Македонската сага като братоубийствена война

Македонската сага като братоубийствена война | StandartNews.com

На 19 май 2018 година се навършват 84 години от преврата на политическия кръг "Звено" и Военния съюз.  Народното събрание е разпуснато, политическите партии и профсъюзите в страната са забранени. Но една от най-важните стъпки на военните е поставянето извън закона на ВМРО, която се е превърнала като "държава в държавата". С преврата се слага край на македонското революционно движение, изродило се в безсмислена братоубийствена война.

Решенията на Берлинският конгрес от 1878 година оставят извън България значителна част българско население в пределите на Македония. Естествен е стремежът на това население и на обществеността в България за присъединяване към родината на тези територии. Това поражда и създаването на политически и паравоенни македонски революционни формирования и организации с различни виждания за постигането на тази цел. Открояват се две течения, които с течение на времето навлизат в остро противоборство: на автономистите и федералистите.

На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима български интелектуалци, между които Дамян Груев и Христо Татарчев, полагат основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и на автономизма като нейна цел. Първият председател на ВМОРО д-р Христо Татарчев формулира идеята за присъединяване на Македония към България, по следния начин: „Не можехме да възприемем гледището за пряко съединение на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция". Затова и основоположниците на ВМРО като се опират на чл. 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономия на останалите в границите на Османската империя Македония и Одринска Тракия, се обявяват за една автономна Македония, "с предимство на българския елемент", която сетне би могла по-лесно да се съедини с България.
През 1900 г., отделно от ВМОРО, в София е създадена Македоно-одринска организация (МОО), която съществува до 1905 г., с ръководен орган Върховен Македоно-одрински комитет (ВМОК) откъдето идва и името на нейните привърженици- „върховисти". Организацията, чийто първи председател е Борис Сарафов, си поставя същата цел като ВМОРО. Върховистите претендират обаче за върховенство в освободителното дело и се обявяват за незабавно организиране на въоръжено въстание в Македония. Идея, която ВМОРО намира за преждевременна. Независимо от това, двете организации си сътрудничат, като през май 1900 г. е подписан съвместен протокол, с който офицери от българската армия се допускат в структуриje на ВМОРО. След разпускането на МОО през 1905 г. част от върховистите се присъединяват към ВМОРО, но други, свързани с военното й крило, продължават четническата си дейност в Македония.
През 1909 г. в Солун някои дейци на ВМОРО - Яне Сандански, Димо Хаджидимов, Тодор Паница, Димитър Влахов, Христо Чернопеев, Александър Буйнов и други основават Народна федеративна партия в Македония. Станали известни като федералисти, те също не считат за възможно присъединяване на Македония към България, защото, както обяснява Димо Хаджидимов, „народностите в Македония са размесени, земята е обща и всяко присъединяване по народност е безсмислица". Затова и партията се обявява за реформиране на Османската империя като федерация, в която Македония ще има автономен статут. Федералистите даже участват с чети в похода на младотурците срещу султана, но след като взимат властта, младотурците изоставят реформаторските си идеи и забраняват партията. Федералистката идея обаче не умира, а сред федералистите в по-късни години силно влияние имат левите социалисти, които прокарват идеята за създаване на федерация на балканските народи.

БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ И ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

На 29 февруари 1912 г. без съгласуване с македонските организации правителството на Иван Гешов подписва със Сърбия договор, който поставя основите на Балканския съюз за война срещу Турция. По-късно към него се присъединяват също Гърция и Черна Гора като се постига принципно съгласие за подялбата на Македония след евентуална победа над Турция. Сърбия ще има безспорно право върху земите на т. нар. Стара Сърбия и Новопазарския санджак, а България ­върху земите на Източна и Егейска Тракия. За македонските земи между Шар Планина, река Места, Егейско море и Охридското езеро се предвижда "автономия", като в отделни клаузи се указва, че "ако създаването на автономна Македония се окаже невъзможно", България ще получи около 2/3 от македонските земи с градовете Велес, Щип, Битоля, Прилеп и Охрид, наречени в договора "безспорна зона". Останалата 1/3, която включва градовете Скопие, Куманово, Дебър и Тетово, съставлява т. нар. "спорна зона", и нейната съдба ще бъде окончателно решена чрез арбитраж на руския император Николай II.
Войната срещу Османската империя започва на 26 септември 1912г. и приключва на 17 май 1913г., когато в Лондон е подписан договор между държавите от Балканския съюз и Османската империя, която е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония обаче остават нерешени. Към края на войната, почти цяла Вардарска Македония се намира в ръцете на сръбските войски и Белград вече не само обявява т. нар. "спорна зона", като "своя законна военна плячка" но и изявява претенции и за части от "безспорната" българска зона, включваща градовете ­ Велес, Прилеп, Битоля и Охрид. От своя страна Гърция е окупирала 80% от Егейска Македония, която територия не възнамерява да отстъпва. На 5 май 1913 г. Гърция и Сърбия подписват договор за общи военни действия срещу България, ако тя се опита да завземе определената й безспорна зона в Македония. На 26 май император Николай Втори изпраща писмо до българския цар Фердинанд и сръбския крал Петър, в което се нагърбва с ролята на арбитър като съветва двете страни да се въздържат от война, предупреждавайки, че цялата отговорност за последствията ще понесе онази от тях, която първа обяви войната. До арбитраж не се стига, защото на 16 юни 1913 г. авантюристичният български цар Фердинанд нарежда настъпление срещу Сърбия и Гърция. Избухва Междусъюзническата война, като срещу България военни действия предприемат също Турция и Румъния. България губи войната и в резултат преживява своята Първа национална катастрофа. Като резултат Турция си връща Източна Тракия, Южна Добруджа е отстъпена на Румъния, като България губи и по-голямата част от Македония.
През ноември 1914 г. избухва Първата световна война, в която Фердинанд отново безразсъдно вкарва България срещу обещание от Германия, че след победата над Атлантата, на България ще ѝ бъдат върнати загубените земи. България обявява война на Сърбия, разгромена е и преживява своята Втора национална катастрофа. В резултат, съгласно Ньойския договор от 27 ноември 1919 г. Вардарска Македония е включена в пределите на новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци, а Егейска Македония към Кралство Гърция.
След трагичния разгром на България в Междусъюзническата и Първата световна война, за идеята автономна Македония, която по-късно да се присъедини към България, вече изобщо не може и да става дума.
През ноември 1918 г. Христо Татарчев, Гьорче Петров, Димо Хаджидимов, Михаил Герджиков и други дейци на ВМОРО създават т.н. "Временно представителство", което застъпва позицията за автономия на Македония като стъпка към „балканско единство и Балканска федерация". На 20 декември 1919 г. Тодор Александров, Александър Протогеров , Иван (Ванче) Михайлов и Петър Чаулев възстановяват в София отслабената и разкъсвана от противоречия ВМОРО, като Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), която си поставя за цел установяването на единна, автономна, но и независима от другите балкански държави Македония в нейните етнографски и географически граници. На аргумента на Димо Хаджидимов, че е невъзможна автономна Македония, поради различните народности в нея, Тодор Александров издига идеята за изграждане на Македония като „Швейцария на Балканите" с подобни кантони - една идеалистична, но не много реална визия. Самият Ванче Михайлов, признава в спомените си, че в Македония преживяват половин милион турци, „но турците не дойдоха във ВМРО" а също че и „гръчкото и албанското население не пожелаха да влезат в редовете ѝ".
Освен че противодейства с чети срещу асимилационната политика срещу македонските българи в Егейска и Вардарска Македония, ВМРО извършва и атентати в окупираните територии. Тактиката на организацията, наложена от Тодор Александров, е да се покаже на Европа, че мир на Балканите няма да има, докато не се реши македонския въпрос. В отговор Белград и Атина отправят искания към българското правителство да забрани ВМРО и организират собствени контра чети - паравоенното сръбско Сдружение против българските бандити и Гръцки македонски юмрук, създаден от властите в Атина

