Проф. Николай Овчаров, познат и като „българския Индиана Джоунс", навършва днес 60 години. Юбилеят го завари на път между Лондон и София. Известният историк имаше приятна мисия на Острова, където неговата дъщеря Анна Мария се дипломира като бакалавър по политически науки от университета в Кардиф.
Тържествата около 60-годишнината обаче ще бъдат дълги и на няколко места. На 22 юли професорът ще покани роднини и близки в София, а на 28 юли ще даде голям курбан с младо теле на едно свещено място под Перперикон, наречено Тюрбето.
Там Овчаров ще събере хората, с които работи по разкопките на древния скален град.
В навечерието на юбилея професорът си направи още един подарък - най-новата му книга „Цар Иван Александър миротворецът". Тя е част от амбициозната задача да издаде цяла поредица за българските владетели от ХІІІ-ХІV век
Овчаров а автор и на повече от 8 книги с пътеписи – за Камчатка, Танзания, Централна Африка, Китай и т.н. И следващата е готова и скоро ще поеме към издателство „Хермес". Тя е вдъхновена от голямата февруарска експедиция на археолога из острова на Афродита – Кипър.
- Г-н Овчаров, трудно някой ще ви даде годините, духът на пътешественика сигурно ви пази да изглеждате млад ?
- Когато човек работи, вероятно запазва формата си. Сред последните неща, които разкриваме е църквата в Добромирци до Златоград. Там само за 10 работни дни падна наистина зверска работа. Все пак успяхме да разкрием в края на май и началото на юни този уникален храм. Църквата, която е на 9 км от Златоград по пътя за Кърджали, има двойна стойност. Това е изключително важен паметник, свързан с последните дни от историята на средновековната българска държава и патриарх Евтимий, за който предполагаме, че е бил заточен по тези места. От друга страна в Родопите разчитаме много за развитието на тази дестинация за културно-исторически туризъм. Тази църква има място в кампанията "Чудесата на България" на „Стандарт", тя се явява част от поредицата
интересни обекти Перперикон, Татул, Златоград. Миналата седмица в самата църква се проведе нещо много вълнуващо – пловдивският митрополит Николай извърши тържествен водосвет. Така тази църква след 700 години забвение отново стана място, където се извърши християнска служба. Тя вероятно ще бъде възстановена, защото златоградчани като кажат нещо и го правят.
До църквата до Добромирци търсим и мощите на самия патриарх Евтимий в храм, който на времето е бил джамия. Това е като пъзел, който трябва да подредим. Само на 2 км от тази църква пък е разкрито съкровище от 135 сребърни монети на цар Иван Шишман. Тепърва предстои изследването им, защото говорим за края на 14 век, когато Родопите са паднали под турска власт. Това съкровище от Северна България там е косвен знак в подкрепа на хипотезата ни за патриарх Евтимий.
Археологията не е само копаенето, това е първото нещо, но най-вече това е осмислянето на находките. Така, че тепърва ще говорим за Добромирци.
- Кои са другите проекти, по които работите ?
- С пълна сила продължават големите проекти. Имаме близо 200 000 лв. финасиране за разкопките на Перперикон, най-мащабните в страната. Разкриваме зоните около най-голямата ранно-християнска базилика в Родопите, която намерихме миналата година. След 20 дни разкопки разкриваме един голям некропол от 11-14 век непосредствено до базиликата.
От няколко дни край Търговище пък работи моят екип, колегата Ангел Конаклиев, с когото разкриваме град Мисионис. Преди няколко години го наричахме Северния Перперикон. Сега там разкриваме акропола. Разцветът на Мисионис е също в късно-римската и късно-античната епоха, както и в периода 13-14 век. Но всеки си има своята специфика. Това е всъщност интересното на археологическите изследвания, че зад сухите цифри за векове и епохи се крият много интересни исторически събития, които чрез проучванията и тяхното осмисляне разкриваме.
- Сега ли се чувствате в пика на работата си като археолог, на моженето и знаенето?
- Не мога да кажа, че се усещам на 60 години. Разбира се, чувствам остаряването. Но след като копая тези километри, явно имам още сила, за да се качвам по баирите.
