Кольо Петков, един от най-известните режисьори в театъра и по-малко в киното, празнува 80 без особени фанфари и бенефиси. Артистът, който е тачен в гилдията заради своите 154 постановки, тънката ирония и още по-префинената самоирония, изповядва философията, формулирана за него най-точно от Първан Стефанов. Поетът казва: "Кольо ли? Той е щастливо момче - за всичко си плаща". Георги Мишев пък го нарича "една евротръстика от Тръстеник". Самият Кольо е наясно, че е рядка птица, често възкръсваща като Феникс от пепелта на любов и омрази в нашенските храмове на Мелпомена. Но пък признава: "Винаги губя това, към което не се стремя". Не се изживява като заслужил или народен дисидент на републиката, въпреки че след като отказва да махне обиден за милицията епизод във филма "Автостоп" по Иван Радоев, Людмил Стайков реже от него 800 метра лента, а Павел Писарев - половината му хонорар. Неслучайно Кольо припомня: "Не гъделичкай слабините на обществото - рисковано е". И добавя: "Живеем във време, което и Шекспир не може да обясни".
- Господин Петков, защо вместо да се ползвате от облагите на престижната си диплома на икономист, взехте, че станахте артист?
- Бях много млад. Все още не бях особено наясно със себе си. Знаех, че трябваше да уча. Завърших и работих цяла година по специалността. Но попаднах в театъра на Троян, защото като студент имах опит в самодейни трупи. Там ме гледаха и харесаха - точните хора в точното време. И ми дадоха роли - в Троян и Провадия. Едва след това ме приеха във ВИТИЗ - в класа на Желчо Мандаджиев и Гриша Островски. Обаче тогава откриха курс за режисьори - само за хора с диплома за висше образование. Аз я имах. И най-неочаквано ме приеха - при Боян Дановски.
- Какви бяха мотивите ви да изберете режисурата - дали по характер сте водач и манипулатор?
- Притежавам важно качество - умея да събирам хора около себе си. Това пролича, когато все още бях актьор. В един момент обаче осъзнах, че искам да бъда режисьор. Интуицията ми подсказваше, че това е моята съдба. Пробвах се като асистент в спектакъла на класа "Уестсайдска история". Бяхме заедно с Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Славчо Пеев и Климент Денчев. После те дойдоха с мен и в театъра в Толбухин. Бяхме силна група - а аз бях нейната душа.
Като селско момче, винаги съм имал комплекси
- Че не съм достатъчно печен, че не ми достигат познания. А те бяха софиянчета, отракани, наперени. Е, аз пък имам други достойнства - пък и бях малко по-голям от тях, така че ме приемаха за лидер. За две години направихме много успешни постановки в днешния Добрич. Тях ги извикаха в Сатирата, мен - в Армията. Прибрахме се в столицата със славата си. Но във Военния театър новоназначен полковник ме убеждаваше да поставя пиеса на набедения драматург Величко Нешков и аз отказах. И той, като началник, ми постави ултиматум: или се подчинявам, или напускам. Избрах второто. За да ме подкрепят, оставки подадоха Наум Шопов и Невена Симеонова, Асен Шопов и Младен Младенов. Аз отидох в Стара Загора, а те - в Бургас. След време ги върнаха, но не и мен.
- Как попаднахте в Народния, където имате седем спектакъла, макар и извън щата?
- Направих "Милионерът" в Сливен. В главната роля беше Велко Кънев - току-що завършил ВИТИЗ, първа година по разпределение в града на войводите. Аз съм неговият откривател. Стана безумно хубаво представление - дръзко и необуздано. Играхме го 100 пъти из цяла България и вече се беше разчуло. И Банчо Банов, драматург на Народния, ме покани в столицата. Запита ме: "Искаш ли да поставиш "Милионерът"? Поколебах се, защото всичко беше свързано с Велко и неповторимия му талант. Но започнах репетиции. Седмица преди премиерата Емил Джамджиев, Бог да го прости, получи сърдечна криза и влезе в болница. Директорът Дико Фучеджиев обаче беше категоричен - няма да отлагаме, няма за кога, следващият режисьор чака. Тогава му казах, че имам подходящ човек - Велко Кънев. "Ама той кой е, какъв е - гарантираш ли за него, подписваш ли се?", репликира ме Дико - беше си малко особняк. "Подписвам се, че и отгоре", отговорих му аз. Викнах Велко, който се мъчеше в Сатирата, и след две репетиции всичко дойде на мястото си. Но се движехме заедно - бяхме станали много близки. Докато с него коментирахме какво трябва да се случи на сцената, около нас се завъртяха звездите на Народния. Бяха много любопитни. Дошъл някакъв външен като Велко и задава тона - води ги към гротеска, към бурлеска. Мария Стефанова направо ме запита:
Откъде намери тая гениална маймуна?