РАЗКОЛ И БРАТОУБИЙСТВА ДО И
СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Различните идеи за осъществяване на македонския национален идеал пораждат още от самото начало непримирими противоречия между отделни течения и групировки, които често прибягват към сила за налагане на своите виждания.
Братоубийствата започват още през 1902 г., когато стават първите въоръжени сблъсъци между чети на Яне Сандански, ръководител на Серския революционен окръг на ВМОРО и тези на върховистите. Сандански обвинява офицерите- върховисти, че са оръдие на българския княз и българската държава и пояснява: „Ние не искахме да заменим турската тирания, ние искаме Македония да бъде автономна, независима, свободна Македония – на македонците".
Гоце Делчев болезнено преживява сблъсъка между четите на ВМОРО и Върховния комитет. Според Пейо Яворов войводата с болка възкликнал: „Клета Македония! Нейните герои почти забравиха общия враг, за да се изпоядат едни други."
Противоречия настъпват и в самата ВМОРО. Сандански не признава задграничното представителство на ВМОРО в лицето на Борис Сарафов, Иван Гарвалов и Христо Матов, обвинява ги, че организират безразборно нахлуване на чети във вътрешността на Македония, като по този начин вредят на общото дело. Сандански настоява за децентрализация и по-голяма независимост на революционните окръзи и се опитва да овладее ръководството на ВМОРО. От своя страна Борис Сарафов обвинява Серската група и Сандански в сепаратизъм, и в това, че внасят разкол в движението. Стига се и до най-страшното- убийството на Борис Сарафов и Иван Гарвалов, организирано от Серския комитет. Според версия на сандинистите, самите Сарафов и Гарванов са планирали убийство на Сандански, като за целта са привлекли драмския околийски войвода Михаил Даев. Той пък бил привлякъл на своя страна Тодор Паница, който обаче предупредил Сандански за заговора. Затова и Серският комитет на 10 октомври 1907 г. осъжда на смърт Сарафов, Гарвалов и Даев, като за убиец на първите двама е определен Паница. На 28 ноември 1907, при посещение в София, Паница се среща с двамата в дома на Сарафов в София и там ги екзекутира. В отговор, през март 1908 г. ВМОРО осъжда на смърт четиримата членове на Серския окръжен комитет - Яне Сандански, Георги Скрижевски, Чудомир Кантарджиев и Александър Буйнов, както и изпълнителят на присъдите Тодор Паница. Присъдите са приведени в изпълнение.
Даев е убит на 30 октомври 1907 г. На 22 април 1915 г. недалече от Роженския манастир е убит от засада Сандански. Кантарджиев е убит на 17 септември 1924 г. в Пловдив, Буйнов - на 27 септември 1924 г. в Добринище, Разложко, а Скрижевски - на 26 февруари 1925 г. в Свиленград. Прекият убиец - Тодор Паница е екзекутиран на 8 май 1925 г. във Виенския „Бургтеатър" от Менча Кърничева, бъдещата съпруга на водача на ВМРО Ванче Михайлов, който пише в спомените си : „ВМОРО забавя, но не забравя!"