Щастлив съм, че след 18 години работа на Перперикон сега там всяка година идват по над 200 000 туристи. В него са инвестирани над 5 млн. евро европейски средства и български финанси за инфраструктура – пътища, паркинги. Завършихме 3 проекта, последният преди месец. Сега чакаме следващия, който ще е посетителски център на Перперикон. Драго ми е, когато туристите се провикват през загражденията: „Благодарим ви за това нещо, което правите за България". Заради такива думи си заслужава човек да работи. Надявам се, живот и здраве, да видя и Мисионис след години – развит, с много посетители и туристически интерес. Това са действащите в момента обекти,
но има и места, които вече не работим, но аз ги забравям. Примерно, Велики Преслав го проучвахме с баща ми проф. Димитър Овчаров в продължение на 30 години. Сега отново отивам там, за да обсъждам с кмета новите идеи за европейски проекти, с които общината ще кандидатства. Когато разкриваме тези обекти, те трябва да бъдат възстановени, след това да бъдат измислени някакви атракции. Същото е с още един обект, започнат от баща ми – крепостта „Урвич" край София, която е свързана със сина на Шишман и защитата на София. 5 години проучвахме с колежката Бони Петрунова крепостта и открихме манастир, който пък се оказа свързан с Паисий Хилендарски. Неслучайно той споменава крепостта „Урвич", като място където са се защитавали последните български царе.
С други думи не е важно само разкриването на обектите, а тяхното експониране, за да могат да заживеят собствен живот след това. И да станат част от културно-историческия туризъм.
- Как се отнасяте към прозвището българския Индиана Джоунс?
- Много добре се отнасям. Харесвам този филм,
а и с Харисън Форд имаме доста силна прилика, особено на младини. А дали археологията ще е само академична наука, или обратно, зависи от всеки от нас. Виждам, че все повече млади колеги, се насочват към това да представят по един интересен начин своите обекти, кандидатстват за европейски пари. А тогава трябва да убедиш хората, че се заслужава тези пари да бъдат инвестирани. Мнозина вече се опитват да оживят нашите културно-исторически забележителности. Всеки го прави както може. Аз твърдя, че мога да го правя това нещо и постиженията ми в тази насока показват, че съм на прав път.
- Какво е един човек да тръгне на 3 години по археологически разкопки? Баща ви и взимал по баирите още съвсем невръстен. Няма ли момент, когато си казвате: "Писна ми, тази година няма да отида да разкривам."
- През лятото винаги съм на терен, при 35-40 градуса, както е сега. Тогава е жътвата ми. През зимата ходя по пътешествия по света, това е хобито ми. Но никога не ми е минавало през ума да се откажа. В края на сезона, след 4-5 месеца работа, наистина човек се уморява. Тогава се прибирам, започвам да пиша книги, статии. Вече 12 години поддържам рубриката си в „Стандарт". В един момент започва да те гложди нещо отвътре, задава се нов сезон. Отново трябва да намериш пари и да тръгнеш по разкопки. Още от октомври човек започва да мисли как да осигури средства за следващата година. Като приказката за трите прасенца – като знаеш, че идва зима, в случая археологическо лято, трябва да си оправиш къщичката. Казвам го най-сериозно, защото търсенето на средства е много важно в днешно време. Много колеги се оплакват, че няма пари. Има, но трябва да знаеш как да ги търсиш. Трябва да можеш да докажеш на обществото, на хората, на правителството, че парите, които държавата ще ти отдели, ще бъдат инвестирани в нещо, което развива селото, града, общината, държавата, културния туризъм. И е една печеливша инвестиция. Но това трябва да се доказва, не става с декларации.
- Кои са най-екзотичните места, които успя да посетиш като пътешественик?
- Последната ми книга от поредицата за пътешествия, която излезе, е за Индокитай – Тайланд, Лаос, Камбоджа, Виетнам, Бирма. За мой срам нито веднъж не влязох в морето. Нещата, които търсех там бяха във вътрешността, в джунглата, изчезналите храмове на кхмерската империя, на бирманската цивилизация. Повечето хора отиват там заради морето и островите, но аз така и не ги видях. Това са моите цели, дори когато пътешествам, интересите ми са свързани с историята. Както се казва: Дори когато спя сънувам археология и история.