А Велко беше уникален - умееше да открие най-точния ключ. Успехът беше огромен.
- Защо тогава не ви назначиха?
- Дико много ме ценеше и искаше веднага след премиерата да подпише заповед. Но идеята му веднага срещна противници, които използваха всичките си връзки във високите етажи на властта, за да държат мен, конкуренцията, по-надалеч. Дико дори беше запитал един от тях: "Ти можеш ли да разсмееш 800 души наведнъж?" Онзи отговорил: "Не". И Дико му рекъл: "А Кольо Петков може". Като писател уважаваше моя талант да бъда изобретателен в чувството си за хумор.
- А противниците ви бяха най-обикновени завистници, така ли?
- Да, да - съвсем традиционно, нищо извън нравите на гилдията. После поставих "Двубой" - игра се 100 пъти, "Сватбата на Фигаро"... Актьорите бяха млади, свежи и неизхабени. Андрей Баташов изигра последната си роля в "Да си вземеш жена от село".
- В съсловието се знае, че често сте имали конфликтни ситуации с властта...
- Така е - и в София, и в други градове. В Пловдив започнах репетиции на "Атентат в затворената улица" на Георги Марков. Изведнъж първият секретар, другарката Дража Вълчева, извика директора Слави Генев. Той се върна омърлушен и каза:
Има донос от театъра, че подготвяме антипартийна пиеса
А на него много му сечеше главата. Пък и беше човек с влияние - сериозен комунист, баща му елитен партизанин. Генев си беше устатник - като жена. Та той беше защитил пиесата пред Дража. Тя - за да не падне по гръб - му наредила: "Или променяте финала, или спирате". А на финала убиваха двама ремсисти. Седнахме да мислим как да изпълним повелята на окръжния комитет. Между ремсистите имаше диалог, в който те коментират дали възложеното им убийство на генерал ще накърни морала им на комунисти или не. Но докато решат дали е правилно или не и кой ще стреля, генералът се измъква, а неговата охрана вижда сметката на момчетата. С Генев уточнихме следния вариант - дете гони топка около генерала. И за да не го убият, ремсистите изтървават ситуацията от контрол. Много хуманистично. Но веднага казах: "Това не може да стане без знанието на автора". И поех към Георги Марков в София. Намерих го в апартамента му до кино "Изток". Разправих му цялата одисея, а той мълчеше и сумтеше. Крайно недоволен. След финала на моя монолог скочи и ми посочи вратата: "Марш оттук, заминавай веднага за Пловдив, за да лижеш краката на твоята Дража Вълчева". Коленете ми се подкосиха. Тоя човек направо ме съсипа. И заслизах по стълбите. Той обаче ме настигна два етажа по-надолу и взе да се извинява: "Кольо, не ми обръщай внимание, аз съм голямо говедо". После на националния преглед Коко Азарян спечели първа награда с "Пътеки" на Хайтов, а аз втора. Георги Марков не дойде на софийското представление, но ми каза: "Отличили са те, защото нищо не разбират от театър". Беше зъл човек с остър и хаплив език.
- Какво ви струваше всичко това?
- От една страна, ме дърпа Партията, от друга - авторът ме плюе, че слугувам. Нерви, напрежение, диабет.
Направо се чудя как доживях
до 80. Като се сетя какво ми е препатила главата - та аз съм селянче от Тръстеник. За 50 години - 154 постановки. Бачкал съм като луд. Борил съм се. Но не успях да стигна нивото на някои колеги от моето поколение. Никога не направих специалните и правилните пиеси, които бяха толерирани. Но затова пък - царят на комедиите и смешките.
- Какъв директор бяхте на "Сълза и смях"?
