Димитър Шумналиев: Зла мащеха ме направи писател

Писателят Шумналиев има име на строител. Негов патрон е св. Димитър, но Митко не е хванал мистрията и чука. Цанил се е да гради къща от думи. Отначало ги зидал по вестниците. Но онзи обем му се видял малък, та преминал на други формати. Дебютирал с роман. Но представете си. Старите прозаици никак не харесали възторга на чирака. Нито той, нито Боян Биолчев получили голямата награда "Южна пролет" за дебют, което си е било чисто изключение от практиката. Затова пък им се отворили вратите за други дебюти. Защото дебютите винаги влизат през някоя врата.

Оттогава Шумналиев все си строи тази къща, защото, който писател каже, че й е вдигнал покрива, значи си е вдигнал самоубийствено самочувствието. Казват, че младите не четат, разсъждава Димитър. Знам, че не е така. Те си имат собствена ценностна система и все гледам, първо, да я разузная, второ, да се мушна там, в тяхното мислене, в тяхната лексика. Младите по понятни причини говорят по-кратко. Затова изоставих дългите изречения, понеже дългото отлага срещата, заключава помъдрелият интелигент.

- Г-н Шумналиев, как изглеждат жълтите павета от село Горна Василица, където сте се цанили за редактор и отшелник?
- С две думи: дребни и хлъзгави. Иначе, малко са ми ниско. Горна Василица е на високо. Вече зареждаме пълнилките на птиците с грухана пшеница. Дано и депутатите ни заредят хранилките. Ако няма жито, то с вяра. Между другото жълтите павета са докарани в София от една фирма край Будапеща в началото на миналия век. Сега си докарваме собствен чар. София хубавее. Имаме прекрасна кметица и екип. Повярвайте на старото софийско куче. Ама гледам по богатите сараи в Бояна същите жълти павета. Крадат ги, защото КТБ може и да им осигури свързани кредити, но не може свързана красота. Нея няма с какво да я вържат.

- Учили сте се за писател в София, Франция и САЩ. Научава ли се този занаят, или дипломите ги раздава някой отгоре?
- Писателството е занаят, ако трябва да вярваме на класиците, но пък те не искат да си признаят. Предпочитат да вярват повече в Божието. Така стават още по-велики. Сигурно има някакви чатове с Господ и неговите литературни асистенти, но пък без бачкане тая магия ще ти остане за лично ползване. Чатиш, а нямаш кореспондент. Общуваш с маниите си. Виждал съм силно объркани писатели, тъкмо защото се самомислят като божествено творение.

Маркес пишел всеки ден по десетина страници, ей така, за тренировка. Както цигуларят трябва да тренира, за да му е гъвкава китката. Моето бачкане почна заради една мащеха. Тя ме прати в едно училище, защото там даваха безплатен обяд и вечеря. Всеки ден с автобуса от Орлов мост до гара Искър. Заради единия фасул и компота от сливи. После взех да се катеря по Първа доменна в "Кремиковци". Бях монтажник трети разряд. После оправях буферите на българските товарни вагони в железопътния завод. После завърших едновременно това училище и вечерна гимназия. Излизах с два комплекта учебници и тетрадки. С шинела, понеже в професионално-техническото училище по промишлен монтаж изискваха униформа. Както виждаш, голямо учене, Исак. Аз съм герой на българската образователна система много преди да се сдобие с реформите. Аз бях реформатор на мащехата. Майката й разгонвах с моето оцеляване. Не можа да повярва, че съм студент, стажант в централен вестник, а след първата ми книга (1975 г.) реши, че партията е силно объркана.

Затова й благодаря, лека й пръст. Мащехата може да бъде проклета само ако й се гепиш. Надживелият мащехата има повече шансове за биография. Писането е път към щастието, път, защото, както няма дефиниция за любовта, така няма и за щастието. Казваш, каква къща не съм изградил? Не съм изградил къщата на вампирите, на кресльовците, на хейтърите, на платените тролове. Англия май е на път да вкара тия електронни мърморковци за две години в затвора. Аз ги затворих отдавна в храма на думите. Нали знаеш? Думите могат да те спасят, ако знаеш как да ги зидаш.