Пътешествията са ми заложени генетично от дядо ми Николай, който беше ходил само до Австрия, по време на войната. Но той обичаше да пътува по глобуса, разказваше ми много за това, което е чел. Успях да осъществя мечтите му и да пътешествам истински. Много важно беше, че през 2005 г. тръгна рубриката ми „Индиана Джоунс" в "Стандарт", която беше създадена за нашата българска археология – на Китов, на Даниела Агри, моите неща. В един момент започнах да търся нови сфери – пътешествията по света, да ги превръщам в есета, в статии, а след това започнаха да се появяват и книгите – вече са 8.
- Излиза, че през зимата сбъдваш мечтите на дядо си, а през лятото- на баща си?
- Може и така да се каже. Но ако трябва да се върнем към образа на Индиана Джоунс като виден негов последовател, трябва да пътешествам по цял свят, това е част от аурата му. Това е шега, но е важно един археолог да познава какво става по света, това е една от слабостите на археологията ни. Преди 1989 г. и аз бях ходил само в Гърция, освен в соцстраните. Докато сега един уважаващ се археолог трябва да познава цивилизациите не само по филмите на „Дискавъри".
- Успя ли да създадеш своите ученици?
- Аз съм малко вълк единак. В характеристиката ми в училище така пишеше – "много умен, но голям индивидуалист". Не съм от учените, които ходят с кохорта от 20 души около себе си и гордо застават на скалата и започват да обясняват. Който иска съвет, ще дойде при мен. Имам двама много верни ученици, единият е магистър, другият бакалавър, станаха дори семейство. Назначени са в регионалния Исторически музей в Кърджали. Благовест Молев и Полина Пиперкова. Много рядко нещо днес – да намериш интелигентни хора, които да работят в музей с малки заплати. Той е от известен пловдивски възрожденски род, а Полина е от известен панагюрски род, потомка на въстаници. Това са хората, които ще продължат делото на Перперикон, а и на другите обекти. Но важното е, че те вършат работа, на не просто да вървят зад мен и да викат: „Учителю колко си велик". Това за мен е много по-важно от тази професорска суета.
- Какво се случва с продължаването на традицията във рода ви. Нито една от двете дъщери не се изкуши от археологията ? Толкова ли е трудно, когато дядото и баща ти са такива имена ?
- Това е много важен въпрос. Действително има го това съревнование между поколенията, когато става дума за потомствена археология. Много бяха интересни отношенията ми с баща ми. Аз открих колко много ми липсва след смъртта му. Много често го сънувам, разбрах колко много сме били свързани в предишните години. Докато работехме заедно сме имали много спорове, караници, всеки си е бил със собственото мнение. Но той не ме е карал, както и майка ми Мария, да ставам археолог, това е било абсолютно мое решение. По същия начин дъщерите ми Петя и Ана-Мария, не съм ги карал накъде да поемат. Петя тръгна по пътя на класическата филология, завърши НГДЕК, с прекрасен латински и гръцки. И се насочи към други неща. Ана-Мария е в Англия, където се дипломира като бакалавър по международни отношения в университета в Кардиф. Не съм натискал дъщерите ми да стават археолози. Освен това, откровено не смятам, че това е професия за жени. Не съм сексист, макар, че имаме пренасищане с жени в археологията. Но за дамите е тежко, това е половин година извън дома, по баирите, а те имат да гледат деца, което доста усложнява нещата.
- Какво е завещанието на българския Индиана Джоунс на 60 години?
- Дали няма да е много горделиво да вляза в ролята на Цезар, като го цитирам: „Дойдох, видях, победих". Човек трябва да вярва в успеха – да може да го постига, да може да го брани, а след това да надгражда. Това никак не е лесно. Много от колегите ми отиват, изкарват 1-2 години, губят интерес. А да работиш на един обект 18 години, това е нещо наистина е много сложно, малцина успяват.
Дай Боже, да има още много години пред мен, но знам, че ако по някаква причина си отида от Пеперикон, не вярвам разкопките да продължат много време. Класически пример е Георги Китов, който си отиде през 2008 г. и неговите хора не успяха да продължат дейността му в експедиция „Темп". Добре, че в Казанлък, където са основните гробници, има една много свястна кметица Галина Стоянова, която успя с европейски проекти да възстанови и оправи всички гробници. Така, че всичко зависи от личността.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