ВОЙНА МЕЖДУ ВМРО И ЗЕМЕДЕЛСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

След края на злополучната за България Първа световна война на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски. Новият кабинет желае да излезе от международната изолация и тръгва на подобряване на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство (преименувано през 1929 г. на Кралство Югославия). Това обаче няма как да стане, докато на територията на Вардарска Македония действат чети на ВМРО. Стамболийски не може да търпи и властта на "войводите" върху Пиринска Македония. Възникват противоречия с ВМРО, които започват да се решават с проливане на кръв. На 2 ноември 1919 г. са арестувани Тодор Александров и Александър Протогеров, които обаче успяват да избягат.
На 28 юни 1921 г. в София е убит Гьорче Петров, един от ветераните на македонското революционно движение, назначен на висш държавен пост от Стамболийски. На следващия ден, по заповед на вътрешния министър Александър Димитров в Кюстендил е арестуван и пребит до смърт Симеон Георгиев, съратник на Тодор Александров. Следва отмъщение, на 21 октомври 1921г. четници на ВМРО прострелват от засада край Кюстендил министърът на вътрешните работи Александър Димитров, след което му прерязват и гърлото.
На 23 март 1923 г. в Ниш властите в София и Белград подписват споразумение, с което България се наема да ликвидира базите на ВМРО на своя територия. Споразумението предвижда още създаването в бъдеще на Балканска федерация, в която освен България и Кралството да влязат още Гърция и Албания.
Реакцията на ВМРО е остра. На 10 април 1923 г. Тодор Александров изпраща под № 423 "Последно предупреждение" до Стамболийски, че ако в Пиринска Македония бъдат изпратени части на Оранжевата гвардия на БЗНС, ВМРО ще противодейства безкомпромисно. Убийствата на земеделци, включително на такива, които са видни македонски революционери, добива особен размах след Деветоюнския преврат от 1923 г.
Дни след преврата, на 14 юни 1923 г., Стамболийски е арестуван и предаден на четници на ВМРО, начело със скопския войвода Величко Велянов - Чичето, които го подлагат на мъчения, режат го с ножове и накрая му отрязват главата. Заедно с него е убит и брат му Васил Стамболийски. Македонски революционери, членове на БЗНС са арестувани и предавани на ВМРО, която ги ликвидира. На 14 юни 1924г. в София е застрелян Петко Д. Петков, земеделски депутат, брат на Никола Петков. Георги Папалезов, съратник на Яне Сандански е задържан през май 1925 г. от полицията, предаден на дейци на ВМРО, и по време на т.н. "Дъбнишки събития" е отведен в Дъбница, където ВМРО устройва свой съд над комунистически и земеделски дейци в Пиринско, където след изтезания е обесен. През май 1925 г. е арестуван Георги Чанджиев, виден македонски революционер и член на БЗНС. Предаден е на ВМРО, закаран в Дъбница, и след изтезания обесен на брега на река Мътница. От Дъбнишките съдилища са осъдени около 300 души, като са произнесени и изпълнени, според различни сведения, между 50 и 80 смъртни присъди. Райко Даскалов, ръководител на Войнишкото въстание през 1918 г. и министър в правителството на Стамболийски е убит на 26 август 1923 г. в Прага.