- Били сте главен редактор на два големи софийски вестника, сега сте "редакторът" на село. Коя от посочените служби повече ви допада? Липсва ли ви вестникът, журналистиката и най-вече журналистките?
- Преди да отговоря дали ми липсват журналистките, трябва да уточня, че винаги са ми липсвали. Те са звездите на нашия занаят, великите жрици на стимула във всякакъв смисъл. Не научих кой знае колко от работническата класа - висшето си взех в кабинетите на среднощните лекции, когато постилаш думите, а те започват да те милват. Клубът на журналистите освен затворено пространство беше отвореният рай за спомени, ние трупахме спомени, за да трупаме опит, и създавахме опит, за да трупаме спомени. Странно, милицията имаше точна информация за нашите вечерни дебюти, знаеше и нашите залитащи маршрути, но не ни взривяваше тайните квартири. Така да се каже, милицията сътрудничеше на нашия нагон. Сигурно агентите на Шесто бяха сигурни, че каквито и доноси да сътворят, няма да помогнат на международното положение. Малко късно осъзнах, че занаятът ме охранява. Всеки млад писател притежаваше млади почитателки, а ние бяхме много млади. Затова обичам да общувам с младите. Не само заради изказа им или новите ценности. Просто откривам два успоредни свята, които неминуемо се пресичат в думите. Те не само говорят по-кратко - по-кратко обичат. Защото светът се превърна в неограничен избор. В повече ритъм. В необятен пазар на идеи, срещи, разлъки. Най-после осъзнахме какво означава зрелият социализъм. По-рано и по-бързо от СЕМ, който свали "Деконструкция" в БНР и така доказа, че отделите на ЦК на БКП никога няма да бъдат закрити. Понеже тези отдели са в главите на цензурьорите. Ние цял живот се борим с цензурата, тя все съществува, защото е в нас. Ние си я храним, ние си я плодим. Но пък цензурата е велико предизвикателство. Знаеш разказите или пиесите на ред български автори - без матриците на системата те се сринаха. Младите не разбират посланията им. Има цензура, има възторг.

Рисувам на село, редя етнографски музей, изучавам буболечки и плевели, но съм роден в частен дом на пл. "Славейков". И въпреки нета яхвам колата и след час съм в редакцията. При това, която си искам редакция. Имам действащи пропуски за няколко. И какво откривам всеки път? Че младостта не си отива на един автостоп. Отива си от нас.

Тези млади отбори ми вдигат адреналина, инжектират ми енергия и краят на думите не идва, слаба богу, си осигуряваш тишина. Така да се каже, Исак, земята шепне: Хайде, тъй и тъй ще ми дойдеш, подготви се, за да не се изненадаш от покоя ми.

