Едва ли може да се твърди, че през изтеклата година светът стана по-сигурно и уютно място за живеене. По-скоро обратното - продължи развитието на процеси, водещи към по-нататъшни трусове и колизии.
Тече процес, при това все по-видим, на политическо преконфигуриране и промяна в съотношението на силите в международен план. След разпада на двуполюсния свят преди четвърт век и след краткосрочната илюзия за еднополюсност, продължила по-малко от две десетилетия, през последните години става все по-очевидна тенденцията към структуриране на един многополюсен свят, в който към САЩ и ЕС като водещи глобални фактори се добавят и страните от БРИКС (Китай, Русия, Индия, Бразилия, Южна Африка), като същевременно значително по-видима роля започват да играят и регионалните играчи (Турция, Иран, Саудитска Арабия и т.н.). Отношенията между тях обаче тепърва ще намират своите нови баланси – а едва ли може да се очаква, че това ще се случи без сътресения, доколкото неминуемо ще бъде съпроводено и със загуба на позиции. И засега се очертава това да бъде за сметка на „евроатлантическия свят".
Логично националният суверенитет се оказа най-значимата жертва на глобализацията. Националните граници не представляват преграда за свободното движение на информация и комуникация, прехвърлянето на капитали става с едно натискане на копчето на компютъра, либерализира се пазарът на стоки и услуги. Същевременно се наблюдава и своеобразен откат – поне на две нива: национално и международно. Основно с цел ограничаване мобилността на хората. На национално равнище има достатъчно ясно обозначен стремеж към затваряне, към търсене на сигурност чрез вътрешна консолидация и опит за изолиране от обективните глобализационни процеси, довели до криза на националната държава. В международен план неспособността да се намери адекватен отговор на новите глобални предизвикателства изкристализира в тенденция за връщане към старото и познатото – посочването на външния враг чрез което отново да се постигне ефекта на вътрешната консолидация на обществото. Но „новата студена война" е анахронизъм, който очевидно не решава реалните проблеми - светът не е двуполюсен, а и липсва идеологическата алтернативност на противостоянието.
САЩ се самоизолират
Годината ще се запомни с американските напускания: първо беше Транс-тихоокеанското партньорство за търговия, после Парижкото споразумение за климата, заплахата за отказ от споразумението за ядрената програма на Иран, фактическата абдикация от ролята на посредник за Близкоизточния конфликт след признаването на Йерусалим за столица на Израел. Всичко това гарнирано с дистанциране от многостранната дипломация и международните институции. От това как САЩ ще менажират превръщането си от доминиращ международен фактор в един от основните, може би най-значим, но в никакъв случай не и единствен глобален играч, ще зависи сигурността и стабилността на планетата в средносрочен план.
Годината за Европа бе доминирана от думата „дебат" – но преди всичко в себе си и за себе си, а не за мястото си в света. Като сценариите за бъдещето на ЕС са само видимата част от него, касаеща институционалното му преструктуриране. Но проблемите са доста по-дълбоки и същностни.
Под въпрос е единството на самата Европа. Като тук определящи ще бъдат процесите не само и не толкова на държавно ниво, но и вътре в самите общества. Все по-видимите неравенства, загубата на сигурност и най-вече разклатената перспектива (национална и личностна) водят към фрагментация на обществата и стремеж за търсене на сигурност на под-държавно ниво: в общността на етнос, религия или идеологии. Очевидно фанфарите по повод отиващия си национал-популизъм (след изборите в Холандия и Франция) прозвучаха твърде преждевременно – защото „Алтернатива за Германия" направи своя национален парламентарен пробив, а крайната десница се върна във властта в Австрия (при това с много по-примирена реакция в Европа, отколкото при прецедента в началото на века).
Все по-видимо става възпроизвеждащото се
разделение по оста Изток-Запад
Което само потвърждава, че обединението на континента бе много по-лесно в междудържавен и институционален план, отколкото в съзнанието на хората. Все още релацията „ние-те" продължава да е водеща в отношението не само между държавите, но и между хората от двете страни на бившата „желязна завеса". Като за разлика от Западна Европа, където популистките тенденции се проявяват основно на ниво общество, то в източната част на континента те придобиват формата на своеобразен „одържавен" национализъм, често гарниран със силни реваншистки тенденции – напомнящи предвоенни години.
Каталуния стана символ на друга негативна тенденция – прехвърлянето на фрагментацията на национално ниво. Потвърждаваща центробежните настроения, отказа от заплащане цената на кризата от по-богатите региони, и нежеланието за търсенето на солидарни решения за нейното преодоляване.
Ключов за по-нататъшното развитие на световните процеси ще бъде отговорът на въпроса дали раздалечаването между Европа и САЩ ще остане епизод, затворен във времевите рамки на президентството на Тръмп, или ще се развие като дългосрочен процес на разделяне. Което не задължително трябва да означава противопоставяне, но определено би довело до обособяване на по-самостоятелна роля на Европа и различни позиции по отношение на основни глобални проблеми. Във всеки случай през годината Европа направи вече първите стъпки към политическа еманципация, преди всичко в сферата на сигурността.
Русия продължи възстановяването на националната си гордост
и завръщането на международното поле - при това достатъчно успешно. Политическата блокада от запад бе преодоляна след осъществяване на пробива в посока юго-запад – към Близкия изток. С приключването на мащабните военни действия в Сирия Русия си осигури не само стратегическо военно присъствие в региона, но и сериозно политическо влияние в Източното Средиземноморие, измествайки, а в някои случаи дори изолирайки традиционните играчи там (достатъчно е да се споменат преговорите в Астана за Сирия, където Русия, Турция и Иран оставиха за САЩ и ЕС ролята на заинтересовани наблюдатели). Всичко това обаче за сметка на сериозно вътрешно икономическо напрежение и социална стагнация. От тази гледна точка определящ фактор занапред ще бъде доколко Русия ще успее да преобърне акцента на своето развитие от външнополитическа експанзия към икономически растеж и нови социални баланси, намирайки същевременно такива взаимноприемливи външнополитически подходи, които да ѝ позволят постепенно нормализиране на отношенията със САЩ и Европа и премахване на санкциите.
При Китай процесите като че ли са огледални на случващото се в Русия. Китай започна дългосрочен процес на трансформация на натрупаната икономическа и финансова мощ в нарастващо международно политическо влияние, включително и в сферата на сигурността.
Респектиращото лансиране на проекта „Един пояс, един път"
даде ясен знак, че става дума не просто за създаване на инфраструктура, осигуряваща достъпа на стоки от икономически най-бързо развиващия се Далечен изток до европейските пазари. Заявените инвестиционни намерения потвърждават, че след като за няколко десетилетия Китай си осигури доминиращи позиции в Африка и влияние в Латинска Америка, сега вече наред е стратегия за поемане на лидерството в света. При това не просто да заменят САЩ, а да регулират процесите на глобализация в свой интерес – създавайки рамките на една нова, не-западна алтернатива на сегашния свят.
Годината бе белязана от краха на псевдо-държавната компонента на „Ислямска държава" – след превземането на доминираните от нея територии в Сирия и Ирак. Но предстои по-трудното – борбата с нейната идеологическа компонента, не за територии, а за съзнанието на хората. Която вероятно ще бъде основната характерна черта на прехода от международни към глобални отношения – със съответната им нова институционална и правна рамки.
Започна ли пренареждането на света? Като тенденция отговорът е достатъчно еднозначен – „да"! Като резултат – по-скоро етапът е нов международен безпорядък, отколкото нов международен ред. С тенденция за запазване на тези характеристики – поне в краткосрочен план.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