ВМРО СРЕЩУ ФЕДЕРАЛИСТИТЕ

На 4 декември 1921 г. привържениците на федерализма около Христо Татарчев и известният столичен архитект Никола Юруков, подкрепени от земеделското правителство, учредяват в София Македонска федеративна организация (МФО) и под нейната шапка легална Македонска емигрантска федеративна организация (МЕФО) и нейно четническо крило Вътрешна македонска федеративна революционна организация (ВМФРО). Между ВМРО и МФО/МЕФО настъпва съперничество за влияние върху македонското освободително движение. ВМРО обаче е декларирала в устава си, че няма да търпи друга революционна организация на териториите, в които действа. Конфликтът се засилва и от това, че за федералистите идеята на ВМРО за независима Македония е утопична, те изповядват идея за автономна Македония, но като част от някаква балканска федерация, с участие на Югославия. Идея, която Белград подкрепя, защото Македония би била под неин контрол.
От своя страна, за ВМРО българщината в автономна Македония под сръбски контрол ще бъде унищожена (което и става в бъдеще след включването на Вардарска Македония в Югославия). Затова и те определят заиграванията на федералистите с Белград като предателство. Сблъсъкът е на живот и смърт, едните или другите трябва да изчезнат от сцената.
Подкрепяни он земеделското правителство федералистите организират свои чети за противодействие на ВМРО. Така ВМРО вече е принудена да води война на два фронта - срещу земеделското правителство и срещу федералистите.
През август 1922 г. е убит кметът на Неврокоп (днес Гоце Делчев) Димитър Икономов, бивш член на Серския революционен окръжен комитет. Неврокоп е крепост на федералистите, там се е установил и Тодор Паница. В средата на октомври ВМРО изпраща чети, начело с Алеко Василев и Георги Атанасов, които превземат града, опожаряват клуба на БЗНС и разстрелват дванадесет федералисти на площада. Паница обаче успява да се измъкне и избягва в Гърция.
На 26 април 1923 г. в София е убит арх. Никола Юруков. На 13 септември 1924 г. отново в София е застрелян един от учредителите на МФО- Славчо Ковачев. Опасявайки се за живота си, Христо Татарчев емигрира в Торино.
Кървавият сблъсък между ВМРО и федералистите е трагичен, защото целите, които двете организации си поставят, са почти идентични. В устава на ВМФРО например като цел е поставена „борба за свобода и независимост на Македония на федеративни начала при еднакви права на всичките народности в нейните географски и икономически граници, която да влезе като равноправен член на балканската федерация". Но и самият Тодор Александров се е колебаел между автономистки и федералистки позиции. За него жадуваната цел, на която е отдал живота си, е обединяването на разпокъсаната Македония и за това е бил готов на компромиси. По време на Балканската война Александров е за присъединяване на Македония към България, по-късно се отказва от тази идея, като невъзможна за осъществяване. В директива от 11 юни 1920 г. на ЦК на ВМРО като цел е записано "извоюването на свободата – под формата на автономия или независимост – на Македония в нейните етнографически и икономически граници", но след години следва еволюция. В окръжно на Александров от 28 юни 1920 г. са развити две тези, едната за „обединена, независима или автономна Македония, която да бъде поставена под покровителството на Съвета на Обществото на народите или на една от великите сили и втора, федералистка, допускаща, че една такава Македония „може би даже да влезе в една федерация, ако сърбите приемат федеративното управление в новата държава". Но нали и Нишкото споразумение предвижда подобна цел ?
След Деветоюнския преврат Александров разбира, че и Цанковото правителство няма интерес да съдейства на ВМРО за решаването на македонския въпрос. А такова нещо обещава Коминтернът, който предлага на ВМРО всякаква помощ, политическа, финансова и с оръжие. В замяна едно от условията е ВМРО да престане да преследва комунистите и земеделците. Чрез левицата на ВМРО се започват преговори във Виена, където на 6 май 1924г. се стига до подписването на т.нар. „Майски манифест", в който се говори за за единен балкански революционен фронт в тясно сътрудничество с всички прогресивно- революционни движения на Балканите и за обща борба под знамето на свободна и независима Македония. Манифестът е подписан от членовете на ЦК Протогеров и Чаулев. Александров е отсъствал, но и неговото име е положено, в съответствие с пълномощно, което бил дал на Чаулев. Александров вероятно е разчитал да получи помощ, без да съдейства впоследствие за организирането на Македония като някакъв тип „съветска република". Може би не е очаквал манифестът да бъде оформен в такава крайна коминтерска форма, затова и от тактически съображения забранява огласяването му. На 18 юли 1924 година обаче манифестът е публикуван във Виена със съдействието на Чаулев от Димитър Влахов, резервен член на ЦК и представител на лявото крило в организацията. Това обаче предизвиква незабавна реакция от страна на Цанковото правителство. Военният съюз, на който ген. Протогеров е член, обвинява ВМРО в болшевишки уклон и засилва военните гарнизони в Пиринска Македония, където дотогава е предоставила почти пълна свобода на организацията. Стреснати, Александров и ген. Протогеров обявяват манифеста за мистификация.

СБЛЪСЪК МЕЖДУ ДЕСНИЦАТА И ЛЕВИЦАТА ВЪВ ВМРО

В македонското революционно движение настъпва и разкол между десницата в лицето на Тодор Александров и на левицата в лицето на Димо Хаджидимов. Двамата имат много общи позиции по тактиката и стратегията на македонското освободително движение. Според Хаджидимов, който оказва решителна подкрепа на Александров в борбата срещу федералистите, федерализацията на МФО ще даде възможност „за погърчване или осърбяване на по-големи части от Македония". Той казва „Ние желаем Балканска федерация, но не желаем Федеративна Македония" и нарича федералистите „разбойници". Като реалист, отчита, че гръцкото, турското и сръбското население в Македония не се включва в революционната борба за обединена независима Македония, не вижда идеята за „кантони" за реалистична, не вярва, че Гърция и Сърбия ще позволят създаване на обединена независима Македония с преобладаващ български елемент, и че ВМРО може със собствени сили и въоръжена борба ще може да постигне тази цел. За Хаджидимов, комунист и интернационалист, изходът е подсказан от Коминтерна- автономна Македония с народна власт в рамките на Балканска федерация на народите, подобно на съветската държава. За Тодор Александров това е неприемливо, той би приел евентуално помощ и от Коминтерна в борбата за освобождение на Македония, но без никаква обвързаност.
А и в устава на ВМРО ясно е казано, че организацията е безпартийна и безкласова и не може да служи на никоя държава и на никоя партия. Идейният сблъсък между двете крила ще се превърне в кървав по време на и след Септемврийското въстание през 1923 г.
В предварителни разговори преди въстанието, ВМРО предупреждава своите членове комунисти да не действат в петричкия окръг и да не използват даденото им от самата организация оръжие.
Тези условия обаче не се изпълняват и Тодор Александров използва това като предлог за прочистване на ВМРО от нейните крайно леви членове. По време на въстанието чети на ВМРО разбиват в Разложко и Джумайско въстанически групи, съставени от македонци- комунисти. Димо Хаджидимов, съратник на Гоце Делчев, е убит на 14 септември 1924 от Владо Черноземски, един от най- известните терористи на ВМРО.
На 13 февруари 1925 г. в София е убит проф. Никола Милев, един от основните идеологически противници на привържениците на Коминтерна в македонското движение. В отговор, ВМРО убива комунистическите депутати Тодор Страшимиров (17 февруари 1925) и Хараламби Стоянов (6 март 1925) и още много македонски революционери- комунисти. Убиецът на проф. Милев, македонският деец от левицата Милан Манолев е заловен наскоро след убийството от ВМРО. Той е екзекутиран, а трупът му е захвърлен на мястото, където е убит проф. Милев.

