Димитър Шопов: Самотата ме направи поет

Димитър Шопов: Самотата ме направи поет | StandartNews.com

Моето дебелоглавие не ставаше нито за СССР, нито за САЩ, споделя авторът на три стихосбирки и четири деца

Димитър Шопов e баща на три стихосбирки и четири деца. От 20 години е безработен. Какво друго, освен морално удовлетворение може да донесе на автора си една поетична книга, пита се той. И отговаря: В нея можеш да споделиш своята ценностна система и гражданската си позиция, но с нея не можеш да търсиш пари. Затова приходите от "Небесни улици земни" роденият в Ямбол творец ще дари на двете сирачета, останали без родители след унищожителния взрив в Горни Лом.

- Господин Шопов, как и защо започнахте да пишете поезия?

- Най-честният отговор би бил: от самотност. В годините на моето детство разводите са били изключения. Тогава не съм осъзнавал защо момчетата и момичетата са избягвали да играят с мен, но явно в семействата им са обсъждали, че съм дете на разведени родители. Това вече е било предпоставка за нисък морал и вместо в игри с приятели, започнах да споделям преживяното върху последните листи на училищните тетрадки. В свои размисли Юго пише, че завижда на онези германци, които научават френски едва на двадесет годни. Само така те могат да усетят красотата на езика на любовта.
Ако направя алюзия с тази изповед на Юго, изкуството е универсалният език, на който едно самотно дете може да споделя своята болка.

А те изострят сетивата и често улавят безпогрешно магията на словото. Това ражда поезията. Радичков изповяда, че писателят е като самотен миньор, който трябва да изхвърли тонове скална маса и пръст, докато търси златоносната жилка на словото. При това той не е сигурен, че ще я намери. Затова преди да се захване с тази работа, човек трябва да е осъзнал, че трудът му може да да не получи полагащото внимание. И възнаграждение.

- Творчеството на кои поети, наши съвременници, според вас, ще се радва на дълъг живот?

- Като студент ми възложиха да направя дипломна работа за поетиката в поезията. Критиците тогава се отнасяха с пренебрежение към този критерий за измерване качествата на литературата. Професор Розалия Ликова прие моята идея с уговорката да потърся Любомир Левчев. Каза ми, че неговата поезия би могла най-добре да илюстрира тази разработка. Покрай разговорите и споровете ни се запази познанството. Години след това, разбирайки, че съм без работа, Левчев ми предложи пари - т.нар. творческа помощ. Взех плика с новите десетолевки и през главата ми мина налудничавата, а може би нелишена от логика мисъл: "Ето как става купуването?". И го върнах. В отговор Левчев се развика: каза, че от Константин Павлов до Джагаров никой не се е отказвал от тия помощи. Дори му се молели... И кой съм аз? Но малко по-късно точно той сам ми предложи работа в Съюза на писателите, който ръководеше.

- Жест, който заслужава благодарност...

- С моето дебелоглавие обаче, което смесвах с чувството си за справедливост, бързо напуснах и тази работа. Но не политическите системи явно определят ценностната система на човека. Както казваше мой приятел - отдавна американски, а не български художник: "С твоите мерки и теглилки за живота няма да те приемат нито в Съветския съюз, нито Съединените щати". И явно е бил прав.

- Кога издадохте първата си книга?

- Това време е много разтегливо по няколко причини. Първата част на моята книга със заглавие "Да имам земя" дадох за печат през 1973 г. Тя видя бял свят десетина години по-късно. Ползата от всичко това бе, че

дълго минавах за млад поет

После излезе "Трева в окото на косача", а сега и "Небесни улици земни".

- Вие сте баща на четири деца. Кои са страховете, които ви преследват?

- Преди сто години страховете на Достоевски са били от бесовете вътре в човека. Днес моите страхове са от събития извън мен, но по същия начин те ме разяждат отвътре. Страхувам се от алчността на технологиите, които все по-настървено унищожават земния ни дом. Те изпреварват човека, а това предизвиква душевен дисбаланс както в отделния индивид, така и в обществения организъм. Тези тревоги ме вълнуват от десетки години. И аз пиша за тях. Примитивното "Хляб и зрелище" и безчовечното "След мен и потоп" вече са в съюз. Ставаме свидетели как пред очите ни хората превръщат главите си в кореми. Зад лъскавите витрини на живота тези две хилядолетни сентенции се настаняват като вип във всекидневието ни. Виждам крайности. От психопатен страх до неистов стремеж към сладък живот.

- Какво във вашето мислене и книги се промени през годините?

- В моето мислене и тревоги нищо не се е променило, но краските се сгъстяват. Лиричните ми видения съжителстват и с житейските ми тревоги. Човечеството расте с милиарди, а се обгръща със самота. Сигурно след подобна констатация Марк Твен е стигнал до извода, че единственото, на което със сигурност може да се разчита на тази земя, е неизвестността.

Бохемът се изповядва: Лудостите ни бяха земни

Днес прекалено сериозно се вторачвам във всяко недъгаво нещо, но това не означава, че лудориите на младостта са ме подминали. Наблюдавам четирите си деца и когато сравнявам техния начин на живот и забавления с моите някога, им съчувствам. Нашите лудости бяха по-земни. Развиваха по естествен път интелектуалните ни и физически дадености. Изживявахме трепети.

А споменът за бохемството на нашата младост ме връща много назад. Тогава въведоха петдневната работна седмица. Та седим с приятел в едно от култовите тогавашни софийски заведения "Варшава". Той беше поет, при това добър, после стана барман, накрая се пропи. И докато си приказваме, идва една журналистка от Радио София и пита: Как ще прекарате двата си почивни дни? Киро я погледна наивно с големите си и почервенели от коняка очи и отговори: Ами, както прекарахме вчерашния и онядeншния си почивни дни. И беше точен. Защото тогава времето ни минаваше в непрестанно обсъждане на световни, политически, поетически и нежни човешки проблеми - обаче над неограничен брой коняци. Но повтарям, това беше толкова отдавна, че днес си мисля, че не е било.

Прах и пепел

Защото никой въздуха не вижда
и силата,
която го превръща в полъх...

А мъничката мравка не разпитва
какъв товар пренася през живота.

И колко
слънчевият лъч пътува
към корените на дървото,

затуй разпитвам всяка памет
и ме затрупва тишина.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай