира, че у нас никой не се е издигнал с творчеството си, а с далавери и политически комбинации." Мога да кажа, че аз съм сценарист професионалист - учил съм 5 години кинодраматургия във висшия Московски киноинститут, автор съм на 10 сценария за игрално кино. Но нито един не беше разрешен да се снима навремето нито у нас, нито в Съветския съюз.
Въпреки че зад сценариите ми стояха първокласни режисьори като Бинка Желязкова, Юлий Карасик, Методи Андонов. След като забраниха и десетия ми сценарий през 1977-а, аз си направих жестока равносметка: или не мога да пробия цензурата, или съм бездарен. И в двата случая задължителното решение бе: да се откажа. И повече ред не съм написал за кино.
- Какво ви дава морето - наистина ли може да вдъхновява за поезия или за каквото и да било друго, или това са митове и легенди?
- Морето има силно хипнотично въздействие. Внушава чувства за вечност, за движение и безкрайност. Съпоставете тези три неща с нашето всекидневие, с бита ни, с политическите ни битки - и ще разберете колко сме мимолетни и жалки. Достатъчно е да постоиш два часа на брега, да откъснеш мислите си от дребните грижи, от злобата на деня, да се вслушаш в пулса на това огромно сърце, да не гледаш нищо друго освен синьозелената безкрайност - и ти ще се усетиш друг човек, с други очи ще гледаш на делничния ни свят. Дето се вика - щеш-не щеш, ще станеш поет или поне философ.
- Как поддържате духа си в нашата доста съмнителна на стойности действителност?
- Чрез непрестанна вътрешна съпротива. Слава богу, на младини "се калявах" при една още по-съмнителна действителност. Така че за мен е лесно да поддържам духа си, а и това не е толкова важно -
на таз Земя бях мимолетен гост, отивам си на моята планета...
Лошото е, ако тази днешна наша действителност пречупи духа на младите, на незакалените. Защото човек може да издържи всичко, ако има идеал, кауза, ако има вяра в нещо. Днешното време е страшно, защото няма идеали, няма идеологии, няма вяра, няма илюзии. Изпразнени са понятията за чест и идеализъм, над всичко върлува бесен прагматизъм и перверзна жажда за власт. Да се качиш на барикадата и да се пожертваш гордо за идеала си е по-лесно, отколкото да нагазиш в клоаката и да се сражаваш там с мръсниците и подлеците.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