МЕЖДУОСОБИЦИ В РЪКОВОДСТВОТО НА ВМРО И КРАЯТ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА

Докато ВМРО разчиства сметките си със земеделци и комунисти, в ръководството й настъпват остри противоречия. Сблъсъкът е преди всичко между нейните най-видни личности: генерал Александър Протогеров и Тодор Александров. Генералът е против атентатите в Егейска и Вардарска Македония и не одобрява крайните методи на Александров, за когото Ванче Михайлов казва: "неговите съдилища познаваха само три присъди: оправдание, сто тояги или смърт". Протогеров споделя веднъж:" Ако го няма - зло, а ако е жив - още по-зло!"
Противоречия има и между Александров и Алеко Василев, петрички окръжен войвода и пълномощник на Централния комитет на ВМРО за Серски, Струмишки и Солунски революционен окръг.
"Наши са окръзите, ние проливаме кръвта си и няма да допуснем Тодор Александров да ръководи ВМРО?", заявява Алеко. Самият той е описан от Ванче Михайлов като „жаден за слава, жесток и мъстителен, властващ, гешефтар"
На 30 август 1924 г. Александров и Протогеров са на път за конгрес на Серския революционен окръг. Според някои предположения, Александров е възнамерявал на конгреса да организира изключването от ВМРО на Алеко Василев и съратника му Георги Атанасов, за което му намерение те са били информирани.
При една почивка, придружаващите ги Динчо Вретенаров и Щерю Влахов прострелват полегналия Тодор Александров, но не закачат Протогеров.
Мястото на убития лидер се заема от Ванче Михайлов. Той обвинява Алеко Василев, неговият личен секретар Атанасов и също ген. Протогеров и Петър Чаулев за организатори на убийството на Александров и предприема крути мерки срещу тях. Ликвидирани са двамата физически убийци - на 12 септември в Горна Джумая е застрелян Алеко василев, а на следващия ден и Георги Атанасов. На 23 декември 1924 г. в Милано е убит Чаулев, член на ЦК на ВМРО, виден представител на левицата в организацията, обвинен от ВМРО за „изменник".
Отмъщението продължава, за да стигне и до ген. Протогеров. Той е убит по изрично нареждане на Ванче Михайлов на 7 юли 1928 г. в София.
Покушението обаче предизвиква обаче фатален разкол в самата ВМРО, в която се оформят враждуващи крила на михайловисти и протогеровисти, които продължават революционната дейност със свои централни комитети. Между тях възниква братоубийствена война. Членът на задграничното представителство на ВМРО Наум Томалевски, протогеровист, е убит на 2 декември 1930 г. в София от екзекутора на ВМРО Владо Черноземски. На 4 март 1930 г., е убит друг протогеровист- Васил Пундев, виден историк, публицист и журналист. От своя страна, протогеровистите избиват сподвижници на Ванче Михайлов като Йордан Гюрков, член на ЦК на ВМРО, и Иван Параспуров, доверено лице и куриер на Александров и Михайлов. Всяко убийство води до отмъщение. От двете страни се избиват четници, воеводи, журналисти и общественици.
Убийствата над комунисти, земеделци и съперничещи македонски дейци от страна на ВМРО
настройват постъпено общественото мнение срещу организацията. ВМРО като че е забравила основната си цел- борба за независимост на Македония и се е отдала на изтребване на всички онези, които счита за свои политически и идейни врагове. На 19 май 1934 г. е извършен преврат от политическия кръг "Звено" и Военния съюз. Политическите партии и профсъюзите в страната са забранени, Народното събрание е разпуснато. Целта на военните е установяване на мир и стабилност в страната. Новите управници не искат да търпят "държава в държавата", каквато всъщност се е превърнала Пиринска Македония и една от мерките им в това отношение е ликвидирането на ВМРО.
Полицията и армията започват масови арести на активисти на организацията. Софийският военнополеви съд разглежда десетки убийства от дейци на ВМРО, издадени са 21 смъртни присъди, самият Иван (Ванче) Михайлов е осъден задочно на смърт.
"Преврати станаха, войни и национални катастрофи се заредиха, Македония се разпокъса и промени подтисниците си, но вендетата не умря", пише хронистът на движението Христо Силянов.