- Нелош. Но външен човек - с неизвестна кръвна група. Нямах мои артисти - не ми стигаше сол, нито пипер, липсваха ми подправки. Не се усещахме един друг. А и директорът на театъра е човекът, който винаги е виновен за неизиграните роли, за преждевременното пенсиониране. Мразен - никога без основание. Събитията от 1989-а ме свариха в тази ситуация. Актьорите се разбунтуваха срещу мен. Обвиняваха ме в липса на успехи. "Сълза и смях" беше създаден от Филип Филипов с помощта на неговия близък приятел Здравко Георгиев - зам.-министър на МВР. В цялата работа нямаше нищо естествено. Трупата трябваше да обслужва определени политики - беше под шапката на МВР.
Някои от артистите се държаха като хора на службите
Като нищо може би са били на щат и там. Въобще всичко беше заредено с компромиси - включително и назначаването. Рената Киселичка веднъж ми каза: "Не аз съм в твоя театър, а ти си в моя". И това беше напълно вярно. След мен се заредиха двама директори. При Андрей Калудов всичко се скапа окончателно. Нямаше единомислие.
- Мислите ли, че кризата в жанра идва от липсата на достатъчно добри режисьори?
- Има талантливи хора, но нещо все не им достига. Когато бях млад, споделях намеренията си с Боян Дановски. Той винаги питаше: "Това защо така си го решил?" Трябваше да му отговоря без емоция - тя е в сферата на актьора. А анализът е задължение на режисьора. Не можеш да излезеш пред артистите и да им речеш: "Този текст много ми харесва, давайте". Веднага ще те разшифроват, че си гола вода. Климент Денчев ми казваше: "Идвай преди представление да ми говориш за ролята - това ме зарежда с енергия и играя различно". Режисьорът трябва да внесе желязна логика. Това изисква да мислиш, да си подготвен - не е хахо-хихи. Успявам само когато в пиесата откривам лична тема. Тогава екипът е респектиран, че имам какво да кажа. Винаги трябва да откриеш своята дума за всяко представление. За да избягаш от баналното, от клишето.
- Кои са приятелите ви сред актьорите?
- С Велко останахме близки до края. Извиках от Перник Вальо Ганев и Мария Каварджикова - назначих ги в "Сълза и смях" през главата на художествения съвет. Бях убеден, че ги чака голямо бъдеще. С Мариана Аламанчева, Жоржета и Славчо Пеев се виждаме редовно и досега. С тях направихме предложение да кръстят уличка на Климбо - малка, но хубава, край зала "Универсиада". Той беше безкрайно талантлив. Непокорен. Свободомислещ. Имаме си уважението с Цветана Манева, с Мария Стефанова. Бяхме в отлични отношения със Славка Славова и Таня Масалитинова. Направихме с тях "Аполонът от Белак" в "Театър 199". Бях малко пророк, когато в Народния поканих Славка за "Свекърва", а току-що дошлата от Младежкия Аня Пенчева за нейна снаха.
- Някаква равносметка, посветена на юбилея?
- Върху чешма в Габровския балкан пише: "Вятърът всичко ще отвее и първо страстите човешки. Само камъкът ще остане, а водата е вечна". Е, тогава за какво се блъскаме?
На сцената
Хитовете - "Хитрата вдовица" от Голдони, "Опера за три гроша" от Брехт, "Кабаре" от Кендер, "Милионерът" и "Боряна" от Йовков, "Сватбата на Фигаро" от Бомарше, "Двубой" от Вазов, "Свекърва" от "Страшимиров, "Укротяване на опърничавата" от Шекспир. И още 145 постановки в различни театри.
В киното
Игрални филми - "Автостоп" по сценарий на Иван Радоев, "Компарсита" по Тодор Монов, "Родна стряха" по Ран Босилек, "Златна книга за децата" по родни поети, "Балада за контраадмирала" по Валери Петров, "Въртележка" по Самуел Маршак, "Продавач на надежда" по Джани Родари - "Златна роза" от кинофестивала във Варна. "Нямам достатъчно опит и хъс за кино - там трябва да надскочиш сценария, а аз оставам на нивото му. Георги Минчев ми пишеше музиката. Много интересна личност. Винаги съм умеел да откривам талантливия, съвременния човек. Интелектуалци като Боян Дановски и Валери Петров ме уважаваха заради това - мен, селянчето. Не съм умник, но понякога имам неочакван поглед", споделя Петков.
Книги
"Зряла диня", "Изкуството на играта", "Катерих измислени върхове"
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
