Да не допуснем забвението да убие за втори път 1,5 млн. жертви
Да, този избит народ без гробове е моят народ. Моите баща и майка по чудо са избягали и са намерили убежище във Франция. Това обаче не може да се каже за 1,5 милиона арменци, които са били измъчвани и избити по време на първия геноцид през ХХ век. Пясъците на времето и забравата дълго време скриваха това масово убийство. Турските правителства, които дойдоха на власт след палачите от 1915 г., десетилетия наред отричаха всичко на държавно равнище. Те заложиха на международната амнезия и малодушие.
И едва не се оказаха прави.
Държавите започнаха да признават престъплението едва през 80-те години на ХХ век. Тихо, с половин уста. Първоначално Европейският парламент през 1987 г. След това Франция със закон от 29 януари 2001 г. След това още двайсетина страни. Накрая, Ватикана, преди няколко дни.
В такива условия всеки разумен и порядъчен човек не може да не чувства объркан. Аз не правя изключение от правилото.
Не съм възпитан в ненавист. Злобата не е част от моята вселена. Не обвинявам възпитания в отрицание турски народ. Искам да вярвам в младите хора на тази страна...
Знам, че някой ден те ще прогледнат и ще поискат от своето правителство отчет за годините на лъжи и безчестие, за принудителното незнание на собствената история. Не се съмнявам, че в не чак толкова далечното бъдеще те ще отмият това "петно от лицето", както се изразява турският поет Назим Хикмет. При това не като си заровят главата в пясъка или я посипят с пепел, а като освободителен порив да си върнат правото на история.
Няма съмнение, че в този ден ще бъдат създадени всички условия за искрен и открит диалог между турци и арменци. Ще бъде направена важна крачка към дружбата. Не искам да чета морал на този народ, на неговата младеж. Имам ли право на това? Въпреки това върху плещите ми лежи товара на техните безкрайни страдания като на потомък на жертвите и публична фигура. На моите плещи лежи товарът на техните безкрайни страдания. С тях ме свързва нравствен дълг. Аз ясно чувам техните молитви, въпреки че са им запушвали устата, душили са ги.
Беззащитни жертви. Живите трябва да защитят тяхната чест и достойнство. Да не допуснат забвението и отрицанието да ги убият за втори път. Вярвам, че в това се състои дълга на всеки арменец.
Смъртта и до ден днешен остава неотменима спътница на арменския народ. Колко още трябва да продължава това? Искам да завърша статията с оптимистична нотка. От едно неотдавнашно допитване става ясно, че около 33% от турците на възраст от 18 до 26 години подкрепят признаването на геноцида над арменците. С оглед на съществуващите в страната забрани това е впечатляваща цифра.
Резултатите от изследването изпълниха моето сърце с радост. Те още повече усилиха моето уважение към турския народ, който не трябва да бъде критикуван за престъпление, което той не е извършвал. Те дават надежда, че един ден този регион ще напомня на семейство Азнавур, където има християни, юдеи и мюсюлмани, към които изпитват еднаква любов. Размечтах се. Но мрачната действителност, обикновено взима връх, още повече, че нямам почти никаква възможност да й повлияя поне малко.
Нека тази тъжна годишнина (за пръв път ние отбелязваме 100 години от геноцида) ще ни позволи да събудим съзнанието на хората. Нали именно в това е, поне аз така мисля, нейната главна цел.
(Със съкращение)
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