Смъртта е верен персонаж, брат. Никога не изневерява. Прекрасна събеседница. Затова на всеки Димитровден си цаня по една слугиня. Плащам й до следващата година. И тъй, докато ми стигнат думите, понеже плащам с думи. Завиждам на глупаците. Те умират по-лесно. С по-малки колебания. Трябва да се научим да общуваме с тази слугиня. За да не се изненадаме, когато ни напусне. В крайна сметка човек винаги присъства на собственото си погребение. Това е самоуважение. Неотменимо. Начало на роман с червеи. Както да се влюбиш в себе си е начало на доживотна любов.
- Преди няколко години написахте "Соцроман", в който обяснихте, че социализмът е паднал, защото сме правили много секс. Ако това е вярно, какво дълголетие да очаква демокрацията.
- Младата демокрация е като пубер с акне. Сексуалните й проблеми са дълбочинни, тя не чука, не запложда, защото се бои от отрочетата си, така да се каже, самозадоволява се, защото се бои от голямото, щастливо, всенародно, безгрижно, социално обезпечено чукане. Сексът на демокрацията е силно ограничен, сепариран, защото се страхува да си открие нрава. Слаб морал, слаби майстори. Осеменяват на тъмно, по лобита и икономически кьошета. Превърнаха я в компаньонка. Почасово плащане. Изчуканата или абортира, или ражда чудовища. Ето защо ми се ще най-после тая демокрация да забременее и да роди нова България.
- След "Соцроман" се върнахте седем-осем века назад с "Храмът на осмицата". Там казвате, че катарите освен всичко друго са кротки, не убиват, не ядат месо. Жената няма право да седне на масата с лице към мъжа. Вечерят обърнати гръб с гръб, дори не бива да се гледат, за да не си внушават никакви сексуални послания. На чия страна е личното ви предпобитание: Към епохата на соца или на катарите?
- Катарите възприемат доктрината на богомилите. Но докато богомилството привлича най-долните слоеве, в катаризма се вливат аристократи, графове и барони, търговци, банкери... Дълги години пътувах към тях, още от специализицията ми в Университета на По, Южна Франция. Буквално три години пътувах по замъци, бойни полета, крепости... Франция преодоля историческия си комплекс от избиването на хиляди инакомислещи и превърна тези маршрути в бизнес, туристи от цял свят пълнят реставрираните градове и калета като Каркасон, Фоа, Безие, Минерв и десетки още. Върхът над крепостта Монсегюр /пада 1244 г., в кладата са хвърлени всички заловени, включително 224 висши служители на катаризма, майки и дъщери са денонощно изнасилвани/ се нарича до ден днешен връх Бугара. Ние, като генно неспособни да обзаведем историята си със световни маршрути, още не осъзнаваме светостта на доктрината. Катаризмът вярва в Бог, в Христа, но не и в кръста, понеже на него Светият син е изживял последните си мъки. Разбира се, делят ни векове. Но поне нещо от тях, ако заемем, ще станем по-широки. Българите ще имат още един повод за поклон. С философията си, с постите си, с труда си, с простия си битов модел и вярата в доброто катарите могат да се окажат наши добри роднини. Ако държавата предприеме нова информационна мисия, ще ги доближи до нас по-бързо. Но пък държавата едно правителство не може да състави. Страна, в която изборите предизвикват избори, върви към беднотия. Сиромашията е неспособна да погледне в миналото, защото гледа най-вече в чинията си. Катарите са ни далече, както е далече демокрацията. При повече демокрация има повече катаризъм.
- Казвате, че за да сте първи, трябва да има с кого да се сравняваш. Вие с кого се сравнявате: в литературата и в живата?
- Сравнявам се със съмненията си. С усещането - а то е убеждение, - че зад постижението има още постижения. Краят не съществува в творчески условия. Както не съществува времето. То не е галактическо понятие, то е измислено, наложено, изчислено от човека. Времето има календар. Защото календарът успокоява хаоса. Въвежда години, дати, минути... Ние си мерим времето, не Великият създател. Затова има "днес", има "вчера" и "утре" - за да се ориентираме по-добре в хаотичното си битие. Ние не се явяваме във времето, а в календара на човечеството. Имаме минало само защото имаме история. Но историята не е нито физична величина, нито философска кота. Затова не можеш да пътуваш назад, нито в бъдещето. Защото не можеш да пътуваш в несъществуващото. Учените в ЦЕРН изобщо не се занимават с времето. Те тайно и негласно признават, че то не съществува освен в календарно-обозначителната система, обслужваща удобството на човечеството.

- Кое не ви харесва в Шумналиев: писателя или личността?
- Ще бъде глупаво и доста натруфено, ако кажа, че мразя писателя или човека Шумналиев. Не съм научен да се правя на герой или да се разкъсвам от самообвинения. Много се радвам, че времето не съществува. Защото я си представете, че успеем да си го въртим напред-назад. Който се връща много назад, съзира повече печал, а който пътува в бъдещето, не се връща, защото не е стигнал доникъде. Стигнал съм до лично уважение, бачкане, кефене на - и от - живота, който Господ ми е програмирал. И не храня вампири, повтарям. Човек разгръща в себе си чудовища, защото няма сили да свали поне една звезда.
- Защо трябваше да чакате толкова дълго, за да започнете да рисувате. Перо или четка?

- Никога не съм учил рисуване. Дори в кръжок по рисуване не съм бил. Дойде ми като някакво неясно послание, сигурно от Онзи, който раздава дипломите. Обзе ме като нова свобода, даде ми облекчение. Лекува самота, разчиства натрупвания. Влизам в ателието по всяко време на денонощието, в два през нощта слагам престилката, мога да рисувам до самозабрава. Даже съм настивал в ателието. Такава омая. На първата ми изложба Светлин Русев каза: Шумналиев, като знам какви хонорари взимат писателите, защо пишеш? Рисувай!

И както не мога да кажа как пиша, така и - как рисувам. От известно време ми се поставя танцов спектакъл. Монтирам музиката. А някой ден няма да се учудя, ако някой ми внуши да напиша симфония. Все пак съм свирел на фанфар пред училищните паради.