Страхове, но не омраза. Това показа социологическото изследване за нагласите на българите спрямо мигрантите, проведено преди осем месеца по поръчка на Института за икономика и международни отношения и фондация „Фридрих Еберт". Въпросът сега е колко голяма е крачката от страха до омразата и направена ли е вече тя.
В лагера в Харманли няма опасност от зараза, казаха лекарите. Слуховете твърдяха обратното. А политически формации и спекулации в публичното пространство охотно подгряваха страховете. Основният отсъстващ в информациите и дебата (особено у нас) е човекът. Бежанците са статистика, а загиналите (включително деца) – просто цифри. Което ни пречи обективно да видим както страданието на хиляди семейства, така и новото, по-агресивно лице на търсещите достъп до Европа. Горчивата ирония на сблъсъка е, че и от двете страни на лагерната ограда на практика искаха едно и също – те да не са тук.
Бежанският поток към Европа намалява – обективно. Но натискът остава. А агресията нараства – и от двете страни. Напоследък се наблюдава достатъчно видима тенденция за политизация и инструментализация на кризата – както в национален, така и в международен план. Като основният страдащ от това са реално прокудените от война и преследвания бежанци. От една страна националистически партии и ксенофобски формации целенасочено нагнетяват и без това реалните проблеми и съществуващото напрежение, предлагайки
лесни решения от типа „няма човек – няма проблем"
Впрочем, с подобни аргументи само че спрямо българи и румънци се подхранваха страховете на британците по време на референдума за излизане от ЕС. Необходимото укрепване на външните граници на ЕС, за което най-после бе постигнат консенсус и което се стреми да вкара мигрантския поток в полето на законността, ще си остане обаче проява на политически щраусов синдром, ако не се предприемат целенасочени мерки за решаване на място на двата проблема, генериращи кризата – войната (за бежанците) и бедността (за мигрантите). Което не може да стане нито лесно, нито бързо.
От друга страна би било безотговорно да си затваряме очите за променящия се характер на човешките потоци – както като начална дестинация извън районите на военни действия в Сирия и Ирак (т.е. увеличаване на мигрантите за сметка на бежанците), така и като възрастови характеристики (с нарастващо присъствие на млади мъже сред тях за сметка на семействата). Би било наивно да се очаква, че и „Ислямска държава" няма да направи опит да инфилтрира свои бойци в тези потоци – както с цел евентуално извършване на конкретни терористични актове, така и най-вече с оглед ескалация на напрежението и конфронтацията вътре в европейските общества.
В тази среда доста хармонично се вписват и последните заявления на турски официални лица, заплашващи, че ще залеят Европа с бежанци с цел постигането на политически отстъпки. Съзнаващи и експлоатиращи своята роля и демонстриращи отношение към бежанците като към политически ресурс (а голяма част от точно тези над 2.5 милиона, намиращи се в Турция, са реалните бежанци от войната). Същевременно България е страната, най-заинтересована от това споразуменията между ЕС и Турция да действат в пълен обем и диалогът да не прекъсва – защото в противен случай политическият сблъсък между Брюксел и Анкара
ще се трансформира в двустранен българо-турски проблем
от двете страни на границата. И този път Меркел е права – план Б без ангажирането и сътрудничеството на Турция е практически невъзможен.
Човешката мобилност е естествена част от глобалния свят и е нереалистично да се смята, че тя може да бъде отменена с нечие решение. Въпросът на този етап е процесът да се вкара в достатъчно ясни и изпълними законови рамки, които да позволят неговото международно регулиране. Гарантиращи както хуманността към жертвите на войната, така и сигурността на приемащите държави. Опасността е обаче, че дори и кризата да се реши, агресията в обществото ще остане. И ще си намери друг обект за омраза. Не задължително само външен.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
