Големите френски театри са затворени за балканските автори, казва известният режисьор
През 1991 година френският режисьор Доминик Долмьо заминава за Албания. Интересуват го театрите, културата и всичко в страната, за която не знае нищо. В Тирана случайно попада на изложбата на художник, който вече е живял в Париж. Рисувачът пък го запознава с Касем Трабешина - драматург, поет, есеист, лежал двадесет години из комунистическите затвори. Веднага се ражда идеята да преведат на френски част от неговите текстове. Със задачата се заема Мирела Кумбаро, приятелка от близкото обкръжение на двамата интелектуалци. Толкова значима поръчка тя получава за първи път.
Днес художникът Еди Рама е премиер на Албания, а преводачката - министър на културата. Изводът: Добре е човек да се среща с Доминик Долмьо, особено ако пише пиеси и знае езика на Молиер. Не е сигурно дали ще стане премиер, но твърде вероятно е в парижкия "Дом на Европа и Ориента" Доминик да постави неговата драма.
- Господин Долмьо, парижкият "Дом на Европа и Ориента" е независима организация, която сте създали през 1985-а на голо поле. Какво представлява тя днес?
- Имаме книжарница, библиотека, разработихме мрежа за театрален превод, разполагаме с издателска къща и пространство, в което се случват срещи, обсъждания, спектакли. "Домът" е по-различно място в космополитната френска столица.
- Откъде идват парите, за да съществуват той?
- Преди всичко от общината на Париж, от министерството на културата, малко от европейските фондове. Превеждаме и разпространяваме драматургични текстове от по-редки езици: чеченски, литовски, цигански, исландски... Заради това поне двадесет държави от Канада до Узбекистан ни подкрепят.
- Не споменахте български...
- Почти всички ваши драматурзи са преведени и публикувани в нашите издания: Станислав Стратиев, Йордан Радичков, Камен Донев, Маргарит Минков, Яна Борисова, Константин Илиев... Направили сме антология на българския театър с автори от предишните поколения. Сега готвим подобно издание и с младите ви автори. Аз лично съм поставил "Онова нещо" на Христо Бойчев и съм подпомогнал "Полковникът птица" да се играе в няколко театри във Франция.
- Къде се запознахте?
- Когато го срещнах, той вече беше доста известен у нас.
- За какво пишат драматурзите от Ориента?
- Най-интересният текст, върху който работихме напоследък, е "Осем женски монолога" от Таджикистан. Режисира го Абдул Арзуков, който се е срещнал с много дами и е направил собствена композиция от техните разкази.
Жените говорят за тежкия си живот
за отвличанията, които ги обричат на робство и проституция, за това, че са омъжвани насила...
- Чия драматургия предпочитат французите?
- Трудно ми е да отговоря. Давам предимство на Македония, чийто театър е много динамичен. Ще спомена няколко имена, които са добре познати и у вас: Деян Дуковски, Горан Стефановски, Жанина Мирчевска...
- Стигат ли балканските автори до големите френски сцени?
- Много трудно е да се пробие системата. Христо Бойчев е изключение. Французите по принцип са националисти, отношението им към чуждите автори е високомерно. Освен това има и закон, който защитава нашите пиеси. Театралите ни са се втренчили в пъпа си. Една от най-често чуваните фрази от режисьорите и директорите е: "Ако той беше толкова известен, ние вече щяхме да го знаем". Толкова. И го отхвърлят.
- И публиката ли мисли като тях?
- Не. Тя има друг поглед. По принцип във Франция
Балканите се споменават само заради политически проблеми
или ужасяващи криминални новини. Представата е негативна. Затова хората идват в нашия център. За да видят нещо, което другаде не могат.
- Колко пиеси вие лично поставяте на година?
- Една. Сега на дневен ред е "Реколтата" на белоруския автор Павел Пиашко. По изключение ще направя и "Чернодрински се връща у дома" на Горан Стефановски. На публиката вече й е писнало да гледа поредната версия по Молиер или Чехов. Това донякъде обяснява интереса към балканската драматургия.
- Какви са актьорите, с които работите?
- Тези, които никой друг не ги иска, защото са или високи, или много ниски и дебели... Или най вече - тези, които не са готови на всичко, само и само да играят. Те са свободни, различни - точно затова ги обичаме и от години сме заедно.
- Колко места има вашият салон?
- Четиридесет. И винаги е пълен. На това малко пространство гледахме балета на Узбекистан. Артистите като че ли бяха повече от зрителите.
Гостувала ни е Ирина Бокова
Идвали са вашите медицински сестри, след освобождаването им от Кадафи. Даже си мисля, че комитетът в тяхна подкрепа бе учреден при нас.
- Идвате за втори път в България. Какво разбрахте за нас?
- Струва ми се, че българите носят някаква срамежливост и необясним песимизъм. Албанците например, имат много повече дух и динамика. Те могат да разрушат страната си три пъти и отново да я построят. При вас нещата вървят бавно. Яваш. Яваш. Тази дума я научих тук.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
