Михаил Вешим: Компромиси само в брака и политиката

Михаил Вешим: Компромиси само в брака и политиката | StandartNews.com

Новата книга на Михаил Вешим „Оксиморон. Нечовешки роман" („Сиела") разказва по-различна история, илюстрирана от художника Иван Газдов. Освен разпознаваемия фин хумор, с който известният писател е пословичен, тук той разкрива и по-различна страна на писането си – отвъд смешното, за да провокира повече размисли за компромисите: малките и големите, които всеки от нас прави във всекидневието си. Главните герои са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език. Как един университетски преподавател се е озовал в толкова безумна ситуация ли? Много просто. Изтеглил е тлъст кредит. Чака бебе. Съпругата му е домакиня, която не може да приготви нищо друго, освен чай - но пък за сметка на това я бива в градинарството и гледането на телевизионни предавания от типа „Стани милионер". На всичкото отгоре на вратата чука съдия-изпълнител. И, без да чете, той подписва документ, с който приема да напусне неизплатената си къща до 24 часа. Тогава идеята за говорещо куче не изглежда чак толкова абсурдна. Ще проговори ли (български) Хектор? Ще спасят ли дома си семейство Пеневи? Докъде стигат абсурдите в бита на обикновения човек и (не)обикновеното му куче? Ето щрихи от премиерната изповед на Михаил Вешим, главен редактор на "Стършел".

"Като верен син на моя малък, но славен народ аз също имам своя проект. От трийсет години. Нарекох го „Хектор". В началото той беше само фейлетон. После разказ. Стана радиопиеса. Прерасна в едноактна комедия. Добавих още едно действие – превърна се в комедия в две действия. Сега комедията „Хектор" се модифицира в романа „Оксиморон". Получи се един нечовешки роман. Оксиморон е, защото романите се пишат за хората. Дори романът да е за кон, муха, слон или куче, той няма да се чете от кон, муха, слон или куче, а от хора. Тоест – всеки роман е човешки. А този – не. Този е за компромисите. Които превръщат човека в нещо друго. В нещо странно. Проектирано, генно-модифицирано и мултиплицирано.
В Хектор - това е героят на романа.
Кой е Хектор? Един компромис. Гюстав Флобер бил казал: "Мадам Бовари - това съм аз". Без да съм Флобер, ще кажа като него: "Хектор – това понякога съм аз".

- Господин Вешим, казвате, че 30 години този ваш сюжет преминава през различни жанрове - как се променихте през това време самият вие?
- Някой друг го е казал преди мен, а аз някъде съм го прочел: писателят цял живот пише една книга – книгата на своя живот. В това има много истина – зад гърба си вече имам повече от двайсет заглавия. Но като се замисля: те всъщност са една книга – на моя живот. Така е и сега с романа „Оксиморон" – роман за компромисите, които правим често или понякога. Правил съм ги и аз. Даже за успокоение на съвестта съм ги делял на малки и големи, на съществени и несъществени и т.н. Докато открия, че тръгнеш ли по пътя на малките компромиси, един ден ще стигнеш и до големия – със съвестта си. И това от човек ще те превърне в нещо друго – в същество, в нечий проект, в ГМО... Така става и с героя ми в романа „Оксиморон" – от човек се превръща в То.
Като по-млад си мислех, че с писане може да се оправи светът. Не може – вече съм сигурен. Но продължавам опитите – ден след ден, текст след текст... Като ония японски селяни от стихотворението „Японски филм" на Валери Петров, които поливат сухата земя на голия си остров с надеждата нещо да покълне, нещо да цъфне, нещо да се роди... И вече не си поставям големи цели. Една усмивка да се роди някъде от някой мой текст, това ми стига.

