Марин Маринов "измислил" деликатеса по унгарска рецепта
Марин Маринов е от малкото българи, имал удоволствието да почерпи с направена лично от него луканка Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара. Автор на десетки книги, посветени на преработката на месо, тази година майсторът навърши 93. Със съпругата си Иванка скоро отпразнуваха "Диамантена сватба". Когато дошъл от Търговище в София, попитал комшиите дали в махалата няма да се намери едно хубаво момиче за него. Намерило се. При това и тъстът се оказал месарин. Ако други джентълмени правят предложение с цвете в ръка, то Маринов е спечелил съпругата си с невероятно вкусна свинска луканка по негова рецепта, която Иванка помни до днес. Тази луканка все още се прави в Добруджа, но и там е "недоправена", защото не познават тайните на традиционната технология, пояснява ветеранът на занаята.
Шест десетилетия по-късно на "сватбената" трапеза седнали дъщери, внуци, правнуци, но нито един от тях не тръгнал по професионалния път на дядото. А през годините стотици мераклии се учили от него на занаят.
Маринов
има 22 издадени книги
с колбасарски рецепти
и технологии. Автор е на редица статии и научни публикации, както и на колбасарската стандартизация, започната през 1969 г. Големият познавач искрено се радва, че на пазара все още, макар и рядко, може да се намери луканка, която да отговаря на високия му критерий. Твърди, че някогашните му възпитаници днес са истинските майстори и продължават да ползват неговите учебници и да прилагат технологиите му.
В месарницата на дядо си попада още като дете, но голямата си мечта: да има собствена, макар и малка фабрика, реализира на преклонна възраст. След промените. Открива я в центъра на София, в двора на къщата си. Там е малкото магазинче, пред което за пресния леберкез, топлата шунка, кренвиршите по собствена рецепта се проточва опашка от сутринта. Ценители идват от "Люлин", "Младост", дори околните села. Шест години продължава денонощното лудо препускане на частника и цялото му семейство към успеха, докато накрая умората съвсем събаря всички и солиден катинар увисва на вратата на фирмата. Сега ветеранът пише книги, не мемоарни, а с рецепти. Претендира да е измислил повече от 150, при това сам. Затова му се сторило странно, че върху някаква семпла книжка с претенции за научен труд върху месопреработването, която видял наскоро, стоят имената на тридесет автори.
Марин Маринов без съмнение има най-богатият архив, свързан с технологиите за преработка на месото. Скоро обаче той вече няма да бъде негов. Всички документи, дневници, снимки, книги, статии ще бъдат подарени на архива в Търговище и така ще изпълни синовния дълг към родния град.
Баща ми наследи месарницата и кръчмата на дядо ми, връща се много назад Марин Маринов. Тогава гледахме над 150 овце. За година-две станаха петстотин. Колехме всеки ден.
И тъй като няма хладилници,
от най-хубавото месо
правихме пастърма
а от останалото - саздърма. Занаятът ми харесваше, но мечтаех за друго.
Родственик на фамилията е Никола Маринов. Марин почти наизуст знае историята му: Тръгнал от тогавашната Ески Джумая /Търговище/ и стигнал до Художествената академия в Торино. Учил при най-големите майстори, завършва живопис със златен медал. Връща се в България, става професор, при него учат най-добрите: Илия Бешков, Александър Жендов, Ненко Балкански, Илия Петров... Защо и аз да не съм между тях, мисли си момчето и все повече се захласва по картините на прочутия си роднина.
Бащата обаче е категоричен: Художник къща не храни. А и ти не ставаш за тази работа, както от брат ти не може да излезе нищо друго освен адвокат. Най-малкият пък е за моряк, синовете му - също. Така и става. Маринов тръгва по предначертания от баща му път, въпреки че в него спи един художник или архитект. Тази негова мечта пък осъществяват децата му. Занаятът трябва да се продължи и да се предаде на поколенията, е заветът на баща му.
Току-що завършил гимназия, младият Маринов получава и първата си оферта. През 1942 година учителят му Алекси Попмаронов предлага: Ще направим фирма. Съдружниците купуват стара фабрика за олио и започват производство на гроздова захар. Нещата потръгват, решават да разширят базата с още едно цехче. Само че политиката, както винаги, обърква нещата. Марин става ремсист,
арестуват го и го пращат в Белене
Всеки ден трябва да копае по тринадесет кубика пръст. Идва девети септември 1944 година. Вече е свободен, но без фабрика. Национализират я и за компенсация го правят директор. С диплома за завършено висше икономическо образование и майсторско свидетелство за колбасар Марин отива при секретаря на Георги Димитров Цветко Банчев: Каква длъжност ще ми дадеш, пита. Приятелят му го оглежда отвсякъде и отсича: Пращам те в Унгария на специализация.
В Будапеща се прави превъзходен салам. Малцина знаят, че това е прародителят на българската луканка. През 1908 година търговците братя Таслакови купуват машини от Маджарско. После правят фабрика в Троян и започват да произвеждат унгарски салам по оригинална рецепта. Чудо на кулинарията, но своенравният консервативен българин не оценява чуждестранния деликатес и категорично отказва да го консумира. Братята се виждат в чудо. Какво да правят със скъпата техника. Толкова пари са похарчили за нея. Решението им е наистина авангардно, но тогава то им се струва единствено възможно:
Те притискат кръглия
салам с преса,
той става плосък
и така се ражда прочутата българска луканка! Нейният прародител, колкото и непатриотично да звучи, е унгарският салам, чиято рецепта никой никога не е променял, въпреки преклонната му възраст, обяснява Маринов. Всякакви днешни осъвременени луканкови кренвирши и пръчици според технолога нямат нищо общо с оригинала, нито по съдържание, нито по вкус. В Унгария луканката е съхранила рецептата си каквато е била преди двеста години, казва Маринов, защото те държат на качеството на продукта и не променят никак традиционната вековна рецепта.
