Рушветът като ламята

Рушветът като ламята | StandartNews.com

Колкото повече борим корупцията, тя толкова повече расте

Всеки трети българин е давал рушвет през последната година. Което значи, че и всеки трети е вземал. Един от тези тримата е катаджията Сашо Тръпков, когото камера засне да прибира 30 лева подкуп от шофьор и прегрешението му тутакси се появи в нета - мястото, където напоследък у нас се раздава правосъдие. Защото друго май няма.

Заради въпросните 30 лева Тръпков ще бъде пенсиониран, но по всяка вероятност отново ще получи полагаемите му се при напускането на работа заплати накуп. Не знам дали някой ще си играе да го дава и на съд за назидание на всички, за които паролата "Кво прайм ся?" е ежедневен ритуал. Спомням си, че преди време по подобен начин бяха разобличени университетски преподаватели, прибирали подкупи за прием на студенти, и медиите цели седмици се занимаваха с тях и "схемата" им. Неотдавна бяха оневинени - и почти никой не написа и ред.

Това са част от особеностите на българската корупция - борбата с нея започва с бурно размахване на пръст и реторика, обратно пропорционална на големината на дадения рушвет.

И завършва безславно някъде из дебрите на съда

години след като обществото е забравило за какво става дума. Битката с БГ рушвета е като тази с ламята, на мястото на чиято отсечена глава израстват две нови. Които на свой ред също са гладни. При това въпросната битка се води от хора, потопени в същото корупционно блато, в което живеем всички. Поради тази причина делото за рушвет често пъти завършва с рушвет, затваряйки елегантно омагьосания кръг на българското правосъдие.

Евроекспертите, които сипят доклад след доклад за корупционните практики у нас, няма как да знаят, че това е не просто "практика", която може да бъде изкоренена нито с директиви, нито с камери, ако ще и да ги наредим на принципа "камера, милиционер, камера, милиционер". Тя е част от духа на мястото, на което живеем. Не на времето. Нека си спомним емблематичното "Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница", написано от Алеко много преди Европа да се заинтересува от нас, камо ли от корупцията ни. Или следния диалог:

"Хоров: Чух, че е вакантна длъжността директор на Държавната печатница. Аз я бих приел.
Квасников: Че вие познавате ли от печатарство?
Хоров: Нужно ли е това?"

Това е ранната версия на "Батко и Братко", написана от Вазов в "Службогонци". И тя по-ясно от всичко илюстрира и начина, по който у нас винаги са се раздавали постове, и този, по който си разменяме услуги, и дори този, по който повече от век по-късно ще бъдат печелени обществени поръчки.

Нека сега прибавим към ориенталския манталитет повсеместна бедност

И държава, която държи заплатите на точката на замръзване, защото знае, че чиновници, учители и лекари си намират начини да припечелят и сами. Получаваме рецепта за бетонирана корупция - толкова бетонирана, че корумпираните вече дори не си искат, защото корумпиращите им предлагат сами. С презумпцията, че всеки прави така, само мащабът е различен. И дразнещото е в това, че ловим само онези с малките мащаби. Не и хората, които срещу далеч по-съществени суми прекрояват градоустройствени планове, пращат чужди инвеститори в девета глуха или, както в оня виц за митничаря и фокусника, с едно удряне на печата превръщат пълни ТИР-ове в празни. Нито пък онези, които с няколко изборни пазарувания успяха да превърнат цялата ни държава от пълна в празна.

Кажи-речи всеки у нас си има своята Солунска митница - палката на полицая Тръпков е неговата. Проблемът е, че законът старателно обгрижва онези от тях, зад които не стоят двуцифрени или трицифрени суми. Проблемът е и в друго - от националната ни култура все по-трайно изчезват понятия като "чест" и "достойнство", които евентуално биха стояли в основата на едно гражданско общество, за което може да се предположи, че иска реално да се бори с корупцията. Нашето общество оценява най-високо оня, който "не чака на една заплата", и това в никакъв случай не значи, че работи на две места. Спомням си как преди няколко години по време на репортаж хората от едно село ни показваха "митничарските къщи". Правеха го дори с известна гордост, сякаш селото се е облагородило от факта, че няколко души със съмнителен морал са вдигнали в него непропорционални на заплатите си палати. В нашето мислене го има наслоено едно отношение към човека, парадиращ с много пари, като към "успял", независимо какъв е техният източник. Така де, корупционният скандал ще трае колкото две-три лайквания във Фейсбук, а къщата, построена с рушвети, ще си остане за децата и внуците. Ние сме майстори на това - да правим дори и най-големите зулуми с оправданието, че ги правим за деца и внуци. Ако крадем, крадем за тях. Ако вземаме подкупи, пак е за тях. Те са оправданието за падението ни като общество, за което успял е всеки, който не е "хванат" и някак си е съумял да мине между капките. А после се чудим защо бързат да вземат самолета..

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай