Тези дни се навършиха 15 години от един от най-големите подвизи на българските алпинисти - изкачването на Транго Тауър, определян от водещи световни специалисти като най-труден за покоряване връх в света. Той се намира в пакистанската планина Каракорум и е висок 6251 метра. Повечето хора обикновено се впечатляват тъкмо от цифрите и по-рядко се замислят какви усилия и енергия се крият зад тях. Нещата обаче стоят съвсем различно и това се доказва много лесно. Например, преди българите да превземат Транго Тауър, той е бил изкачен едва от 40-ина алпинисти. За сравнение - по-високият от него с около 2600 метра Еверест е посрещнал над 1000 смелчаци. Това е статистиката и до днес. Изключителната сложност при Транго Тауър е закодирана в последните 1200 метра от него - те са изцяло отвесна скална игла, на места с много опасни обратни наклони. За да се справиш, се изискват невероятна концентрация, професионализъм и почти нечовешка физическа издръжливост. Другите два грандиозни успеха на родния алпинизъм са Еверест през 1984 г. и Исмаил Самони (бивш Пик Комунизъм) в Памир. Шестима българи развяват трибагреника на Транго (този връх шедьовър на природата) - софиянците Николай Петков, София Фотева, Милен Милчев и Михаил Михайлов, Сотир Стойчев от Пещера и Димитър Колешев от Хасково. Към тях се присъединява пътешественикът изследовател Димитър Паунов. София Фотева е втората жена в света, която изкачва Транго Тауър. Преди нея е само французойката Катрин Дестивел. Фотева издава и книга за експедицията, но малко след това загива по време на тренировъчно изкачване при Лъкатник.
С очукана УАЗ-ка до покрива на света
Идеята за експедиция до Транго съществуваше в мечтите на неколцина от най-изявените български катерачи години наред още преди промените през 1989 г., но те не разполагаха със свободата да я осъществят. При експедицията през 1998 г. пък организацията беше много трудна поради тежките икономически условия - периода на излизане от разрухата след Виденов. В крайна сметка участниците трябваше да платят от собствения си джоб и да се откажат от удобното пътуване със самолет до Исламабад, а да използват една раздрънкана УАЗ-ка на туристическото дружество в Пещера. Истинско приключение, но преди всичко тежко изпитание за хора, които не просто пътешестват за удоволствие, а отиват да катерят един от най-трудните върхове в света. Уважавана и високо ценена в алпинизма е практиката изключително високи цели да се постигат с минимум средства. Но в случая с българската експедиция на Транго всичко беше на границата на допустимия минимум и дори под него. Но това сиромашко начинание завърши с успех, благодарение на характера, всеотдайността и алпийското майсторство на участниците. Това сподели за "Стандарт" един от най-добрите познавачи на българския алпинизъм журналистът Петър Атанасов. Но ето какво разказа и най-младият участник в експедицията - Михаил Михайлов.
Тръгнахме от София с микробус УАЗ и над тон багаж. Решихме да минем през Пещера и още там уазката се счупи и трябваше да я поправяме. Въпреки всичко успяхме да минем над 15 000 километра по трудните и на места много опасни пътища в Турция, Иран и най-вече в Пакистан. Карахме денонощно, като непрекъснато се сменяхме на волана. В Пакистан катастрофирахме в пясъците край пътя и трябваше да пренощуваме там, а неотдавна само на 50 километра местните бяха извършили ядрен опит. Тамошните пътища представляват тесни и пълни с дупки ивици от стар асфалт, положен някога директно върху пясъка. По тях разминаването на колите, които до последния момент карат една срещу друга, си е жива игра на руска рулетка. По-малкият трябва да слезе на пясъка, иначе катастрофата е сигурна. Разстоянието от столицата Исламабад до Скарду пропътувахме с автобус. Шосето минава край река Инд и на места над страховити пропасти, така че ние, макар и свикнали с големи височини, се чувствахме като във влакче на ужасите. После за 3 дни направихме 60 километра преход до долината на ледника Балторо в Каракорум. Там са четири от най-високите върхове в света - осемхилядниците К-2, Гапербрум-2, Хидън пик и Броуд пик. Гледката е толкова поразителна, че не подлежи на описание. Тези върхове буквално раздират небето.
Изкачването
Трябваха ни общо 20 дни за работа по маршрута, за изчакване в базовия лагер или по стената на Транго. Когато се напредне до някъде, фиксират се парапети от въжета, по които се придвижваме нагоре и надолу, извличаме багаж и екипировка. Така всъщност изкачихме голяма част от стената и останаха към 300 метра. След като осигурихме и тях, слязохме в базовия лагер да си починем. Разделихме се на две групи от по трима души и за три дни стана самото изкачване, разказва Мишо Михайлов. Бяхме изградили Лагер 1 на 5200 м и Лагер 2 - на 5600. На 300 метра под върха бивакувахме на много тясна скална площадка. Първи Транго щурмуваха Николай, Милен и София, останалите трима бяхме на следващия ден. Накрая всички се събрахме горе и безумно щастливи и екзалтирани развяхме българското знаме. И така цели два дни националният ни флаг престоя на върха на каменния обелиск Транго Тауър. Постигнахме целта си само с 26 местни носачи на багаж до базовия лагер на отиване и с 16 на връщане. Цената им беше 40 долара на човек за целия период на експедицията. Тази бройка носачи е много под минимума. За сравнение, по същото време там имаше японски алпинисти, които бяха наели 400 носачи, изтъкна Мишо.
Полуделите кокошки и лавината
Когато миналата година първи в света изкачихме и картографирахме няколко други върха в Пакистан и кръстихме един от тях Левски, имаше много любопитни моменти. Носехме 6-7 живи кокошки, от които обаче 2-3 се разболяха от височинна болест и първо те бяха сготвени. Симптомите са силно главоболие, замаяност, стомашни смущения, нарушения на съня, мускулни болки, цялостна слабост. И ако в подобно състояние човек продължи и се качва още по-високо, може да се стигне до белодробен или мозъчен оток и да стане много лошо - включително смърт, предупреждава Мишо.
При изкачването на Транго Тауър също имаше емоции, но доста по-опасни, защото там ни нападна голяма лавина. В този момент със Сотир осигурявахме пътя към върха. Спряхме катеренето, за да видим това огромно бяло чудовище. Беше толкова интересно, че Сотир, който в момента ме осигуряваше, забрави за всичко и започна да снима. На нас двамата ни се размина, но като по чудо оцеляха останалите от експедицията долу в базовия лагер. А лавината беше толкова голяма, че ледените и снежните отломки бяха грамадни като морени. Повечето от палатките в лагера бяха счупени, а багажът в тях - изхвърлен само от ударната вълна на десетки метри. В този момент моите колеги и едни испанци, които също бяха дошли да се пробват на Транго, играели карти. Секунди преди да ги отнесе лавината, те се разбягаха панически. Половината базов лагер беше тотално разрушен. Стихията беше толкова мощна, че ако човек се намира в улея, само ударната вълна може да го погуби.
Местните се радват, но и убиват
Обикновено местните жители в Пакистан са много доволни, когато в района идват чужди експедиции. Помагайки им с багажа, хората си изкарват голяма част от прехраната. Те неправилно се наричат със събирателното название шерпи. На практика са балти, а шерпите са племе в Непал.
Понякога обаче там е и много опасно. Само преди месец български алпинист оцеля с голяма доза късмет при касапница в Пакистан. Тогава въоръжени талибани, облечени в униформи на Граничната полиция, нападнаха базовия лагер в Диамирското подножие на връх Нанга Парбат. Убити бяха 10 души. В състава на експедицията бе русенецът Иван Томов, който е невредим, защото просто не е бил в лагера. Убити бяха трима китайци, петима украинци, руснак и пакистанец.
Талибаните пребили и завързали пакистанците, които обслужвали лагера. След това застреляли всички попаднали пред очите им чужденци, като заграбили техните документи и пари. Това е първият случай на нападение срещу алпинисти или туристи в този район, който досега се смяташе за един от най-безопасните в Пакистан.
Спортът взима жертви
След по-продължително катерене се получава хипервентилация поради липсата на кислород и в организма започват да настъпват доста бурни процеси - учестено дишане, ускорен пулс. Затова и върхът се смята за толкова труден. Но скалата наистина е великолепна, а височината усилва усещането. Но аз не се изкачвам заради гледката, а заради целта. Най-важното при такива експедиции е височинната поносимост, способността на организма да се адаптира. На някои хора генетично им е заложено да се аклиматизират по-бързо. Трудно е, но някои от причините са необясними и за нас. Може би това е любов към приключения, към предизвикателството да се справяш с трудности. Това ти дава сили. Самото катерене дава несравнимо удоволствие, но ако ти е прекалено трудно и некомфортно, не можеш да му се насладиш напълно, обяснява Мишо. Понякога има и тежки моменти, както стана със София Фотева - съпругата на Николай Петков. Тя почина няколко години по-късно на слизане от маршрут на Лъкатник. Беше най-добрата българска алпинистка, която превъзхождаше доста мъже. С невероятно силен характер, всички я ценяха и страшно я уважаваха. На Транго беше тежко, а в началото тя не се беше аклиматизирала достатъчно, но намери воля и се справи. Написа и книга: "Тауър - моята първа голяма стена". С нея всеки, който не може да отиде там, може да съпреживее цялото приключение. Когато й предложих идеята за книга, тя се възпротиви с мотива, че ние не сме тръгнали да търсим слава. След това размисли - защо пък да държим това страхотно преживяване само за себе си. Аз написах десетина страници, Николай също добави и издаде книгата. София Фотева беше велика.
Най-красивите и най-коварните
Правенето на класации за най-трудни и най-опасни върхове в света е условна и субективна задача, предупреждават специалистите. Това е така, защото има голяма разлика при какви атмосферни условия става изкачването и по какъв маршрут. Тук предлагаме съвсем примерна класация, базирана на усреднени данни от специализирани издания за туризъм и алпинизъм като Matador Trips и други. Освен Транго Тауър, при изкачването на който досега няма човешки жертви, в нея влизат още няколко върха.
Анапурна в Непал
Един от най-опасните и стръмни върхове, които изобщо могат да съществуват - висок е приблизително 8000 метра, което го нарежда на 10-о място на планетата. Много са били ентусиастите, решили да пробват късмета си, но малцина от тях са успели. Броят на загиналите е наистина плашещ - около 40% от всички катерачи, тръгнали на експедиция.
К-2 в Пакистан
Вторият най-висок връх на Земята е К-2, който е разположен в планината Каракорум в Пакистан. Той се издига на близо 8600 метра и всеки може да си представи какво предизвикателство представлява за професионалния катерач. Тръпката и адреналинът са наистина неповторими и се изживяват веднъж в живота, но заслужава ли си в действителност да рискуваме да умрем? Тези, които се решат да изкачват К-2, трябва да знаят, че маршрутите са изключително трудни, планинските пътеки са тесни и отвсякъде зеят огромни пропасти.
Денали, Северна Америка
Денали се извисява на около 6190 метра и е най-високият връх в Северна Америка. Водени от любопитство, жажда за емоции и приключения и от любовта си към планините, над 100 алпинисти са останали там завинаги.
Еверест, между Непал и Тибет
Това, което прави Еверест особено страшен, е не само фактът, че е на първо място по височина в света със своите 8848 метра, но и защото температурните граници са много ниски и откритите части от тялото измръзват за секунди. Пътят нагоре неизменно е съпроводен с доста трудности, умора, ужасен студ и на места с липса на кислород.
Айгер, Швейцария
Айгер е висок 3970 метра и е известен като най-голямото предизвикателство за алпинистите в Алпите. Върхът влиза в тази класация не заради това, че е толкова труден за изкачване, колкото заради тежките метеорологични условия, които го правят изключително опасен. Тъй като не изисква върховни катерачески умения, много алпинисти приемат предизвикателството, но за съжаление от 1935 г. насам над 60 от тях са загинали. Северната стена е най-коварна заради зачестяващи през годините каменопади и намаляващите ледени полета.
Канченджунга, Непал и Индия
Върхът с поетично име се намира в Хималаите и пази интересни легенди. Освен че със своите 8586 метра е третият по височина в света, Канченджунга, или още "Петте съкровища на снеговете", е един от най-смъртоносните. През последните години смъртността на алпинистите, опитващи се да го изкачат, достига 22%. Причината за това отново са опасните метеорологични условия и най-вече лавините. През 1955 г. върхът е изкачен за първи път от британска експедиция. Няколко българи са правили ритуална обиколка на Канченджунга. Един от тях е Пламен Бараков, които открива голяма фотоизложба от пътешествието.
Нанга Парбат, Пакистан
Нанга Парбат е деветият по височина връх на Земята и е висок 8126 метра. Намира се в Хималаите и е интересен с чудния си вертикален релеф във всички посоки. Името му в превод означава "голата планина", но често е наричан и "върхът убиец", тъй като по неговите склонове смъртта си намират десетки алпинисти. По трудност Нанга Парбат се конкурира с К-2. Маршрутът за изкачване е много тесен и изключително опасен. За първи път върхът е изкачен през 1953 г. от немско-австрийска експедиция. През 1993 г. българинът Тончо Тончев също го изкачва успешно.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