- Да продължим за компромисите - как ги делите: на политически, на икономически, на човешки?
- Когато прописвах като младеж в „Стършел", ми пречеха идеологическите догми. Тогава вместо истина, имаше теория за голямата и малката правда – Голямата е правдата на комунизма и вярата в нея не трябва да бъде разколебавана. На сатириците бе позволено да „жилят" само проявите на Малката правда – еснафството, вещоманията, бюрокрацията на ниско ниво. Или да критикуват магазинери за невежливо отношение към клиента... Всичко друго биваше спирано. Главният редактор си беше цензор, цензори бяха и заместниците му. Един фейлетон минаваше задължително през четири подписа на различни нива, пък и през редактор, който отговаряше за „държавната тайна". Но това не беше най-страшното. Авто цензурата бе по-страшна – фейлетонистите и карикатуристите в „Стършел" /с редки изключения/ много добре си знаеха кое „минава" и  изобщо не правеха опити да надхитрят системата. При писателите в „голямата" литература – същата работа. Те си обслужваха социалистическия реализъм, възпяваха „положителния герой", работника, носител на добродетелите на класата. Дори талантливи писатели правеха компромиси – Димитър Димов дописва двеста страници от „Тютюн" с нови герои и ръководната роля на партията. Кой е истинският „Тютюн" – първото или второто издание? Четящата публика прави ли разлика между двете? Радичков пише романа „Всички и никой" с главен герой милиционер по поръчка на МВР. А сборникът му с разкази „Барутен буквар" е посветен на 25 годишнината от 9-ти септември, то си му личи по патоса. Днес как да четеш тия конюнктурни книги, макар и писани от големи майстори... Споменавам тези автори не злонамерено. Аз сам не знам как бих постъпил на тяхно място. Казвам за тях, за да разберат по-младите какво е било времето, как е мачкало и не е щадяло дори големи творци...

- А днес, тук и сега, по-различни ли са компромисите от вчерашните, на които бяхме подложени в началото на "кариерата" си?
- Днес вече го няма идеологическият натиск. Сега писателят е притиснат икономически - той се бори с пазара. Българският книжен пазар е малък и пишещите правят друг вид компромиси – търговски. Един много добър съвременен писател първо пуска романа си в два тома, а после, когато вижда, че вторият том се продава по-малко от първия, прави двеста страници съкращения и събира двете книги в една... Нещо, което преди половин век е направил Димитър Димов, но тук е обратното – писателят вместо да дописва, съкращава. Остава въпросът: кое издание е истинското? Онова в двата тома, което бе хвалено и награждавано или съкратената версия? И кога писателят е истински – в първия или във втория случай?

- До каква степен са допустими компромиси за хората на изкуството?
- В политиката компромисите са допустими, дори са задължителни. В брака – също. Но в изкуството компромисите са пагубни за твореца. И в журналистиката, разбира се. Трудно се печели доверието на читателя, а много лесно се губи.

- Докога ще бъдем нация на оксимороните?
- Толкова години ние не можем да намерим национално съгласие по важни въпроси. Уж парламентът беше приел с  декларация, че режимът, установен на 9 септември 1944, е престъпен. Днес пак ще се намери някой да каже, че Народният съд бил справедлив. Каза ни го зам.председател на парламента. Що за оксиморон е т.нар. Народен съд – съдебен фарс с присъди, диктувани от Москва. Кое му е народното? Ето как вместо да се развиваме, се връщаме отново назад и енергията отива в глупави дискусии. А останалите страни, с които бяхме заедно в един соцлагер, отдавна имат съгласие за миналото си. Минаха през лустрация и вървят напред. И още много оксиморони мога да посоча, които пречат на развитието ни – например "правова държава". Има безброй примери, че нито сме правова, нито държава... Неслучайно от Европа не спират да ни мъмрят като слаби ученици точно в областта на правото. Ами "медийна свобода" - още един оксиморон, по който се мерим с Того и Буркина Фасо.

- Има ли още действени интелектуалци или останаха само говорещите?
- Кой обръща внимание на интелектуалците в държава, където важни са плеймейтките, ММА-бойците и биг-брадърите. Или пък „патриотите", които си татуират хан Крум на бицепса и цар Симеон Велики на трицепса, за да демонстрират колко обичат България. Един художник-самодеец в „Лозенец", явно преливащ от патриотични подбуди, си е нарисувал върху вратите на гаража Левски и Ботев на фона на трикольора – като предупреждение: не ми спирай пред гаража, охранява се от национални светини! Който не развява байрак и не пее „Вятър ечи", веднага му се лепи етикет: протестър, жълтопаветник, либераст, соросоид... Нещо като хуманоид – прилича на човек, ама не съвсем. Наречете ме както искате, но аз не търся величието на народа ни в миналото - искам да го виждам в настоящето, в бъдещето. Затова съм за отвореното общество, а не за затвореното от руски, кубински, белоруски или севернокорейски тип...