РАВНОСМЕТКАТА

Равносметката от борбите за осъществяване на македонския идеал е повече от тъжна. Нито автономистите, нито федералистите, постигат своите цели. След балканските и Първата световна война нито Гърция, нито Кралството на сърби, хървати и словенци биха приели да се откажат от Егейска и съответно Вардарска Македония в името на една независима Македония, с преобладаващ български елемент.
Новият лидер на ВМРО Ванче Михайлов обявява, че "целта на македонската борба е независима Македония, което означава включване в македонската държава и на Пиринската област".
Българските правителства обаче не биха отстъпили да се отцепи Пиринска Македония и да се присъедини към една самостоятелна и независима Македония. От своя страна, монарсите Фердинанд и Борис нямат никакъв интерес България и отделно Македония да станат част от някаква балканска федерация, която би принизила и и застрашила царския им статут. Властите умело използват македонските революционни организации за свои политически цели, като в същото време, от външнополитически съображения, се стараят да ограничат дейността им в Егейска и Вардарска Македония. Реалният факт е, че отвоюването на Егейска и Вардарска Македония не е по силите на македонски революционери, това може да стане само ако България активно и открито се намеси за постигането на тази цел, което би означавало война, за която държавата не би имала международна подкрепа и не би имала сили да спечели. Лишени от подкрепата на българските власти, както и от перспектива за постигане на македонския национален идеал, разединени и разкъсвани от идейни противоречия и и личностни конфликти, революционната борба се изражда в безсмислено и безмилостно братоубийство. Бивши съратници в борбите, участници в четнически битки и въстания, видни лидери със заслуги към македонското дело и България, някои създатели на ВМОРО, се избиват едни други. Много от тях, особено родените в Егейска и Вардарска Македония, участват в балканските войни, с надежда за присъединяване на бащините македонски земи към България. Редица от тях са наградени с висши ордени, други се изявяват като офицери в армията. Алеко Василев, роден в Долна Джумая, днес Ираклия в Гърция, е командир към Единадесета македонска дивизия по време на Първата световна война. Тодор Паница е ранен по време на Първата Световна война в битка край Криволак във Вардарска Македония и награден с орден за храброст. Убитият от михайловистите на 13 септември 1924 г. Славчо Ковачев от Щип получава три ордена за храброст и се издига до полковник. Висши военни чинове добиват съратникът на Яне Сандански- Георги Атанасов (полковник) и роденият в Охрид Александър Протогеров (генерал- лейтенант). През Балканската война се изявява Петър Чаулев, който на 10 ноември 1912 г. начело на отряд от 300 души превзема своя роден град Охрид и издига българското знаме на Самуиловата крепост. Убитият от протогеровистите Йордан Гюрков от Щип е ротен командир по време на Първата световна война и се издига до капитан. В Балканската война съратникът на Гоце Делчев Димо Хаджидимов е подофицер в 14-и пехотен македонски полк на Седма Рилска пехотна дивизия. Федералистът Стоян Мишев, убит пред прага на къщата му в Щип на 30 декември 1924 г., войвода и съратник на Тодор Александров, през Първата световна война е назначен от българските власти за околийски началник в Куманово. Убиецът на земеделския министър Александър Димитров- Иван Бърлев (Бърльо), осъден на смърт от ВМРО за "своеволие и лош морал", е Щипски войвода по време на Балканската война. Панчо Михайлов, родом от Щип фолклорист, съставил сборник народни песни от Македония, убит по нареждане на Ванче Михайлов
на 15 юни 1925 г. в София, командва картечна рота в 53-ти пехотен полк през Първата световна война. Чудомир Кантарджиев, убит на 17 септември 1924 г. в Пловдив, предвожда Неврокопската партизанска чета по време на Балканската война, за което е награден със сребърен кръст с корона.
Всички тези жертвеници на безмислени братоубийствена войни са изявени македонски дейци и революционери, достойни българи, посветили живота са за осъществяването на идеала за една Македония с преобладаващо българско население под каквато и да е форма. Докато българските власти, стараейки се да поддържат добросъседски отношения с Гърция и Югославия, не взимат присърце положението на българите в Егейска и Вардарска Македония, македонските революционни организации са противодействали със всякакви средства на асимилацията на българите в Егейска и Вардарска Македония. Те изпращат обръщения за тази цел до Лигата на нациите, провеждат военни операции срещу контролираните от гръцките и сръбски власти територии, които постепенно са ги колонизирали и са ликвидирали българщината в тях в езиково, черковно и всякакво друго отношение. Заради това македонските революционери, леви или десни, автономисти или федералисти, праведници или грешници, имат своето достойно място в българската история.

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Автор Спорт
Коментирай