Завръщането на специалиста от Будапеща е последвано от назначаването му на една малко необичайна служба: Той става директор на техникума по хранителна промишленост. Всъщност такова чудо още няма. На него се възлага отговорната задача да го създаде.
Действието се развива през 1950 година. Дават му сграда и му казват: Тук да бъде Техникум по месна промишленост. Той започва със 100 ученика и две специалности: месодобив и месопреработка на технически суровини. В първия учебен ден той събира каскетите, шапките и такетата на всички и ги запалва насред двора. От днес сте вече ученици, казва, и седемнадесет години посреща новите и изпраща изкласилите випуски. Учениците са от цяла България. Има и от чужбина. Четирима от тях са чеда на Острова на свободата. След години те се сещат за своя учител и го канят на работа в Куба. Заминава, без да пита, заради което по-късно го уволняват и наказват. Но тогава той не мисли за последствията. Мисли единствено за това да излети по-скоро.
В град Камагуей българинът възстановява изоставена работилница и започва производството на български колбаси, само че повече от 8000 километра от родината.
Кубинците ги оценяват по достойнство
Ценят и майстора. Всичко е добре, но като че ли някакво напрежение цари наоколо. И то е обяснимо. Отсреща е "Заливът на прасетата", или на испански "Плайя Хирон", където се виждат силуетите на корабите на Шести американски флот. Всеки момент се очаква войната да започне. Кубинците са направили барикади от чували с пясък и чакат атаката. От другата страна на фронта са пак кубинци, техни сънародници, емигранти, решили, че е време да свалят Кастро от власт. Войната е неизбежна. Операцията започва през април 1961 г. Три месеца преди това Джон Кенеди е станал президент на Съединените щати. Войската на емигрантите се е готвила в центровете на Централното разузнавателно управление, екипирана и въоръжена е като американската армия. И точно в този момент Маринов трябва да замине за Хавана да посрещне Иванка и детето.
Съветват го да изчака. Да се пътува по това време е твърде опасно. Слага сомбреро, качва се на джипа и тръгва. И Иванка също се е колебала дали да тръгне: Там е война, казвали й, почакай. В крайна сметка всичко приключва добре, конфликтът, който тогава поставя съществуването на света на карта, завършва с пълен разгром на нападателите. Кенеди трябва да плати 62 милиона долара, за да откупи пленниците. Операцията от кубинска страна води лично Че Гевара. "По това време брат ми, който беше дипломат, пристигна по работа в Хавана: Ако започне война, каза ми той, бягай в Америка", спомня си Марин Маринов. После с горчива усмивка добавя. - "Ако бях отишъл, днес щях да бъда най-големият колбасар - милионер на Съединените щати".
Веднъж в градчето във фабриката, където работи Маринов
идва самият Че Гевара
Опитва вкусотиите на българина, после го кани заедно да отидат да пробват един комбайн за захарна тръстика. Командантето сам подкарва машината, после обаче решава, че ако я пуснат в действие, няма да има работа за "жътварите" с косите. Затова я спират. По същото време от България пристига цял параход консервиран бял боб. Кубинците са възмутени: Ела да видиш, пълни са с червеи! Това е чубрица, подправка, успокоява ги Маринов и така спасява пратката от пътя й към боклука. Кубинците стават истински приятели на Маринов, като напълно се доверяват не само на превъзходните му рецепти, но и на всяка една критика и мнение, относно вкусовите качества на редица продукти. Българският специалист е тачен и уважаван на Острова на Свободата. На едно изложение идва лично Фидел. Спира при българина, хапва луканка и дълго го разпитва как се прави. После неведнъж е настоявал да му изпратят.
Следваща кратка служебна авантюра на специалиста е Иран. Пак трябва да гради училище, но не става, вместо това прави малко суджук от овчи опашки, шашва арабите с майсторлъка си и заминава.
В Афганистан като че ли птичето каца на рамото му. Купува овче месо за двадесет афгана, прави кренвирши и ги продава за осемдесет. Очертава се колосална печалба 5000 долара на седмица. От посолството обаче нещо се мръщят. Ще има и за вас, 1000 долара в плик на месец, предлага на търговския. Дай да наемем едно помещения, да докарам двама души от България и да почваме. Успехът е гарантиран, уверява ги. Ще станат милионери. И докато факторите по нашенски се чудят, маят и размишляват над въпроса: Ние можем ли да правим в чужда държава предприятие, чехите се усещат и напълват магазините в Кабул с техни кренвирши. Така доларите отлитат от банковата сметка на месаря, преди още да влязат в нея.
Последната задгранична акция на Марин Маринов по онова време е в далечната за тогавашните представи Америка. Отива в
Щатите с намерението да предложи на янкита заедно да започнат да произвеждат луканка. Работилницата, където смята, че идеята му ще види бял свят, се намира на сто километра от Вашингтон. Баща и син Маринови влизат в офиса. Янкито ги изслушва внимателно, после опитва готовия продукт и явно доволен накрая пита: А колко време ще ви трябва, за да направите тази прословута ваша луканка. Четиридесет дни, отвръщат българите. С това разговорът приключва. Да чака толкова много време, за да си върне парите, никак не се харесва на американеца. Той бърза, както и всички в страната му. Иска след дни да види печалбата в ръцете си. Затова българската луканка, която всъщност е пресован унгарски салам, не вижда бял свят зад океана, твърди Маринов.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