- Защо кучето е немско, а не, примерно, английско? Защо Меркел, а не Мей?
- Неочакван въпрос. Питате за кучето в романа „Оксиморон". Ами то трябва да е ловно, затова избрах породата германски брак. Английски дог не върви – не е ловна порода. А ако оттук се прехвърлим към политиката и към двете споменати дами, Меркел и Мей, и двете са забележителни политически лидери - симпатични са ми със своята решителност. И с последователността на политиката си. В страните им явно ги ценят, щом ги избират – Меркел вече толкова пъти. Знаем, че там избиратели не се купуват с кебапчета или с 20 евро на калпак. Ако канцлерът на Германия беше в България, нямаше да изкара и един мандат. Не знам защо българският хейтър по форумите много мрази фрау Ангела, нарича я как ли не... Като чете човек нашите форуми, може да види как от „прусаци на Балканите" сме се превърнали в простаци.

- Когато завършите текст - малък или голям, за фейлетон или за роман - в кой момент Георги Мишев иска да го прочете?
- Не всичко му давам да чете – щадя го. Съветвам се с него само за текстове, за които имам съмнения. Но аз за повечето си книги имам съмнения. Съмненията продължават и когато книгата излезе и вече е късно за поправки. Мисля си, че съмненията в изкуството не са лошо нещо – те са по-продуктивни, отколкото самонадеяността. Мнението на баща ми почти винаги е критично.Писателят се учи от критиките, не от хвалбите. Но аз не винаги се съобразявам с мнението на баща си – нали все пак авторът съм аз, а не той...

- Киното иска ли от вас сценарии?
- Не. И по-добре. Работата ми по сценария на сериала „Английският съсед" продължи 7 години, докато се стигне до снимки. И ми отне не само време, но и доста нерви. Няколко пъти се явявах на конкурси и ме режеха като краставица, докато накрая се класирах. После няколко пъти пускаха сериала за производство, няколко пъти го спираха. Един началник в БНТ каже едно, друг дойде и реши друго. Така се загубиха ценни 7 години и сериалът щеше да е съвсем друг, ако бе заснет навреме. Сега, като гледам какъв хаос е във филмопроизводството, как за малкото пари се борят със зъби и нокти много кандидати, едни групи срещу други, по-добре да стоя настрани... Книгите ми стигат. Там съм сам и не завися от решения на журита, комисии, лобита и хобита.

- Що за птица е художникът Иван Газдов и откога сте приятел с него? Какво си говорихте, докато той правеше илюстрациите за романа?
- С Иван сме приятели от много години. Той е не само забележителен художник, той е истински Артист – всичко, което прави е много артистично. Освен че рисува, той обича да се забавлява като дете с разни творчески играчки. Пише стихове – има две поетични книги. Много оригинални – и поезия, и пародия, и игра. Автор е на роман, също много игрив. И на сериозно-забавни книги по теория на плаката и графикатурата - неговото откритие в изкуството. То е уникална жанрова смес между графиката и карикатурата, с която е много известен по целия свят. Тъй като в графикатурата му откривам онзи оксиморон, който и аз съм имал предвид в романа си, нямах никакво съмнение, че точно той трябва да е илюстраторът на книгата и авторът на корицата. Благодаря му, че се съгласи, че дори направи и няколко варианта. Той ми е правил и друга книга – сборник с фейлетони „Обърни се със смях назад". В него илюстрациите му не само допълват текстовете, но са и много по-добри.

- Какво, според вас, се случва в литературата ни тук и сега?
- Много хора пишат, много автори издават или самиздават. В това море понякога хубави книги потъват незабелязани, а посредствени са хвалени и отличавани. Но така е, когато няма литературна критика, а има само реклама и самореклама. Когато вляза в магазина, на щанда за сирене на едно място пише „сирене", а на друго „имитиращ продукт" - с два пъти по ниска цена. Когато отида на панаир на книгата в НДК, виждам по рафтовете предимно „имитиращи продукти" – приличат на книги, оформени са като книги, но не са книги. Или „имитиращи автори", които имитират Дан Браун, Реймънд Чандлър или Джоан Роулинг... Но въпросът е как да отличим истинската книга от имитацията? Като сиренето – чрез опитване на вкус. Вече не купувам книжно тяло, само защото са ми го рекламирали или са показали автора му по телевизията. Предпочитам да прочета десетина страници в някоя книжарница и чак тогава отивам на касата. Съветвам читателите на това интервю така да подхождат и към моите книги – да ги купуват само след опитване.

- Простихме ли се с надеждата, че от някое чекмедже може да изскочи нечувано и невиждано дисидентско четиво?
- За дисидентски четива от чекмеджето вече е късно. Но дано не се наложи обратното - да прибираме ръкописи в чекмеджето.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай